Серж Брюсоло
Железен карнавал (26)

25

Всеки удар отекваше в съзнанието на Давид сякаш отглас на гонг в жива плът. В началото не беше обръщал внимание на това, после постоянните трусове, плесниците, сблъсъците, разклащащи скафандъра, бяха започнали да се разпростират по целия му гръбнак, от прешлен на прешлен, ставаха все по-болезнени и пронизваха тила му като разрушителна вълна на подземен взрив. Сетне пък се бе появила мигрената, която го скалпира до веждите, впи шипове под клепачите му, застърга в дъното на очните нерви. Стари зъбни болки се пробудиха. Беше изненадан от този факт — не се ли бяха подновили и зъбите му?

Зад него Тереза комай имаше треска. Трепереше и се гушеше като смръзнало се животинче. Нощта падаше отново, а с нея — и температурата. Бронята на доспехите бе ледена. Съществуваше, разбира се, система за вътрешно отопление, но указанията уточняваха, че включването й претоварвало много енергийните възможности на спасителния костюм. Така че Давид се въздържа да я използва, улеснен допълнително от медната стрелка, която сега леко докосваше цифрата 48.

Не издържайки повече, той коленичи с калъпа. заключи съединенията и отпусна тила си в облегалката за главата, закрепена в дъното на шлема.

Два пъти бяха спирали, за да се хранят по начина. по който момиченцето беше предложило, но Давид имаше все по-големи затруднения с всмукването на питателната кашица. Може би нещо задръстваше тръбичката. Вероятно някакво втвърдило се съсирено вещество. Не бе посмял да сподели това със своята спътница. Във всеки случай хранителните припаси скоро щяха да привършат, тъй като провизиите бяха предвидени само за ЕДИН-ЕДИНСТВЕН човек. Преди да потъне в небитието, той отново си представи огромната бронзова статуя, наполовина погълната от мочура. Сирс? Клитония? Орноз? Жорж-Юбер? После тъмнината нахлу в съзнанието му, вцепенявайки всякаква проява на разум.

Когато се събуди, с ужас установи, че в своето изтощение предната вечер бе забравил да прекъсне електрическото захранване. Цяла нощ батериите бяха работили и въртели мотора на бавни обороти почти осем часа. Осем часа безвъзвратно пропиляна енергия! Психическата му устойчивост бе толкова лабилна, че той се разхлипа като дете. Разказа за случилото се на Тереза, която се помъчи да го успокои, доколкото можеше.

— Остават четирийсет часа! — обясняваше му. — Та това е цяло денонощие и три четвърти! Няма да имаме нужда от толкоз! Сигурна съм. че преди обяд ще се появи земя! Ще видиш: тогава ще можем съвсем спокойно да изтичаме до тоалетната; дори ще сме склонни да повярваме, че пътуването е било приятно!

Тя едва беше довършила мисълта си, когато юмруците на джуджетата заваляха по доспехите, изпълвайки вътрешността им с непоносимото думкане на барабан. Придвижването продължи — монотонно, отчаяно. Те напредваха — необичаен зародиш от плът, полюлявана и съзряваща в брониран корем, — мъж и жена, възрастен и дете, някогашен старец и съвсем младо момиче…

Ръждата, която сега покриваше шарнирите по скафандъра, обезпокоително забавяше движението. Механичните крака вече се спускаха сред многогласен концерт от пронизителни скърцания.

Когато денят взе да преваля, Тереза нададе дрезгав вой и започна да жестикулира, сякаш коило змии се бе излюпило точно насред бронята. На въпросите на Давид отвърна само с джафкане, подскоци и сълзи. Най-сетне от устните й, деформирани от болката, се изтръгна една думичка: „Спазъм!“

Младежът блокира машината, която цялата се тресеше. понеже момичето се мяташе като риба, и завъртя манивелата, за да спусне седалката.

— Къде те боли?

— На… На бедрото… Там… Подуло се е!

