Серж Брюсоло
Железен карнавал (7)

6

Малко преди зазоряване Давид беше събуден от гръмнали продължителни ръкопляскания. Тътнежът препускаше, ехтеше, издуваше се като кълбящи се пламъци в камина. Изпита усещането за хиляди редуващи се една след друга плесници — ту сухи, ту приглушени, те валяха отмерено в ритъма на недоловима за слуха музика. Звуковата вълна, в началото далечна, бързо наближаваше, за да избухне зад възвишенията в суматохата на шибана плът, на натъртени длани.

Давид се надигна върху седалката и задебна Сирс с крайчеца на окото. Младата жена незабелязано бе пребледняла, устните й сега се бяха свили в твърда, обезцветена линия.

— Джуджетата — прошепна тя, за да разсее безмълвния въпрос на своя спътник, — царството на джуджетата…

Без повече обяснения Сирс изплющя по животните с опакото на дългия ремък и пришпори право към долината. Обкованите с желязо колела на талигата изтръгваха искри от кремъка под тях, очертаващи пътя на колата с ивица колкото светла, толкова и мимолетна. Най-сетне те стигнаха до стръмния бряг на широка река. Утринната мъгла се напластяваше по дълбокото дъно на планинския проход, затулвайки повърхността на водата. Давид забеляза, че невероятни вихрушки във въздуха като че ли размесват мъглата, чиито валма не преставаха да се диплят. И докато скачаха на земята, изведнъж се разнесе нов гръм от аплодисменти, тътнеща мълния, кавалкади отгласи, блъскащи се в стените от гранит. Почвата трепереше, предавайки своите трусове на глезените на пътниците, а по склоновете се сринаха камъни, които увлякоха след себе си лавина от прахоляк и чакъл. Затиснала ушите си с ръце, присвила очи, Сирс правеше физиономии. После бурята премина, понесе се към морето. Сред пелената от изпарения изплува някакъв кей — мостче с разединени, отковани дъски и халтави, крехки колове като крачета на насекомо. Големи дълги лодки бяха довлечени на брега, предлагащи на погледа гладък кил^[1], чист и блестящ, сякаш никога не се е потапял във вода. Давид бе изненадан. Приближавайки още напред, той забеляза, че лодките до една бяха останали без гребла и кормило. В момента, когато щеше да отвори уста, за да поиска обяснения, дребно човече се измъкна от паянтова каменна колиба, награбило въжета в ръцете си. Щом зърна пътешествениците, то пусна товара на земята и си освободи ушите от восъчните тапи, с които ги беше запушило.

— Накъде сте поели? — извика им, като се загледа в младата жена.

— Към Хомакайдо.

— Не го знам. Сигурно искате да преминете? Ех, сега не е най-подходящият момент. От вчера ТЕ са доста нервирани. На ваше място… А после трябва да изчакаме и да се вдигне мъглата. Ако ТЕ са решили да си скръстят ръцете, нищо не може да се направи!

— Но за кого ни говори? — Давид се ядоса и стисна за китката своята спътница. Тя раздразнено сви рамене.

— Ама че си чудак! Още ли не си разбрал? Дръпна го настрана и му посочи коритото на реката.

— Гледай! — нареди му. — Мъглата скоро ще се разпръсне.

Те седнаха върху корпуса на една ладия и дълго не си проговориха. За пореден път Давид се увери, че лодките, закърпени криво-ляво, бяха напълно негодни за употреба. Разпуканите им бордове предлагаха на водата толкова пролуки, колкото и черпак за изгребване на пяна. А може би просто се касаеше за отломки от разбити съдове?

— Надявам се, че няма да преплуваме на нещо такова! — заяви той, като наложи кърмата с длан.

— Разбира се, че ще преплуваме точно на такова нещо! — отвърна му Сирс. — Някакви недостатъци ли откриваш в тях?

