Серж Брюсоло
Железен карнавал (29)

28

— … Мисля, че вече сте възстановили последователността на събитията в по-голямата им част — прошепна човекът-растение след дълго мълчание. — И между другото, във всичкото това няма нищо необичайно. Днес навярно са изминали стотина години от времето, когато с всеки изтекъл месец заплахите от война все повече надвисваха над Земята. Тогава се появи един азиатски учен, който се казваше Хиро-Ито Хомакайдо и който намисли да обвърже човека с вселената, да даде живот на една модерна раса. Тя щеше да бъде всъщност нов вид екологичен синтез, като всеки индивид тук щеше да представлява истински концентрат на природата. От само себе си се разбира, че го сметнаха за шарлатанин. Но в тази бъдеща раса ученият виждаше единствения начин да се премахнат границите. Хомо сапиенс да бъде доведен до равнището на висш космически разум и така да се запази мирът. За да постигне това, той създаде Сдружението за Лъчево Обединително Въздействие върху Организмите. И по-голямата част от световната научна общественост го последва по пътя му. Методът му се основаваше на съвсем нов, необичаен способ на действие — специално облъчване, което подчиняваше и най-несъвместимите присади, премахваше всякакви явления на отхвърляне и в същото време отваряше вратите за най-безумните сраствания… Разделянията, преградите, които до този момент изолираха видовете, растенията, минералите, животните, хората, се срутиха… Обединението започваше… Впрочем въз основа на тая предпоставка Хомакайдо изгради своето биологическо кредо: думата, която побира в себе си всичко.

Изхождайки от твърде обширни наблюдения върху симбиотичните съединения и хранителните единици, той обобщаваше, доразвиваше… Реши да установи центъра за научни изследвания на остров Вортсо, чието име само по себе си му се струваше обединяване на противоречията.

Било писано начинанието му да продължи доста кратко. Всъщност едва две години бяха изминали след започване на разработките, когато избухна метеж…

О, никой не беше предвидил реакцията на децата, докарани съвсем наскоро на острова — дойките най-малко от всички. Заговорът бе скроен някъде там, сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които ритмично поскърцваха окачените им люлки… Нападнаха на разсъмване, втурнаха се по коридорите на лабораториите с крясъци на червенокожи, рушейки с мотики, гребла и лопати, оставени на тяхно разположение, всичко по маршрута си — всеки апарат бе разбит, всяко командно табло. Сякаш вандалско нашествие, те нахлуха сред къси съединения, пробиха си път до голямата компютърна зала, където много умряха на място, ударени от електрически ток.

Бяха като виеща човешка сган, като внезапен морски прилив след земетресение, чиято най-буйна вълна щеше да се извисява на метър и десет. Със същите тези мотики и лопати те линчуваха психолозите и биолозите, сякаш ония бяха мравки, оглозгващи плъх. Когато най-големите дадоха заповед за оттегляне, подобно на бликнал рояк червени скакалци огънят плъзна по сградите на остров Вортсо. Независимият център за биологична симбиоза престана да съществува… През следващите дни хайката продължи с такава умопомрачителна освирепялост, каквато бе присъща само на деца като тях. Образците бяха преследвани безпощадно, неумолимо… По скалите, на плажа, в дебрите на гората. Изпълващите доскоро простора невинни детски гласчета сега се бяха превърнали в бойни и смъртоносни закани, а пък самите безобидни малчугани с боси крачка и къси панталонки — в патрули от бдителни и зорки палачи. Дребосъците вървяха, стиснали в юмруци препарати против насекоми, отстрани на коланите им висяха пулверизатори за изгаряне на тревните площи, а по-големите куцукаха, смазвани под тежестта на прехвърлените през рамо ракети за анихилиране на листата. Надлъж и нашир те кръстосваха острова, впръсквайки, засявайки, инжектирайки растителна, минерална и животинска смърт. Спряха се едва след последния спазъм на последния образец. И тогава се пробудиха — от глад, от студ, от нощния страх и от самотата. Една значителна част от тях измряха от изтощение и болести. Другите поискаха да разбият резервоара с лъчение, заровен дълбоко в островната земя, и погинаха живи изпепелени…

