Серж Брюсоло
Железен карнавал (14)

13

Корабът кротко почиваше върху своята спускова площадка — издут търбух от посиняло желязо, без витло и рул. Ала странно: цялата повърхност на това туловище беше изпъстрена в светлинни отражения като мрамор или острие на нож, пълзящо през пламъци. Давид напразно се мъчеше да намери обяснение на този феномен, когато Сирс го дръпна за ръката и го поведе към мостика, изтръгвайки го рязко от размишленията му.

Широк керамичен пласт изолираше корпуса — казано в точния смисъл на думата — от различните палуби. Сякаш някой бе пожелал да направи невъзможен какъвто и да е контакт между стоманената карина^[1] и дървените надстройки. Горната палуба бе гола, толкова гладка и запазена от охлузвания, че по-скоро приличаше на паркет в бална зала. Нямаше никаква мачта, никакъв кабестан^[2], никакво корабно въже не смущаваше великолепната наредба. От юта дъсчената настилка политаше в един-единствен порив към бака^[3], летвите й бяха изключително прави и излъскани като под в министерски кабинет. Миризмата на паркетин беше тъй остра и натрапчива, че за секунда Давид се засуети в търсене на пантофи — навик, какъвто имат някои хора, спрели пред прага на вманиачена в чистотата домакиня. С развеселено сърце той си представи матросите от екипажа, които се втурваха да изпълняват маневра, нахлузили формени сини филцови чехли. Замалко не прихна, но успя да сподави смеха си.

Направи няколко крачки. На юта капитан Орноз хокаше провинил се моряк, ала вятърът заглушаваше думите и насичаше виковете му в резки тласъци на безмълвни и донякъде комични жестикулации.

Група кресливи момиченца внезапно се изсипаха на мостика, като изпълниха простора с вихри от плитки, дантели и бели къси чорапки, опънати безукорно догоре. Бяха едва десетина, а вдигаха шум за трийсет. Давид се отдръпна от този маелстрьом, замаян от толкова енергия, пропилявана напразно. Най-голямото момиченце вероятно наближаваше дванайсетте. Както своите дружки, и то беше облечено в детско сако и плисирана рокля от розово сукно. Лачените му обувки с връзки издаваха на всяка крачка такива пронизителни хрипове, изтръгваха толкоз остри звуци, че бяха в състояние да накарат и най-стиснатите челюсти да проскърцат. Плитките се увиваха около сипаничавото му лице подобно на две пипала от мека, светла коприна, впримчени в панделки от памачкана тафта.

Давид бе очаквал всичко, само не и да пътува в компанията на девически пансион. Обърна глава за обяснение от своята спътница, но тя благоволи да го удостои с иронична и донейде състрадателна физиономия.

Децата вече се бяха скупчили отпред и подскачаха на куц крак от една паркетна плоча на друга, сякаш имаха под себе си разчертана въображаема дама. Смеховете им се разливаха в изблици на трели, рокличките им политаха, разкривайки техните бедра — розовеещи като бадемово желе — и изпъкналите части в гащичките, съвършено чисти, без никакво петънце. Почувствал, че върху него натежава погледът на онази, която навярно бе гувернантката, натоварена да се грижи за малките, Давид инстинктивно сведе очи. Почти веднага оживлението секна, като представление, което се прекратява, щом стане и си тръгне единственият зрител, за когото то е било предназначено.

За сетен път той се обърна към Сирс:

— Да не са колежанки?

А тя прихна в смях:

— Не, ловкини на бисери!