Младежът неопределено махна и извърна глава, отказвайки се да проумее. Под изгряващото слънце мъхестите воали, застилащи дъното на долината, изтъняваха с всяка секунда. След няколко мига Давид съзря между високите брегове пъстротата на странно гъмжило. Потрепери и от обзелия го панически ужас челото му се покри със ситни капки пот. Сега вече съмнението бе невъзможно…

Пресъхналото корито на реката се оказа запълнено от огромна тълпа. Човешки приливи и отливи на джуджета от двата пола, прави, наблъскани лакът до лакът, цяла армия от пигмеи, чието вълнение от глави се люшкаше между бреговете. Бяха притиснати плътно — от старото русло чак до делтата в морето. Напомняха разбиващи се многобройни кохорти, ходилата им чезнеха в тинестото дъно. Вкоренени до половината на прасците, те не помръдваха тела, не говореха: странни, вкаменили се в немислима поза „мирно“. Хиляди, милиони същества, рамо до рамо, изпълващи речното корито, издълбано някога от течението на водите. Кошмарна върволица, лъкатушеща по дължината на канала, простираща се докъдето стига погледът. Море от голи розови черепи, които първите зари на деня караха да проблясват в леката мараня.

— Това е реката на джуджетата — задъха се Сирс с неочаквано приглушен глас, — никога ли не беше я виждал?

Давид не успя да отговори, някаква топка болезнено се бе запречила в гърлото му. Изведнъж, без да е имало нещо, което да го предвещае, наблъсканата в краката му тълпа поднесе към небето разтворени длани и започна да ръкопляска. Аплодисментите отново отекнаха сред хълмовете. Изумен, замаян, Давид не можеше да откъсне очи от множеството надигнати крайници с пъплещи, танцуващи пръсти, като че морска пяна по гребена на талази; от дланите, поклащащи се в ритъм, сякаш загребващи в шум, притъпен от обилно изсипал се дъжд. И тяхната вълна се носеше, хриптеше, сриваше се и кипваше, очертавайки съразмерни течения, водовъртежи, маелстрьоми^[2] от аплодисменти. Той не виждаше нищо друго освен този порой от събрани или раздалечени ръце, порещи въздуха, тъчащи над главите костелив покров от нокти и стави, жива река от линии на живота и пръстови отпечатъци.

— Но какво правят там? — успя да промълви най-сетне, когато пак се възцари тишина. Сирс сбърчи вежди.

— Сложна история. Най-общо може да се каже, че се хранят с утаечни сокове, съдържащи се в тинята на някои реки. Епидермисът по ходилата им предлага широки площи за директно поглъщане. Някога, на тяхната родна планета, те се препитавали, като ходели боси. Всяка крачка била за организма им нов приток на калории. Тук единствено в калта на пресъхнали водни басейни, те сполучили да намерят хранителни вещества. Тинята и торфените наноси са богати на органични частици, на най-различни гъбообразни израстъци. По подобие на растения, които пускат корените си в хумуса, джуджетата ги изсмукват. Впрочем, ако се наведеш по-отблизо и ги огледаш, ще забележиш, че са лишени от уста и само жените имат коси, руси, а понякога бели като сняг…

— Ами ръстът им?

— Рахитизъм, дължащ се на нередовно хранене. Утаечните сокове на Земята се оказали слабички и това довело до израждане на расата.

— Защо аплодират?

— Ръкопляскат, за да изразят своето недоволство и постоянния си глад…

Тя не можа да продължи, тъй като гръм от аплодисменти удави гласа й. Наложи се да си запушат ушите и така да се изтръгнат от олелията. Затворил очи, Давид си представи, че се е заблудил сред зрителите на гигантска опера. Цели народи пляскаха с ръце в зала с космически размери и тяхното плющене заглушаваше трясъка на природните или военни катаклизми. Пробуждаха се вулкани, земята разтваряше тръпнещи недра, за да изтръгне своята болка, да погълне палати и сгради, бомби разравяха сушата, без да успеят да надделеят грохота на размаханите длани!

