Серж Брюсоло
Железен карнавал (30)

29

Давид се върна в асансьора, съзнанието му бе натежало от някаква смътна, наслоила се картина. Лошо предчувствие го стягаше в стомаха. Историята вземаше обрат, който никак не му се нравеше. Впуснал се в търсене на Светия Граал^[1], той изпадаше в ролята на чистач, ровещ боклукчийските кошчета на науката с върха на своята кука…

Натисна копчето за партера, без да е воден от какъвто и да е съзнателен импулс. Десет секунди по-късно вратата се хлъзна встрани… Едва тогава младежът ГИ видя.

За миг беше обзет от хиляди противоречиви чувства: изненада, унижение, облекчение, желание да се смее и да плаче. Истинска въртележка от електрически заряди разпъна на кръст нервните му фибри, блокира жизнените му функции в къси съединения. С разтуптяло се до полуда сърце той се строполи на един стол и пое три пъти дълбоко дъх, преди да повдигне глава. Те продължаваха да бъдат там, седнали благоразумно срещу него в потъмнелите фотьойли на рецепцията. Сред тях бяха животворната самодива, за която си мислеше, че е умряла; напудреният монах в червена кожена пелерина; служителят от центъра за подмладяване с фризираните си мустачки, облечен крещящо с изтънчеността на панаирджийски търговец и фосфоресцираща папионка. Крайно изтощена. Сирс чакаше отстрани с безизразен поглед, а китките й бяха стегнати в белезници. Поиска да я заговори, но цикликът вдигна ръка, пресичайки порива му.

— Безполезно е — измърмори със странния глас на жена, на каквато му харесваше да се преправя. — Тя вече нищо не възприема. Мисля, че е засегната от нервно разстройство. Понесе много болезнено истината. Струва ми се, действително вярваше, че ще срещне Бог в края на пътуването. А вие подозирахте ли, че е параноичка? Твърде интересен случай на мистична лудост…

Давид въздъхна, съзнанието му се беше изпразнило.

— Наистина ли не знаехте? — възкликна учтиво монахът. — Наистина ли никога не се усъмнихте в нещо? Младият човек отвори уста, пак я затвори. Езикът му бе натежал цял тон.

— Бяхте забележителен — продължи цикликът с аленочервените устни, — без вас ние никога нямаше да открием пътя до Хомакайдо. Беше същинско предизвикателство. Почти невъзможно начинание.

— Значи сте искали точно това? — изпъшка Давид. — Да откриете забравения маршрут? След като сте положили толкова усилия, за да го заличите? Не сте последователни!

— Шттт… Штттт… Успокойте се, младежо. НЕ АЗ, а моите предшественици са заличили този път. Монаси фанатици, мракобесници. Пълна противоположност на ордена, към който принадлежа. Доста дълга история е, само че аз не съм тук да разказвам и обяснявам. Защо са се опитали да ликвидират и най-малкия спомен за поклонничеството? Защо е имало такова ожесточение да се унищожат картите, описанията… водачите! Честно казано, не знам. Пък и всичко това датира отпреди почти един век. Предполагам, че в онези смутни времена фиаското на Хомакайдо е било възприето като божие наказание, като санкция — в известен смисъл — заради гнусно богохулство. Впоследствие оцелелите от бедствието решиха да направят повсеместно прочистване. Започнаха преследвания, за да продължат дълги десетилетия. Сякаш неприлична татуировка, мястото на греха беше изличено с нагорещено желязо от паметта на хората. И в отговор на това поклонниците се помъчиха да си предават като наследство тайната за пътя. Монахът кимна умислено, сетне допълни:

— Бившите поддръжници на С.Л.О.В.О. искаха да се покаят, да измият греховете си. Потрудиха се да премахнат и най-малката следа от скандала. Превърнали се в Пазители на Словото, те ревниво бдяха да се погаси и най-слабата жарава. Положиха за унищожението толкова усилия, колкото и за сътворението. Надяваха се, че, изменили тъй внезапно на себе си, ще изкупят миналите си престъпни деяния и високомерна лудост… Да, ето как всъщност Пазителите на Словото се преобразиха в часовои на мълчанието… поне аз така си ги представям. Разбира се, имаше непокорни глави, вътрешни борби, секретни и кървави заговори, непонятни чистки. Най-после, след твърде много смърт, един ден тайната беше загубена… Времето и кръвта бяха оправдали осквернението. Ала на хоризонта се задаваше разкол. Орденът постепенно се разцепи на две братства: немите — фанатични привърженици на забвението; и говорещите, които на всяка цена искаха да намерят зародиша на толкова вълнения и смут…