Запита се дали не му се подиграваше, после вдигна рамене и се вглъби в себе си — начумерен, опечален. Вниманието му обаче беше привлечено от пристигането на други двама пасажери. Видя мъж, облечен в черно като нотариус, нахлупил на главата си шапка с подвити краища, съвсем извехтяла и демоде. Висок и сух, той носеше дебели рогови очила с кръгли стъкла, опасно надвиснали над бледия му нос, вирнат комично. Въобще не бе нужно дълго да го преценява. Разбра, че всъщност ставаше въпрос за един от онези младежи, които — гонени от натрапчивата мисъл да изглеждат по-възрастни, отколкото са в действителност — проявяваха чудеса от изобретателност, за да прикрият своето лице, едва-що изтръгващо се от детството, под лакираната черупка на петдесетгодишен зрял господин. До гърдите си той притискаше издута кърпа от марокен, изтъркана дотолкова, че прозираше, но на която името му бе избродирано със златисти букви: Жорж-Юбер П. Дипломиран инженер. Нхк.

Мърморещ носач остави в краката му сандъче, наподобяващо твърде армейските. То беше обозначено с големи надписи по етикета: Навигационна компания — Алмоа. Хидрография на брегове. Географски изчисления. Морски и пристанищни карти.

Звучеше му като реклама в каре от телефонен указател.

Някъде откъм бака две-три момиченца се изсмяха безсрамно. Инженерът се обърна, почувствал се неловко, впил пръсти в своята кожена чанта. Веднага след това на мостика се появи жена и Давид не успя да сдържи бодежите в стомаха си. Главата й беше плътно увита в червена копринена кърпа, завързана според обичая на пиратите или циганките, и увенчаваше едно съвсем слабо тяло, по което костите изпъкваха при всяко движение. През процепа на вехто наметало с кирлива и изтъркана до блясък яка бяха загатнати формите на туловище, усукано от плетеница мускули и нерви, където гърдите се отличаваха с… пълното си отсъствие. Единствено кафеникавите кръгове на зърната, ненормално развити, позволяваха да се твърди, че тази гръд принадлежи наистина на зряла дама, а не на девойче, все още лишено от окосмяване. По някакъв странен контраст бедрата се извиваха подобно вретена от розова и стегната плът, подсещащи за дълги години езда или за сексуални двубои. Лицето й бе хлътнало в гънката на нос, очертал се като острие на нож-вълнорез, съпроводен от две едва-едва оформени ноздри и миниатюрна уста с невидими устни. Звезда и едра въпросителна бяха щамповани върху гърба на наметалото, а пък малко по-надолу, изписано с готически букви, можеше да се прочете следното:

Клитония от Сиракуза. Египетско таро^[4]. Келтска пирамида. НАУЧНА ХИРОМАНТИЯ^[5].

За голямо учудване на Давид инженерът поздрави врачката с приветливост, каквато обикновено се проявява спрямо по-висшестоящите в йерархията. Циганката отговори отегчено, леко кимна и се обърна към морския простор.

Ненадеен тласък разтърси плавателния съд и той се заклати върху своите релси. Давид веднага погледна към бреговата ивица. Впрегнати за корпуса на кораба, десетина коня го теглеха към морето. Посинелият търбух стържеше по пътя си, бълвайки букети искри от едната и от другата страна на носа. На палубата момиченцата бяха запушили уши и се кривяха във физиономии, без да успеят да погрознеят. Грамадата набираше скорост. Отдолу въжетата за изтегляне бяха разхлабени. Замръзнали неподвижни, с навъсен поглед, сега животните наблюдаваха как край тях се изнизват дървените и стоманени хълбоци на този кораб без мачти, без платна и без витла, чийто вълнорез се носеше устремно към овлажнелите аплодисменти на първите талази от протегнати ръце.

Плавен трус им даде да разберат, че бяха напуснали брега. За част от секундата носът се залута в танц, подмамен от несигурна ръка, после множеството навлезе в ритъм и корпусът подхвана своето дълго придвижване по повърхността на дланите. Давид докосна с пръсти челото си — то цялото струеше в пот.

Капитан Орноз бе слязъл от юта. Приближаваше се към пътниците и ровеше в гъстата си брада. Младежът забеляза, че ситни парченца отлющена кожа изникваха изпод черните косми, за да се посипят върху жакета във вид на ефирен бял прашец.