— Опитай се да изпънеш максимално крака си. Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Той издърпа дясната си ръка назад и напипа с длан нежната кожа. Започна методично да я разтрива. Чувстваше под пръстите си издутината млади и втвърдени мускули, гърчовете на сухожилията. Тереза скърцаше със зъби, като блъскаше главата си в задния клапан. Уплаши се да не би тя да загуби присъствие на духа, да избие резето за сигурност и да изскочи навън, та да се избави от невероятната поза, в която бе принудена да седи повече от трийсет и три часа. Ала момиченцето смогна да се овладее, задоволявайки се да впие нокти в гърба на Давид.

— Сега е по-добре — простена след четвърт час масаж, — вече ме боли по-малко…

В момента, в който произнасяше последните думи, сноп искри освети вътрешността на скафандъра и в лявата си ръка младежът усети мощно електрическо изпразване. Ужасена, Тереза изпищя и захапа дланта си — при нея това означаваше, че е силно смутена. Давид не смееше повече да помръдне. Успя да открие един наполовина стопен кабел, който висеше от дясната страна на доспехите, извил се досущ като овъглено гумено змийче. И въобще не бе нужно да е посветен, за да разбере какво се е случило. Ръкомахайки, сякаш обладана от зъл дух, ловкинята беше сритала електрическата инсталация и изтръгнала захранващите проводи, осеяли механичното устройство. Студена пот изби по челото му. Той напъха глава в шлема, потърси с поглед медната стрелка. Цифрата го удари в стомаха със силата на боксова ръкавица: 10 ЧАСА! Късото съединение беше извадило от строя батерия! Значи оттук нататък скафандърът разполагаше с автономия само за десетина часа… Шестстотин нещастни минути, за да достигнат до сушата! Един вид милостиня, предизвикателство… Младият човек съобщи новината на момиченцето, което се сви като охлюв.

— Вината е моя! — прошепна Тереза. — Но толкова ме болеше…

Давид я потупа по коляното за кураж.

— Знаеш, че нищо не може да се направи, има ли смисъл да си блъскаме главите?

Евтиният му фатализъм изобщо не бе успокоителен. Отправяше глухата си молитва с една-единствена цел — да чуе своя глас, сякаш бе някой осъден на смърт, който в мига, преди палачът да натисне превключвателя на електрическия стол, се е заел с преброяването на нитовете, осеяли облегалката на фотьойла.

С изключителна предпазливост изолира прегорелия кабел, сетне размърда ръце и крака, та да провери възможностите за ответни реакции на дрехата за оцеляване. Щипците вече не се подчиняваха, а лактите — блокирани на четирийсет и пет градуса — като че ли бяха решили да останат неподвижни. Давид не настоя. Само коленете се поддаваха на изискванията на динамичните импулси. Е, не му трябваше повече. Дано престане да мисли, започна да си брои стъпките — преобразуваше разкрачите в сантиметри, в метри, после в километри. Срещу лявото му слепоочие медната стрелка звънтеше на своята спирална пружина; някъде зад вратните му прешлени Тереза тихо ридаеше и сълзите й оставяха два влажни кръга отстрани на гръбнака му — две хладни петна, които се разводняваха с потта. И докато той изпадаше във вцепенение, гласът на ловкинята се надигна в неговото теме, тънък.и разтреперан:

— Ще умрем, нали?

Искаше му се да й отвърне с някаква историйка, изпълнена с хумор, ала не намери нито троха, разумът му въртеше на празни обороти, издишаше.

— Би трябвало да ти кажа нещо — започна тя, запъвайки се на думите, — нещо лошо. Нещо наистина лошо!

— Смяташ ли, че сега е моментът?

— Да, напълно…

— Значи е признание?

— Да…

— Остави, знам вече какво искаш да ми кажеш.

От изненада Тереза изхълца.

— Вече знаеш?

— Да, така мисля. Саботажът… Ти унищожи чувалите със зародиши, нали?

