Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (27)

ГЛАВА IV
МАЗНОТО ПЕТНО ВЪРХУ ЕДИН УНГАРСКИ ПАСПОРТ

Поаро седеше на една маса с Бук и доктора.

Събраната във вагон-ресторанта група беше много тиха. Говореха малко. Дори приказливата мисис Хюбърд беше неестествено мълчалива. Когато сядаше, тя измърмори:

— Струва ми се, че няма да имам сърце нищичко да хапна — а след това си взе от всичко, което й поднесоха, поощрявана от шведката, която, изглежда, се смяташе специално задължена да се грижи за мисис Хюбърд.

Преди да се сервира яденето, Поаро бе хванал за ръкава главния сервитьор и му бе пошушнал нещо. Константин се досети какви са били нарежданията му, когато забеляза, че на граф и графиня Андрени сервираха винаги най-назад и че след свършване на вечерята изготвянето на сметката им се забави. И така граф и графиня Андрени останаха последни във вагон-ресторанта.

Когато най-после станаха и тръгнаха към вратата, Поаро скочи и ги последва.

— Извинете, мадам, изпуснахте си носната кърпа.

Той й поднесе малкото квадратно парче с монограма. Тя взе кърпата, погледна я и му я върна.

— Грешите, мосьо, тази кърпа не е моя.

— Не е ли ваша носната кърпа? Сигурна ли сте?

— Напълно сигурна, мосьо.

— И въпреки това, мадам, на нея има вашия инициал — буквата „X“.

Графът направи нервно движение. Поаро не му обърна внимание. Очите му бяха втренчени в лицето на графинята.

Тя го изгледа продължително и отвърна:

— Не ви разбирам, мосьо. Моите инициали са Е. А.

— Мисля, че не е така. Вашето име е Хелена, а не Елена. Хелена Голденберг, по-младата дъщеря на Линда Арден — Хелена Голденберг, сестрата на мисис Армстронг.

В течение на една-две минути се възцари мъртва тишина. И графът, и графинята бяха силно пребледнели. Поаро каза с по-мек тон:

— Няма смисъл да отричате. Това е истината, нали?

Графът избухна гневно:

— Искам обяснение, мосьо; с какво право вие…

Графинята го прекъсна, като сложи малката си ръка на устата му:

— Не, Рудолф. Остави ме да говоря. Безполезно е да отричаме това, което казва този господин. По-добре е да седнем и да изясним въпроса.

Гласът й се беше променил. Все още притежаваше богатите южняшки тонове, но внезапно бе станал по-ясен и по-остър. За пръв път прозвуча определено като глас на американка.

Графът замълча. Подчини се на жеста й и двамата седнаха срещу Поаро.

— Вашето твърдение, мосьо, е напълно вярно — каза графинята. — Аз съм Хелена Голденберг, по-младата сестра на мисис Армстронг.

— Вие не ме осведомихте за този факт сутринта, госпожо графиньо.

— Не.

— Всъщност вашият съпруг и вие ми наговорихте куп лъжи.

— Мосьо! — извика гневно графът.

— Не се нервирай, Рудолф. Мосьо Поаро се изразява малко брутално, но това, което казва, е неоспоримо.

— Доволен съм, че го признавате така леко, мадам. А сега бъдете така добра да ми кажете причините за тази ви постъпка и за промяната на собственото ви име във вашия паспорт.

— Това е изцяло мое дело — обади се графът.

Хелена каза спокойно:

— Наистина, мосьо Поаро, вие можете да отгатнете причината — нашата обща причина. Убитият е убиецът на моята мъничка племенница, човекът, който уби сестра ми, който сломи сърцето на зет ми. Трима от хората, които обичах най-много, от които се състоеше моят дом — целият ми свят!

Гласът й прозвуча пламенно. Тя беше истинска дъщеря на майка си, чиято емоционална сила бе разчувствувала до сълзи толкова зрители.

Графинята продължи по-спокойно:

— От всички хора във влака вероятно само аз имам причини да го убия.

— И вие не сте го убили, мадам? — Кълна ви се, мосьо Поаро, и моят съпруг знае и също ще се закълне, че въпреки голямото изкушение да го направя, не вдигнах ръка против този човек.

— Аз също, господа — призна графът. — Давам ви честната си дума, че миналата нощ Хелена не е напускала своето купе. Тя взе лекарство за сън точно както ви казах. Тя е напълно и изцяло невинна.

Поаро изгледа последователно и двамата.

— Давам ви честната си дума — повтори графът. Поаро поклати леко глава.

— И въпреки това се заехте да промените името в паспорта?

— Мосьо Поаро — заговори графът искрено и разгорещено, — помислете си за моето положение. Смятате ли, че мога да понеса мисълта жена ми да бъде въвлечена в такова противно полицейско следствие? Аз знам, че тя е невинна, и това, което тя каза, е вярно — поради връзката й със семейство Армстронг щеше веднага да бъде заподозряна. Щяха да я разпитват, да я арестуват може би. След като по нещастно съвпадение попаднахме в същия влак с Ратчет, бях уверен, че това е единствената възможна постъпка. Признавам, мосьо, че ви излъгах във всичко освен в едно. Миналата нощ жена ми изобщо не е напускала купето.