— Ще ви разведа из кораба и ще ви покажа каютите — атакува ги той без предисловие. — Не се пъхайте в участъците, определени за маневриране, и всичко ще бъде наред. На палубата можете да се разхождате колкото си искате и по всяко време на денонощието, а раздаването на планктон става през портовете^[6] на форщевена^[7], от онези места, където някога са стояли топовете.

После Орноз се въоръжи с една димяща лампа и ги поведе към вътрешността на кораба. Коридорите упояваха с миризмата на пчелен восък, медните ръкохватки просветваха с кадифени отблясъци в полумрака. И колкото повече потъваха надолу, толкова по-отчетлив ставаше плясъкът на влажните длани. Беше като че.ли шум от някакво гигантско засмукване, като тропот от тичащи голи крака, втурнали се по хлъзгав тротоар, като бягство на тежко животно през калта на мочурище…

Никой не отрони дума. Давид потърси ръката на Сирс, но младата жена се намираше далече назад.

Забеляза, че без смущение тя детайлно изучаваше профила на инженера, докато същият със силно поруменяло лице, изглежда, следеше подновените обяснения на капитана с внимание, близо до хипнотичния унес.

— Винаги оказва такова въздействие върху дамите — прошепна дрезгав глас в тила му. — Може би чувства необходимост от майчински грижи? Освен ако не е стремеж за превъзходство. Вие как мислите?

Циганката му беше проговорила, без да помръдне с устни. Давид зяпна, за частица от секундата застинал изумен.

— Хубав език имате — присмя се врачката, — сигурно е много сладък. Но не го показвайте на когото и да е, понеже някой може да ви го захапе.

Той отстъпи назад. Челюстите му бяха блокирали, скулите изведнъж се бяха възпламенили. Клитония продължаваше да стои в профил, огромното й око блестеше като емайл. И на младежа му хрумна, че цветът на нейната кожа влизаше в идеална хармония с дъсчените обшивки. Някакъв глас прогърмя и го върна към действителността.

— Както виждате — мучеше капитан Орноз, — подът под краката ви вече не е дървен, ами керамичен. Намираме се на мястото, което сме свикнали да наричаме изолационна линия. Под настилката с плочи има амиант^[8]. Над нас носът на кораба, задната кула и различните палуби са от дъски, а пък отдолу, собствено казано, е корпусът от метал. Какъв е смисълът на подобно разпределение, ще ме запитате вие? Защо не единен, устойчив кораб, изграден от стомана от горе до долу, вместо този сложно монтиран плавателен съд, тоя хилядолистник, чиито сглобки се менят на всеки етаж? Е, добре, това е така, понеже корпусът представлява нашият най-сигурен начин за защита. Хайде, елате оттук, сега ще разберете…

Играеше си на гид, подготвяйки се бавно и умело, за да направи впечатление. Млъкваше, въртеше, очи, сменяше интонацията. Давид забеляза, че центърът на трюма бе зает от дупка, разтваряща се като голям люк към по-долно ниво. С тази приблизителна разлика, че капакът, целият отлят от чугун, повече напомняше за врата на фурна или на пещ в локомотив. Въглища, лопати и дърва бяха отрупани край стените на кораба.

— Мислех, че вече няма мотор в такива параходи — глупаво се обади инженерът. Клитония сподави ново изхилване.

— Тук не става въпрос за класическо котелно помещение — прихна капитанът. — Всъщност всичкото това гориво има за цел не да подхранва някакъв двигател, а да затопля корпуса на кораба като печка.

— Като печка ли?