Що се отнася до мен, спомените ми за началото са се запазили непокътнати: картечни откоси, отекващи безконечно във високите бетонни стени на стаята; гумената тръбичка, шибаща празното и изтръгваща иглата за кръвопреливане, която рязко се пречупва и оставя две трети от дължината си във вътрешността на разрязаната вена. Встрани някакъв флакон се възпламенява върху своята поставка от профучал наблизо — куршум. Серум, който сълзи през пукнатините, и сондата, прокапала на пода… Мравки, които се изнизват една по една, образуващи постепенно гъмжаща, обезумяла локва — тя се пръсва сред бинтове и компреси. Орляк скалпели, натрошили прозореца на стерилната стая, преобърнати легла, колички, чиито железа са премазвани, стъпквани с все още упоения си товар… Ръце, които конвулсивно ровят под чаршафите във влажните и лепкави превръзки; нокти, които търсят да разчоплят устните на подути и шупнали рани; пръсти, които проникват в отворилата се снага, пукащи прекалено крехките шевове и разравящи в горещите, тръпнещи дълбини.

Стъклениците, аквариумите се изсипват с гръм на земята, пръскат се мигом, а бляскавите осколки посичат тяхното съдържание; бъркотия от късове плът, която се мята, като че ли се опитва отново да се срасне в едно: смоци, гущери… Един органичен пъзъл в пълен безпорядък. И на всичкото отгоре — огънят, разбира се, предизвикан най-вероятно от истински верижни избухвания на кварцови лампи, съскащи и храчещи снопове искри сред къси съединения.

Отстъпих, струва ми се, и раменете ми се блъснаха във вратата на тоалетната, която се отвори. Кубът хладен мрак ме погълна. Острата миризма на дезинфектант веднага ме накара да избълвам погнусата, назряла в утробата ми, захвърли ме давещ се върху първия умивалник. В бързината главата ми се хласна в огледалото, което се разпука звездообразно. Стоях вкопчен в студения емайл, заслушан в пращенето на пламъците и пръсването на стъклата от другата страна на вратата. Там бяха Додж и останалите, и Сара, и Бъди — смешен и гол като всички нас, рухнал върху тоалетната чиния с разширени зеници и уста, пълна с пчели. Както обикновено, насекомите от ноздрите му пъплеха досущ като космати топки по бузите, по устните, по зъбите му. Този път обаче животинките бяха почувствали неговия страх и мехурчетата от няколко ужилвания вече цъфтяха сред плетеницата от бръчки. Бъди се давеше в хрипове, с мъка преглъщаше меда, стичащ се по гърлото му и който инак му беше достатъчен да се нахрани. Виждах и Додж, обърнат три четвърти към мен, пребледнял, обливащ със силни струи урина стената, застлана до половината с плочи. След всеки негов напън и плисък по една екзотична миниатюрна рибка с напречни линии избликваше от пениса му, за да се просне с мек плясък и умре на земята с потръпващи хриле. Той страдаше жестоко, притискайки семенната си торбичка-аквариум с ръце. Колкото до Сара, тя ме беше загърбила, бе потопила лицето си в синкавозеленото отражение на изпъстреното тук-там с петна огледало. Сивият смок, който се беше загнездил и обитаваше ануса й, любопитно подаде глава между нейните крака. Поколеба се, после се уви около лявото й бедро — люспеста жартиера, измамливо неподвижна, готова да се вмъкне обратно в бърлогата си при най-малката възникнала опасност; да се сгуши, да се хлъзне дълбоко в топлия и пропит с влага тунел, какъвто представляваха за него червата на момичето…

„Съжителство човек/животно — пишеше в наръчниците. — Инжектиране на минерални и растителни елементи в биологичната структура на хората…“ Това беше в началото, съвсем в началото. Отпечатаният текст беше дълъг, много дълъг. Със замъглени, ситни букви, сред които изплуваха няколко по-удебелени реда: „Отсега нататък политическите затворници ще имат възможност да избират между двата вида затвор: а) трудово-поправителен лагер; б) участие в изследователската програма за ЕКОЛОГИЧНА СИМБИОЗА в държавен научен център със съкращаване наполовина на наказателния срок.“