Той говореше така убедително, че беше невъзможно да не му се повярва.

— Не казвам, че не ви вярвам, мосьо — отвърна бавно Поаро. — Зная, че вашият род е горд и старинен. Наистина би било крайно неприятно жена ви да бъде въвлечена в подобно полицейско следствие. Мога да ви съчувствувам за това. Но как тогава обяснявате присъствието на носната кърпа на жена ви в купето на убития?

— Тази носна кърпа не е моя, мосьо — каза графинята.

— Въпреки инициала „X“?

— Въпреки инициала. Имам подобни носни кърпи, но нито една не е точно такава. Зная, разбира се, че не мога да се надявам да ми повярвате, но ви уверявам, че е така. Тази носна кърпа не е моя.

— Може да е била оставена там от някого, за да замеси вас?

Тя се усмихна леко.

— Подмамвате ме да призная въпреки всичко, че е моя? Но наистина, мосьо Поаро, кърпата не е моя — каза тя съвършено искрено.

— Тогава щом носната кърпа не е ваша, защо променихте името в паспорта?

Вместо нея отговори графът:

— Защото чухме, че е била намерена носна кърпа с инициал „Х“. Обсъдихме заедно въпроса, преди да дойдем на разпита. Изтъкнах на Хелена, че ако се разбере, че малкото й име започва с „X“, ще бъде веднага подложена на много по-строг разпит. А работата беше толкова проста — много лесно можеше да се промени Хелена на Елена.

— Вие имате заложбите на доста изкусен престъпник, господин графе — забеляза сухо Поаро. — Голяма естествена изобретателност и явно изразено безсъвестно решение да заблудите правосъдието.

— О, не, не — жената се наведе напред — Мосьо Поаро, той ви обясни как беше. — Тя престана да говори на френски и започна на английски. — Изплаших се, изплаших се до смърт, разбирате ли? Тогава беше така ужасно… и сега всичко да се съживи отново! И да ме подозират и може би да ме хвърлят в затвора! Просто бях ужасно изплашена, мосьо Поаро. Не можете ли да ме разберете?

Гласът й беше прекрасен — дълбок, богат, умоляващ, гласът на дъщерята на Линда Арден, актрисата.

Поаро я изгледа сериозно.

— За да ви повярвам, мадам — а аз не казвам, че няма да ви повярвам, — вие трябва да ми помогнете.

— Да ви помогна?

— Да, причината за това убийство се крие в миналото — в трагедията, която е разбила дома ви и е помрачила вашата младост. Отведете ме в миналото, мадам, за да намеря там звеното, което обяснява всичко.

— Какво бих могла да ви кажа? Всички са мъртви. — Тя повтори скръбно: — Всички са мъртви… всички… Роберт, Соня… милата, милата Дейзи. Тя беше толкова сладка, толкова щастлива, имаше такива прелестни къдрици. Всички бяхме луди по нея.

— Имаше и още една жертва, мадам. Може да се каже — непряка жертва.

— Бедната Сузана ли? Да, забравих за нея. Полицията я разпитва. Бяха убедени, че има нещо общо с престъплението. Може да е било така, но го е сторила, без да го съзнава. Струва ми се, че беше разговаряла с някого и го уведомила за времето, по което Дейзи излизаше. Бедничката Сузана, така се изтормози — смяташе, че тя е виновна. — Хелена потръпна. — Хвърли се от прозореца. О! Беше ужасно!

Графинята скри лице в ръцете си.

— Каква беше тя по народност, мадам?

— Французойка.

— Как беше фамилното й име?

— Изглежда странно, но не мога Да си спомня — всички я наричахме Сузана. Хубавичко, усмихнато момиче. Обичаше много Дейзи.

— Беше детска прислужница, нали?

— Да.

— А коя беше бавачката?

— Една квалифицирана медицинска сестра. Казваше се Шенгелберг. Тя също обичаше Дейзи и сестра ми.

— Сега, мадам, искам да помислите внимателно, преди да отговорите на този въпрос. Откакто сте във влака, видели ли сте някой познат?

Тя го погледна втренчено.

— Аз ли? Не, никого.

— А принцеса Драгомирова?

— О, нея ли? Познавам я, разбира се. Мислех, че имате пред вид някого… някого от… от онова време.

— Точно това имах пред вид, мадам. Сега пак помислете внимателно. Не бързайте с отговора, минали са няколко години. Лицата може да са изменили външния си вид.

Хелена се замисли дълбоко. После каза:

— Не, сигурна съм, никого не познавам.

— Вие самата по това време сте били младо момиче — нямахте ли някой, който да следи за уроците ви или да се грижи за вас?

— О, да, имах един цербер — нещо като комбинация на моя гувернантка и секретарка на Соня. Беше англичанка или по-скоро шотландка — едра, червенокоса жена.

— Как се казваше?

— Мис Фрийбоди.

— Млада или стара?

— На мен ми се виждаше ужасно стара. Предполагам, че не е била на повече от четиридесет години. Сузана, разбира се, се грижеше за дрехите ми и ми прислужваше.

— А къщата нямаше ли други обитатели?

— Само прислугата.

— И вие сте сигурна, напълно сигурна, мадам, че не познавате никого във влака?

— Никого, мосьо. Абсолютно никого — отговори тя убедително.