— Да. Представете си, че джуджетата поради една или друга причина решат да скръстят ръце, че внезапно им хрумне да ни преобърнат или да ни оставят на място в заседнало положение, докато изчерпим провизиите си. Дори още по-просто — ритъмът на изтегляне на кораба намалее до крайност… Е, добре, тогава ще ни трябват само няколко лопати въглища, за да сгорещим корпуса, да превърнем кила в пареща плоскост, във врящ котел, в пещ, която те ще бързат да си прехвърлят от ръка на ръка, както се прави с нещо, току-що извадено от огъня, и от което човек гледа да се отърве час по-скоро…

— Хитро! — отбеляза инженерът с любознателен глас на учен. — Но така не рискуваме ли да пострадаме?

— В никакъв случай! Азбестът напълно изолира горните палуби. Корпусът може да бъде загрят до червено, без температурата във вашите каюти да се покачи и с градус. Хората, които работят на този етаж. точно затова са принудени да носят обувки с коркови или дървени подметки — за да избягнат промените в кръвоносните съдове, предизвиквани от отделяната чрез керамиката топлина. Така впоследствие се премахва и опасността от разширени вени.

Огледът беше приключил. В безпорядък пътниците се пръснаха. Единствено гувернантката и инженерът останаха още няколко мига с Орноз да получат някои допълнителни технически уточнения. В мижавата светлина, процеждаща се през страничните люкове, момиченцата изведнъж бяха придобили сериозно, може би заплашително изражение. Давид усети как погледът на най-голямото хищно разкъсва профила му, а после се впива между краката му. Когато обърна глава, сините очи, потънали в море от лунички, отвърнаха с иронични пламъчета. Презрителни и прегладнели.

Той се окопити. Задушаваше се, натикан в този кошмарен ковчег, зад чиито стени вместо най-обикновено машинно отделение сега се криеше зала за изтезания, и то от най-ефикасните.

С нахлуването на светлината глъчката от разговорите се поднови. Капитанът набързо разпредели каютите. За голямо свое учудване Давид установи, че колежанките бяха настанени в трюм без никакви удобства, в който висеше наниз от мръсни хамаци; останалите пътници бяха отпратени към занемарени номера, макар и обзаведени с всичко най-необходимо. Циганката и инженерът потънаха в една и съща стая, което пробуди подозренията на Сирс:

— Хм, не ми се стори да са заедно тия двамата!

Дали чисто и просто беше учудена? Зад въздишката й младежът сякаш долови горчиви нотки на разочарование, примесено със злоба.

— Защо наблъскаха момиченцата в онзи вонящ трюм? — изрази той мисълта си на глас. — Толкова ли нямаше друго място?

— Те не са тръгнали на увеселително пътешествие, вече ти казах. Намират се на борда, за да работят, това е. Някъде да си виждал моряци да бъдат настанявани при пасажерите?

Резкият тон не допускаше никакво възражение. Давид се напъха в леглото си и се изтегна. Матракът беше твърд, чаршафите — грапави. Той затвори очи. Още щом стъпи на идеално излъсканата с восък палуба на кораба, някакво жлъчно, мъчително безпокойство бе почнало да го свива в стомаха. Чувството за задушаване го бе склещило в гърдите и натежаваше, посиняваше ноктите му, караше го да се задъхва. „Ще се случи нещо ужасно — каза си Давид, издърпвайки възглавницата под своя тил. — Нещо ужасно и непредотвратимо.“ Ала веднага пропъди това глупаво предчувствие. Съсредоточи се върху картините, които пробягваха под склопените му клепачи: погледа на Сирс, вперен в изчервяващото се лице на Жорж-Юбер; момиченцата и двусмисления балет на техните розови бедра и бели пликчета; острия, отсечен профил на циганката и алената й кърпа, вързана като на корсар… „Хубав език имате, език като бадемово желе, всеки би пожелал да го захапе!“ Не, не беше така… Бедрата с цвят на бадемово желе на девойчето със сините очи, розовият език… Червената кърпа, пламналите бузи на Жорж-Юбер и… Той се унесе в сън.