Подписах, както много други, зачерквайки с дебелия връх на полагащия се по устав молив квадратчето б. Никой не може да избяга от трудово-поправителен лагер. Умираш преди това. Хеликоптер със слепи илюминатори ни изсипа — нас, изпълнената с напрегнат страх тълпа, смърдяща на кир и на пот — насред някаква жълта бетонирана писта, покрита с линейки и въоръжени санитари. И онази миризма, онзи вкус… Може би наблизо имаше море, може би бяхме на остров. Грохотът от перките на хеликоптера, набиващ се в ушите, ми попречи да доловя приглушените тръпки на океана. Сетне вече бе много късно — линейките фучаха по пътя и…

След затвора и карцерите стаите килии ни се сториха прекрасни, бели, толкова бели…

Принципът на присажданията не ме плашеше. Облекчението, че съм напуснал централния пандиз, притъпяваше всичко останало… На другия ден нищо не се случи, нито на по-другия, както и през следващите дни впрочем… После незабелязано, недоловимо жизненият ни ритъм се промени, еволюира към вегетативния. Да чакаш. Без цел. Да различаваш усещания. Да имаш някакви елементарни, най-незначителни контакти. А може би слагаха нещо в храната и то…

Да живееш постоянно гол със странното чувство, че отново си възвръщаш тялото, че отново ставаш негов господар. Слънцето, което не изгаряше вече кожата: никненето на тревата, което не предизвикваше никакви сърбежи, дори и цял следобед да се въргаляш в нея.

Присажданията дойдоха след това, постепенно. Най-напред дървесните люспи: те се наредиха като керемиди и на точици набодоха по раменете, а сетне обхванаха гърба, нараствайки, обтягайки го подобно раковина. Дървена броня, чиито корени се бяха всмукали в плътта ми; доспехи, които не можех да сваля от себе си, освен ако не се одерях жив, и които пробуждаха понякога у мен смътно чувство за клаустрофобия. После нежна като на бреза кожица върху корема ме превърна в човек-дърво. Нокти и зъби от кремък бяха бавно инкрустирани в епидермиса и венците ми — сякаш скъпоценни камъни, поставяни с голяма пестеливост в обков от бижутер със стерилни гумени ръкавици.

И лицето с жизнерадостната студенина на жената в бяла престилка. Нейните устни се движеха над бръчките по кората на слепоочията ми, рискувайки да се охлузят от прекалено сухата дървесина (проблеми с овлажняването), върху която все още висяха някои от кичурите ми. „Концентрат на природата — шепнеше тя с жар, — екологичен микрокосмос. Вие сте всичкото това. Освободете се от тези глупави представи, че сте чист вид, физическа цялост. Трябва да пожелаете да бъдете кръстосан, да се превърнете в минерална, растителна, животинска сплав…“

И ноктите й отчопляха проби за изследване от бялата кора по бедрата ми. „Причинявам ли ви болка? — питаше ме тогава. — Хайде, хайде, човек или ще бъде хибрид, или повече няма да го има!“ След което гласът й заглъхваше към друго легло, към друга стая килия.

Подир един месец ме запознаха с Гала. В началото това бяха съвсем кратки срещи в някой застлан с бели плочи коридор, вонящ на дезинфекция. Тя никога не ме гледаше, говореше с празен, отнесен поглед… Разказва ше ми за миролюбивата манифестация, за арестуването… За деня, в който бе наругала съдебните заседатели, за присъдата.