— Ако искате да преминете, ще трябва да ги умилостивите! — изрече човечето, след като спокойствието се възстанови. — В лошо настроение са. Вчера ми катурнаха една лодка и повече не видях никого от пътниците!

Давид се обърна към младата дама.

— Те ще ни пренасят, така ли? — засрича несвързано той. — Ще прехвърлят ладията ни от ръка на ръка? Ще плуваме над главите им, носени на длани от единия до другия бряг? Значи затова лодките нямат нито гребла, нито кормило!

Сирс направи безпомощна физиономия.

— Не можем нищо друго да сторим!

Давид напредна с няколко крачки към стръмния бряг, спря. Осъзна, че го е страх да доближи повече. Ами ако неочаквано изникнеше някоя ръка. ако неочаквано припълзеше по чакъла, за да го сграбчи за глезена и завлече в бездните на реката? Той отстъпи, унизен, че не може да овладее паниката си.

— Щом им дадете необходимите дарове, няма от какво да се боите! — извика пазачът на лодките. — Просто не трябва да бъдете стиснати, това е!

Давид се отпусна върху туловището на ладията, което бе избрал за седалка, и хвърли въпросителен поглед към своята спътница.

— Обичаят изисква по време на пътуването да им се дават през борда планктон, синтетични утаечни сокове и гъбообразни израстъци — обясни тя. — Само на такава цена джуджетата се съгласяват да ви превозят между бреговете, да ви обслужат като гребци в известен смисъл…

— И реката най-сетне става плавателна! — присмя се младежът, стиснал юмруци.

— Точно така!

— Кога тръгваме?

Сирс се вторачи в него, после сви рамене.

— В края на краищата има ли смисъл да чакаме? — въздъхна тя. — Утре пигмеите ще са по-гладни, отколкото днес, а това ще направи преминаването доста по-трудно.

И те отидоха при моряка в колибата.

Още щом прекрачиха прага, отвратителна миризма на разложено ги блъсна в ноздрите. Давид забеляза, че каменните стени бяха покрити с торби от груб плат. всичките еднакви. Зловонията на гниеща плът, носещи се от тях, навеждаха на мисълта, че някой ги бе натъпкал със смлени трупове. Сирс трябваше да се пазари.

— Пет парчета — роптаеше търговецът, — не по-малко! Ако по време на пътуването храната ви свърши, ТЕ ще преобърнат лодката и ще ви извият вратовете!

Давид изтръпна. На тезгяха Сирс изсипа шепа искрящи монети. В замяна човечето й връчи пет смрадливи торби, както и една платнена чанта, която тържествено назова „медицинска“. Когато младият мъж бръкна в нея, намери там чук и изключително добре наточен сърп. Видял изумлението му, стопанинът се зае подробно да му обяснява начина на употреба на тези необичайни вещи.

— С чука удряте по пръстите, които се вкопчват в бордовете с намерението да ви разклатят; със сърпа косите ръцете, които ви сграбчват за дрехите и дърпат към дъното! Повярвайте ми, винаги се намират един или двама мръсници в тълпата, способни да ви погодят някой лош номер. Така че дръжте здраво сечивата и не се колебайте да ги използвате!

Поразен, Давид прехвърли ремъка на чантата през врата си и последва Сирс, която избираше лодка, преговаряйки разгорещено. Беше се спряла на някаква с метално дъно, но човечето не искаше въобще и да чуе, понеже ставало въпрос за собствената му ладия.

Останалата част от речните съдове не будеше никакво въодушевление. Повечето корпуси жалостиво простенваха под натиска на подметката, а през раздалечените им дъски струеше светлината на деня. Най-накрая успяха да подберат една истинска антика-дълга и тясна китоловна лодка.

— Правите грешка! — започна да мърмори водачът, прибирайки се в колибата си. — ТЕ не обичат прекалено тежките туловища. Смятайте, че съм ви предупредил!