— И вие сте естествено…

— Говорещ ли? О, да! Бяха ми необходими години за сверяване на сведенията, години за внимателни и подробни проучвания, докато открия съществуването на татуираното предсказание върху гърдите на мумията в медната църква. От друга страна знаех, че някаква полудяла мистичка гниеше в тъмниците на религиозните затвори, научих, че се казва Сирс и че баща й е бил един от последните, притежаващи откъслечна информация за голямата истина. Само тя беше способна да намери загубения път! Нейните знания, познанства, ореолът й на мъченица… всичко се подреждаше в тази насока. Просто трябваше да й се даде стимул. Сбъдването на предсказанието щеше да изиграе ролята на катализатор. Хрумна ми, че бих могъл да използвам нейната лудост. След като наредих да й присадят, без тя да разбере, подкожен имплант, действащ като радиолокационен фар, аз улесних бягството на тая жена. Предварително и достатъчно силно я бяхме „настроили“ под хипноза, за да я направим чувствителна към вас по такъв начин, че когато ви види за първи път, да изпита същински психически шок-един вид прозрение!

Тук цикликът помълча и продължи:

— Наистина трябваше да се спазват приблизителните дати от предсказанието, да се остане във времето. И тъкмо онзи добряк капитан Орноз, който е сред най-способните агенти на прословутата, но за съжаление фалирала Компания на Червените библии, се натовари със задачата да ви „наеме“. Пресявайки през сито досиетата на центровете за подмладяване, той отдели вашата молба. Всичко у вас отговаряше отлично на изискванията — бяхте стар и самотен, без роднини, изгарящ от патологична страст към синтези и колекции… Типичен пример за човек, отдръпнал се от обществото, който щеше да се нагърби с издирването, без да създава много проблеми. Уловката с думата, която побира в себе си всичко, ми изглеждаше великолепна стръв: вашите млади и съвсем нови зъби нямаше да я изпуснат и със сигурност щяха да захапят…

— Но защо бяха нужни толкова усложнения? Не беше ли достатъчно някой от доверените ви агенти да изиграе ролята и…

— Не. Да се използва човек от нашите служби бе твърде опасно. Съвсем естествено ние знаехме за съществуването на привърженици на Хомакайдо, ала да прокараме сред тях свой шпионин беше изключително трудно. Нямахме представа с какви начини на разследване реално разполагат тези фанатици, специализирали се в пантомимата ребус. Орноз ни разказа за телепатични проучвания, за хипноза и дроги на „истината“. Един вклинен агент щеше да бъде разкрит за четирийсет и осем часа. Даже повече от допустимо е Сирс и сектантите от Града на Празненствата хиляди пъти да са ви сондирали, дрогирали, хипнотизирали, за да се уверят във вашата невинност. Ето защо на нас ни бе необходим някой, който да е девствен… прозирен!

— Значи сте изиграли комедията с подмладяването… Измислили сте смъртта на самодивата, разпространили сте новината в града…

— Точно така. Трябваше да се съобразяваме с различните етапи на предсказанието, трябваше да убедим Сирс, че всичко се развива според законите на съдбата. Въпреки това рискът си оставаше твърде голям. Ние не можехме да контролираме реакциите на тълпата. Признавам, че често треперех за вас. Следвах ви по петите, бях готов да се намеся в случай на линчуване. Беше доста трудно, но Сирс на свой ред много по-често успяваше да ви измъкне от блатото. Станаха и други гафове по време на пътуването… Религиозни фанатици, държани настрана от операцията, се опитаха да ви елиминират. По-точно Корк, докато преминавахте през Града на Празненствата. Трябваше най-накрая да го уведомим, да го вразумим, преди да ви е задържал и провалил мисията…

— А симбиотът… Онзи… Бливие, когото открихме убит, когато отидохме да получим сведения?