Съединиха ни с нея. Без нито дума аз се изпъвах върху корема й, между твърдите й бедра, там, където се усещаше как кожата се обтяга по билата на гладките камъни. В тези моменти слухът ми долавяше вълненията на подземната река, клокочеща отвътре и къпеща органите. Приливите и отливите караха женската плът да потръпва между петънцата мъх и ниска трева, избили в коравите зърна на гърдите. Потокът течеше и се изливаше, от нейната утроба във вид на леденостуден водопад, от който чак дъхът секваше. Колко пъти потапях пениса си в тази плискаща се вода, дебнейки момента, когато притокът и студът й щяха да ме разкъсат на две? Срамната ми кост докрай проникваше в процепа и слабините на Гала, размазвайки безбройните чепчици черно грозде, които — щръкнали от снопчето виолетово лозе, покрило венериния й хълм — ме дращеха от вътрешната страна на бедрата… И пращенето на листата, вкусът на стеблата под зъбите. Аз я размачквах, разравях я като градина, която, отново буренясала, трябваше пак да се прекопае. Мазни, сладникави и лепкави, чепките грозде се сплескваха по лицето ми, а моята уста навлизаше в нея тогава, когато осите сякаш изплитаха край челото ми нежна, пърхаща корона. Езеро се плискаше в нейния корем. Водорасли застилаха костите й. След акта обичах да се опиянявам от миризмата на тиня и подмоли, извираща всеки път върху нас. Оставах неподвижен, очаквайки влагата, която проникваше в кората ми, издуваше дървесината, сладострастно ме разпускаше. Тогава добивах усещането, че съм мъртво, изсъхнало парче дърво, носещо се по повърхността на някакво езеро. Моето езеро… Но Гала бе от земя. От бъбреците до тила цялата горна част на тялото й беше покрита с тънък, гъст пласт зелена трева, мека и еластична при допир. Можех да заравям пръстите си в тази морава, да докосвам едва-едва чернозема на лопатките, мазен и жилав. А после от раменете й плътта се зараждаше отново. Все едно прикачена, зашита към останалите части на торса с големи тревисти бодове. Лицето беше голо, с гладка кожа, бяло, само един лишей — твърд и грапав — служеше за коса. Ала по ръцете и краката нямаше никакви следи от кръстосване. Когато се запознах с нея. Гала все още не бе подслонила никакво животно. Беше просто минерална и растителна комбинация. Едва по-късно й присадиха в бъбречната кухина мравуняк, макар че тя предпочиташе риби, саламандри или поне тритони. Открай време бе искала да бъде обитавана, да усеща, че някой живее в нея, че е пълна с нещо, че е натежала. Да очаква ударите с опашки на невидими плувци, да се чувства като жив аквариум от плът, земя и кости. После беше оплодена. О, Господи! Спомням си: бременността, раждането и… новороденото. Нашето дете от пръст, което трябваше да пазим от дъжда. Едно тъмно дете от хумус и чернозем, което се ронеше при най-малкия опит да пристъпи с краченцата си. Бе още твърде младо и крехко, за да бъде засято… само няколко стръка зеленинка, свенливо наболи над челото му. Нашето землисто, торфено отроче, толкова неоформено и размазано, че при най-слабия повей се пръсваше с обрулени филизи. Беше тъй нестабилно. Нашето дете, станало жертва на пороя… Намерихме го една вечер, превърнало се в разстлала се кал, попиваща между чакъла. Под поривите на есенния вятър то се разлагаше — жалка, разтопена течна маса…

А после се наложи да присадят на едно и също място в телата ни сезоните. И зимата. Върху раменете на Гала — дъжда и калта, които всеки път й напомняха за рожбата… и я караха тихичко да ридае. Адският пек, сушата, безветрието превръщаха нейния корем в застояла локва, бълваща отвратителната миризма на мъртва риба…

И шупливата дървесна тъкан за мен. Чувството за влага, мисълта за разложение или никнещи гъби, които често ме обземаха. Всяка сутрин оглеждах кората си, дебнейки за мухъл и червеи. Ръцете ми скърцаха на вятъра; нощем, когато обладавах моята спътница, краката ми изтръгваха концерт от най-отвратителни звуци. Живеехме с надеждата да дойде пролетта, а с нея и първите кълнове…

Случваха се също и непредвидени събития, те убиваха безпощадно. Една приятелка на Гала стана жертва на земетресение; подземните вълни се зародиха някъде в долната част на корема й вследствие на оргазъм. След което трусовете бързо се усилиха, разкапвайки кредата на хълбоците, надробявайки мрамора на бъбреците. Тя се разпадна късче по късче, без да може нищо да се направи.

Зимата беше тежък сезон и за животните. Най-често измираха насекомите и тогава телата ни се покриваха с мърша. При всяко движение на главата усещах как мъртвите пчели се изсипват във врата и очите ми.

Ами отклоненията в растежа? Необяснимото разпространение на отделни присади! Кремъкът, завладяващ лицето и срастващ се в челюстите, правещ те съвсем безмълвен; остъкляването на очните ябълки, тебеширената слепота, мраморната парализа… Сутрин някои жени се събуждаха до статуи, застинали в последни конвулсии. А имаше и проблеми с несходство на характерите в моменти, когато това най-малко можеше да се очаква. Териториални конфликти между животните. Земните пчели от ануса претендираха за подмишниците, запазени с предимство за мравуняците. Заради туй избухваха хиляди несекващи и жестоки локални войни, придружени от непоносимо жужене. А после не оставаше нищо друго, освен да се изчистят от тялото трупчетата с изтекли вътрешности, изтръгнати крайници и натрошени крилца. „Такива свади са в ущърб на всички!“ — крещяха изследователите.