Двамата нахвърляха торбите със зловонния прах между пейките за гребците. В продължение на няколко минути останаха неподвижни, вперили очи в реката.

— А ти минавала ли си през нея? — запита Давид, като се мъчеше гласът му да прозвучи равнодушно. Сирс отрицателно поклати глава.

— Не, не и тук, на това място! Минавала съм през други реки, други блата. Но никога не съм преодолявала толкова широк ров.

— Хм, колко ли достига? Петдесет метра, шейсет? Може би сто?

Тя сви устни в гримаса, изпълнена с досада.

— Има ли смисъл да го обсъждаме?

Той не настоя. Жената се страхуваше, беше очевидно. Опря слабини в носа на лодката и отпусна погледа си отново да се зарее в хилядите ненаситни ръце, които хапеха въздуха със звучни и влажни приплясквания.

— Разправят — зашепна Сирс зад гърба му, — че най-добрият начин да се премине е да се вземе врачка на борда. През цялото пътуване циганката чете бъдещето в изпънатите длани и джуджетата — странно, нали — веднага забравят агресивните си инстинкти. Но туй е само легенда!

Младежът не намери какво да отвърне. Напрегнатият страх замъгляваше и объркваше съзнанието му.

— Когато наистина са в лошо настроение, те кръстосват ръце — подзе пак Сирс, — като едновременно с това отказват всякакво преминаване. Тогава даренията трябва да се умножат, за да ги склониш да протегнат длани…

Говореше, без да я е грижа дали има аудитория, пускаше тирадите си насечено, дъвчеше думите, също както набързо се изрича или по-скоро шепти молитва. Продължаваха да стоят на едно място, неспособни да се решат и изблъскат китоловната лодка към стръмния бряг. Накрая Давид се раздвижи. Ремъкът на „медицинската“ чанта прорязваше врата му.

— Хайде да вървим!

Тя сякаш изплува от някакъв сън. Впивайки пръсти в кърмата, започна да тласка напред, докато спътникът й, вкопчен отстрани, дърпаше с всички сили, опитващ се да улесни хлъзгането на кила по плътната като гума трева. Когато първите ръце напипаха туловището на ладията, двамата бяха плувнали в пот.

Сирс пъргаво скочи вътре, проби една торба и с широки махове взе да изсипва органичното семе. За няколко секунди вонята достигна границата на нетърпимото и Давид, възпрян в устрема си, замалко не се прекатури в реката в момента, когато прекрачваше планшира^[3]. Вяли плясъци раздрусаха лодката под нозете им, тя за миг се заклати напред-назад, сякаш бе въртележка с кончета, която не се решава да потегли. Сетне движенията навлязоха в синхрон и от длан на длан ладията се плъзна към отсрещния стръмен бряг, подхвърляна над главите като трофей или победител от някаква битка. До средата на речния басейн всичко вървеше нормално, след това операцията се забави, за да замре в шумно тъпчене с крака. Под носовата част на возилото ръцете експлодираха в безпорядъчни плясъци, най-напред умолителни, после много бързо превърнали се в раздразнени и гневливи. Хищни течения; от алчни пръсти се издълбаха в тълпата, опитвайки се да дръпнат лодката в други посоки, да я върнат обратно по пътя или насочат надолу по реката.