— Той беше шпионин, защитаващ интересите на немите, и щеше да предизвика вашата загуба. Орноз се зае с него веднага щом имплантираният чип ни донесе, че ще поемете по пътя за Града на Вентрилозите. Отдавна знаехме, че Оналд дьо Бливие води двойна игра, между впрочем доста умело, и че ще ви насочат към неговия дом…

— Корабът?…

— Е, когато видяхме, че никой няма да ви качи на борда, наложи се да наемем този катастрофирал баркас^[2], продадохме билети, осигурихме пътници. Опасявахме се да не се изкушите да предприемете пътуването с някоя случайна лодка. Корабокрушението естествено не беше предвидено. Орноз не можа да се измъкне, съжалявам за това. Бе поразен от мълнията в момента, в който се опитвахме да го изтеглим на хеликоптера…

— Значи сте продължавали да ни следвате?

— Да, благодарение на микрочипа предавател на нашата мила Сирс. За да ви проследим, използвахме единия от трите последни хеликоптера, все още в действие на планетата. Надявам се, че оценявате подобни прояви на интерес?

— Но защо? Защо са били необходими всичките тези работи, средства… За какво е била цялата тая машинация?… За да откриете произхода на една легенда? — Хайде, хайде! Не бъдете толкова наивен! Знаех твърде много за намеренията на професор Хомакайдо, бях сигурен, че никакъв бог не ви очаква на място. И не мистицизмът направляваше моите действия, за разлика от тези на горката ни Сирс, която вероятно никога няма да се възстанови…

— Тогава какво?

— Елате тук, вземете тоя бинокъл и погледнете към вътрешността на острова. Ще видите подобие на червенеещ кратер в центъра на овално пространство, изпълнено с остъклен пясък… Това огнено кълбо е резервоарът на Хиро-Ито Хомакайдо! Омагьосан котел, чието лъчение премахваше явленията на отхвърляне по време на сеансите за присаждане… Тъкмо този резервоар е непокътнат и му е достатъчно съвсем малко, за да влезе отново в строя.

— Ще продължите изследванията?

— Разбира се, че не. Кой в наши дни би се оказал дотолкова глупав, та все още да вярва, че човек може да постигне обединение с космоса? Не. Онова, което ние искаме, е да уловим тази огромна маса енергия! Да я обуздаем и да я насочим, като я отклоним от първоначалната й функция… Ще възобновим индустрията, ще подкараме колите, ще вдигнем в небето самолетите, ще завъртим турбините! Ето ви друга грандиозна програма, вместо да се превръща човешкото същество в „микрокосмос на вселената“! Няма подивна любовна песен от мъркането на мотора, уважаеми господине, и нито едно божествено слово не струва колкото шума от пневматичния чук, разбиващ тротоара!

— Значи всичко е било подправено, фалш! — неочаквано измънка Давид. — Още от самото начало! Всичко…

Цикликът се отърси и повдигна рамене.

— Така е! Самодивата не е мъртва, Сирс е просто една смахната за окайване, а пък вашето издирване — обикновено засичане на местоположението… Всичко се развива донякъде като в Града на Празненствата, който вече познавате — онзи карнавал там не е нищо друго освен прикрита, тайна война…

— Железният карнавал?

— Да, железният карнавал… Вие присъствахте на един карнавал и толкоз. Дори младежкият ви костюм представлява всъщност маскировка.

— Какво искате да кажете с това?

— Говоря за вашата младост. Тя е само преходна, мимолетна. След няколко дни вие ще възстановите истинската си възраст. Празненството свърши, господин Сат! Оркестърът прибра инструментите си, конфетите са мръсни, серпентините — намачкани. Налага се да върнете маската, която са ви заели!

Той се изправи и кожената му пелерина тежко изшумоля.

— Ние също заминаваме — въздъхна. — Ще дойдем по-късно с работници и материали. След няколко месеца. Не знам дали ще имам удоволствието да ви срещна отново… На вашата възраст човек комай никога не може да предвиди нещата? В случай че ви няма тук при следващото ми идване, още отсега ви пожелавам всичко най-добро. Без никакъв зъл умисъл!

Монахът се извъртя на пети, сподирен от мълчаливата групичка. Самодивата дърпаше Сирс за белезниците, които злокобно потракваха.

— Пак ли ще я интернирате? — възпротиви се Давид. — Оставете я тук, тя няма да безпокои никого, тя…

Ала никой не обърна внимание на думите му. Десет минути по-късно той дочу рева на хеликоптер, разсичащ небето.