Бяха прави естествено, но как да бъдат избягнати? Как да попречиш на онзи смок, който, увил се на спирала в дъното на нечие влагалище, неочаквано е пожелал да изгълта няколко колонии мравки? Понякога дори и човекът, не можейки повече да издържа някой да го обитава отвътре, гледаше да се отърве от своите окупатори. Колко ли змии бяха изтровени? Колко ли отрова беше нахвърляна на пчелите? Е, това вече бе симптом за психическо разстройство. Неспособни веднъж завинаги да се пречистят, да се освободят от представите си за собственост, за физическа цялост, за отсъствие на примеси, идваше ден, в който неминуемо някои хибриди се чувстваха унизени, осквернени… Получовек, полунещо…

Да, често нощем с най-толеми подробности ме спохожда финалната сцена. През вратата на тоалетните, оставена открехната, огънят бълваше спирали от пламъци, които, гаснейки, цапаха плочника в черно… Наблюдавах отражението си в огледалото. Тъканта на „плътта“, свързването на ставите неминуемо ме караха да си представям парче изгоряло дърво… овъглено, разядено, ронливо… Дърво със ситно къдрава глава и крака-корени. Додж и другите не бяха помръднали. Вече знаех, че децата се бяха разбунтували. Група сирачета, пристигнали съвсем наскоро, предоставени за новите опити по присажданията…

Неочакван метеж, непредвидим, скроен някъде сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които поскърцваха окачените им люлки. Бяха нападнали посред нощ, виеща човешка сган, линчувайки психолози, пазачи и биолози. Раздаващи смърт с лопати, мотики. Като мравки, дооглозгващи плъх, превъзхождащи го единствено по брой. Без разлика дечурлигата унищожаваха жертви и палачи. Те потопиха в басейна една жена-канара, за която съзнаваха много добре, че не би могла да изплува; с огнепръскачи започнаха да преследват някакъв мъж от глина, превръщайки го в течаща локва. Те нахвърляха термити по кората ми. Не знам какво е станало с Гала… Какво друго да ви разкажа?

Безвъзвратно повреден, резервоарът с лъчение експлодира, като остъкли безплодната пустош на километри наоколо. От силния блясък повечето от техниците останаха със завинаги прегорели ретини. Мнозина се удавиха, побягнали от ада, други отлетяха, възползвайки се от малкото спасителни совалки, все още годни да влязат в действие.

Няколкото оцелели от погрома образци се скриха дълбоко… Създадоха поколение. Времето мина… Джуджетата, които обитаваха морето, идват директно от лабораториите на Хомакайдо. Оказаха се просто проекти, мутанти на първо ниво. Не вярвайте на онези, дето ви разправят, че били дошли от не знам коя си планета на Слънчевата система… Те са родени тук, но твърде бързо след войната емигрираха, приспособиха се към някогашните водни басейни, полупресъхнали от експлозиите и употребата на термични оръжия.

Дори на самия остров не са останали много хора. Аз и този, старият Бъди — мъжът-кошер, — който сега е съвсем полудял. Измисли си някаква евтина митологична историйка, която втълпяваше на поклонниците, минаващи оттук някога. „Боговете все още не са се завърнали! — казваше им. — Елате пак догодина!“ И ония глупаци му вярваха! В края на краищата дойде денят, когато повече никой не се появи, не знам защо… Хората забравиха Хомакайдо, забравиха остров Вортсо… Така е по-добре.

А сега си тръгвайте. Аз вече съм просто едно старо дърво. Изсъхнало, болно, столетно. Имам нужда от тишина и спокойствие. Някой ден отново заповядайте да ме видите, тогава пак ще си поговорим… Ах, да, тъкмо на място — не бихте ли могли да помислите как да монтирате пълна лейка с вода поради споменатата причина?… Липсва ми вода, пък на моята възраст почти нямам куража да се движа…