„Всички са сърдити!“ — ужасен си помисли Давид, докато наблюдаваше как Сирс разпаря четвъртата торба. Прахът бе полепил лицето и предната част на ръката й с коричка скорбяла, беше я напудрил с отвратително вонящ грим, който на някои места струйките пот бяха разпукали. Тя дишаше тежко, но продължаваше да загребва и ръси, без да спира — това обаче не им помогна да се придвижат напред. А после внезапно ладията се извъртя настрани, сякаш искаше да се преобърне с кила нагоре, и Давид забеляза цяла върволица от пръсти с нащърбени краища, които се вчепкаха в планшира. Грабна чука и заудря със стиснати зъби, мъчейки се да не гледа изригванията натрошена плът, нокти и размазани стави. Лодката се изправи за миг в първоначалното си положение, ала веднага след това атака от разярени юмручни удари разтресе дървеното туловище. Разединените дъски застенаха. Отломки се разлетяха на всички страни и една ръка изскокна от дъното между пейките за гребците: дланта й беше разпъната от набучени тресчици. Преди младежът да успее да се намеси, тя подскочи между бедрата на Сирс, изтръгвайки от спътницата му болезнен писък. Сърпът тутакси се стовари, разсече плътта и сетне застърга в кокала с притъпено хрущене. Бордовете на китоловната лодка се обляха в кръв, а ръката се отдръпна като ранено животно. Отдихът бе кратък, защото почти веднага ладията се надигна отвесно. Симулираше корабокрушение, но толкова реално, че пасажерите се изтърколиха назад презглава, за да спрат в сандъка за хранителни припаси.

Продънената торба изсипа праха си във вид на пороен кос дъжд и протегнатите длани посивяха. Возилото се върна пак в първоначалното положение, после бе подето от други течения. На моменти килът тежко пропадаше, сгромолясвайки се върху черепи, които мигом изчезваха. Давид внезапно установи, че стои изправен на носа, грабнал оръжията в двете си ръце, готов да удари. Напълно обзет от ярост, той трошеше костите без никакви угризения. До него Сирс се задъхваше, дрехите й бяха потъмнели от натеклата пот, а косите — засипани с утаечни сокове, сякаш бяха перука за тържествени случаи. Цялото й тяло бе полепнало в засъхнала кал, имаше вид на удавница, която току-що са измъкнали на сушата. Последната торба се изчерпваше, но сега вече бяха поели в правилната посока. И младата жена пестеше шепите синтетична храна, примамваше хитро теченията, милваше закоравелите пръсти. Най-накрая бяха изхвърлени на брега. Лодката заседна и се разтърси, повали се на една страна, като че ли пътуването бе изцедило и последните й сили.

— Свърши се! — прошепна Давид, рухвайки на тревата.

Затвори очи, тръпнещ от страх при мисълта за онова, което би могло да се случи само преди малко. Представи си, че бе катурнат през планшира, че стотици пръсти и нокти се бяха вкопчили в него, че е разкъсван от незнайната тълпа, вкоренена сред тинята. Излегнато възнак, Сирс се опитваше да разсъблече дрехите си. Сълзи на изтощение разравяха дълбоки бразди в гипсовата маска на нейното лице. Давид забеляза, че ръцете и бедрата й са осеяни с драскотини.

— Така значи! — прогърмя висок, плешив мъж, нарамил въжета. — В крайна сметка не беше чак толкова зле! Ония вчера извадиха по-малко късмет. Ако искате да се измиете, зад наемателния пункт има душ…

Помагайки си взаимно, те се изправиха и закретаха към колибата на лодкаря. Разбира се остарялата кабинка с душа вече не можеше да се ползва и трябваше да се задоволят с голямото дървено ведро, напълнено догоре със студена вода. Четка от троскот бе вързана с мръсен канап за една от дръжките му. Сирс изглеждаше толкова изтощена, че се наложи той да я доразсъблече и пак той да я изтърка. От допира с течността наносният прах се превърна в тъмна каша и много скоро двамата зашляпаха по дъно, застлано с лепкава кал. Изцелението се оказваше по-лошо, отколкото болката. Най-сетне, подир цял час и след нееднократни изплаквания, те се измъкнаха от заслона със зачервена от търканията с четката кожа. Провесиха дрехите си на един простор, после се излегнаха върху плътната като гума трева, а клепачите им сами се затвориха. В мига, когато пропадаше в съня, Давид още веднъж долови отвратителната миризма на разлагащи се остатъци и така проснат, гол, му се стори, че е труп, захвърлен в общ гроб. Инстинктивно потърси хълбоците на младата жена, които за негова радост бяха топли.