Серж Брюсоло
Железен карнавал (31)

30

Изведнъж Давид се събуди от силен удар. С полудяло сърце мъжът се замята сред облегалките на фотьойла, докато най-сетне разбра, че Тереза за кой ли път беше скочила в скута му. От няколко дни тя системно използваше този метод да го изтръгва от съня и той сериозно бе взел да се пита дали ще издържи и една седмица на такива обноски.

— Ухаааа! Колко си стар тая сутрин! — прихна малката с ръка на устата.

Давид я отблъсна, като сумтеше, пресече засипания с пясък хол и се шмугна в тоалетните. В нашареното с петна огледало проучи лицето си, опипа изопнатите гънки по шията, взря се в бръчките. Косите му все още изглеждаха „много добре“. Излезе.

— Говориш врели-некипели! — смъмра я. — Едва съм навършил петдесет и пет години. Какво ли би казала, когато възвърна действителната си възраст?

— Каквоооо? Нима още ще остаряваш? Не е възможно, човек не може да бъде толкова стар!

— Напротив, може!

— Така ли? Значи си бил истинска мумия, преди да те срещна?

— Точно така. Дори четвърт век изкарах в една гробница.

Тя го изгледа накриво, очарована и недоверчива, опитваща се да разбере дали не й се подиграваше. Ала разкъсвана от любопитство, не успя да се сдържи, вкопчи се в ръкава му и гальовно, умилкващо промълви:

— Хайде, ще ми разкажеш, нали? Давид се усмихна, спусна се по няколко стъпала. Този ден нямаше вятър, пясъкът щеше да ги остави на мира. Тереза отново подхвана своята атака, отново се зае с прелъстителното си деяние.

— Мога ли да те целуна?

Той свъси вежди, поднесе й буза. Устните й лепнеха силно.

— Бррр! — нахока я. — Пак си ходила да бъркаш в меда на добрия Бъди! Устата ти е прилепваща като ръцете на роботите от фарандолата! А и каква е тази нова мания? Сега вече ме и целуваш?

— Дааа, защото си стар! Значи може! Разрешено е. Но забележи — бих предпочела да го върша преди! Само че като млад ти се правеше на свенлив… Да, да, така е. В края на краищата не беше много активен…

Давид я остави да си играе на съблазнителка, слушайки я с половин ухо. Бе способна да бърбори по цели дни, вадейки поука след поука. Запита се дали щеше да отиде при човека-дърво, за да му занесе лейката — повод, около който всекидневно се пораждаха безконечни препирни. В това число влизаше и Бъди, човекът-кошер, напразно опитващ се да го накара да усвои брайловото писмо и сетне да му помага в изсичането на камъни жалони… Но паметта на Давид изневеряваше, а пък в тази област Тереза се оказа много по-добър ученик. Тя вече не се плашеше от пчелите и насекомите се съгласяваха да кацат по бузите, ръцете и раменете й, без да я жилят…

Накрая той се реши да отиде в „бахчата“ — късче заслонена земя, където растяха диви зеленчуци, напълно подходящи за ядене. Вероятно следобеда Тереза щеше да посвети на залавянето на морски птици, които после да приготви в превъзходно печено. Денят бе прекрасен. Щом се спуснеше вечерта, мъжът щеше да заспи с пълен стомах, унасян от нежното бъбрене на момиченцето.

И когато на другата сутрин се събудеше, щеше да е на шейсет и пет години…

На следващия ден — на седемдесет.

Скобата се затваряше. Не бе опечален. Както и бе подозирал още от първата вечер във влака, носещ го към Града на Оракулите, всичко се беше оказало просто измама. Едно болезнено удължение. За да се подмладиш, трябва да имаш желанието да започнеш отново… А Давид нямаше желание да започва отново. Нито да става свидетел на бъдния индустриален подем, да слуша грохота на машините, бученето на пневматичните чукове. Не! Беше решено! Той щеше да се оттегли в зеленчуковата градина^[1].