Почувства я как настръхва и се стяга, опряна в бъбреците му. Дланите й бяха ледени, пръстите — вдървени. Подкосявайки краката на малката, той бе допуснал грешка. И ето че тя се затваряше в себе си, омраза лъхаше от цялото й същество. Горещо и гъвкаво животно миг преди това, сега Тереза се преобразяваше в студена и натежала статуя.

— Нямам намерение да ти чета конско, разбери! — промърмори Давид, като се вгледа в небето, притъмняващо над прозорчето.

Тя се отпусна.

— Не исках да се превръщам в парцал! — избълва със злоба. — Не желаех да им чистя цукалата, да попивам пикните им! Аз… Не предполагах, че корабът ще претърпи крушение. Или не си го представях по този начин. Мислех си, че капитанът ще промени курса, че ще хвърлим котва край някой остров, че ще са ни необходими месеци и месеци, докато се върнем обратно в сиропиталището, че…

— Остави — прошепна Давид, неочаквано изморен. — Не си могла да предвидиш, че целият кораб ще пламне. Във всеки случай на твое място и аз щях да направя същото…

— Наистина ли?

— Кълна ти се! Ами препаратът?

— О, беше лесно! Откраднах го от работниците, които преди три или четири месеца дойдоха да чистят мазетата на пансиона… Сърдиш ли ми се?

— Не ти ли се струва, че действително нямаме време за такива истории?

Тя не настоя и тишината в скафандъра отново се възцари. Давид пропъди от съзнанието си направеното признание, не смяташе да влиза в ролята на съдия. Тереза хиляди пъти беше рискувала своя живот сред джуджетата: това не й ли даваше право на някои привилегии? Случаят бе приключен. Не искаше и да чува повече за него.

Краката на бронята тежаха тонове, калта се превръщаше в лепило. Всмукващите шумове, съпровождащи тяхното придвижване, бяха добили отвратителни отзвуци. Какво щяха да сторят, когато механичното устройство замреше в пълна неподвижност? Щяха ли да изчакат — свили се под закрилата на металното туловище — смъртта да дойде и да им склопи очите? Или настървени за последен спринт, щяха да отворят задния клапан и да изскочат сред тълпите джуджета? Не знаеше нищо за онова, което предстоеше да стане. Но сигурно щеше да бъде дълго и мъчително. Една безславна агония, лишена от всякакъв външен блясък. Едно постепенно затъване в мочурите и урината…

Трябваше да мисли за нещо друго. Дали все пак нейде, в някое закътано местенце на тази огромна броня, нямаше тайничко чекмедже с ампула цианкалий, предназначена за безвъзвратно загубени корабокрушенци? Той се изсмя глупаво, отпусна глава в облегалката и почна да си тананика досадна мелодийка, зловещо напираща.

Краката на скафандъра все по-трудно дълбаеха тинята. Шарнирите скърцаха като колелета на вагон, впуснал се по отсечка ръждясали, похабени релси. Всяка нова стъпка беше изтръгване, износените доспехи се насилваха — агонизиращо, дебелокожо животно, разкапваща се статуя, която напразно полага усилия да се измъкне от своя постамент… И юмруците! Градушката на юмруците, картечните откоси на юмруците, които дупчеха корема, набедрениците на бронята, наколенките, се бяха превърнали в болезнен несекващ земетръс. Искрящ пламък бликна в шлема и опуши в черно прозорчето. Хранителната тръбичка се сви подобно сфинктер^[1], храчейки съдържанието си в лицето на младежа. Вадички съсирена каша се запросмукваха в машинните кутии, за да превърнат кабелите в гъмжило от електрически къси съединения. На долния етаж Тереза се мяташе, разкъсваше ризата на Давид. Обзет от последен енергиен гърч, скафандърът се затича, разоравайки клоаката с големите си разкрачи. Миризмата на пърлено и изгоряла гума изпълни вътрешността на убежището.

„Това е краят!“ — каза си полузаслепен младият мъж и опипом се помъчи да намери спирачния лост.

— Започва да гори! — изпищя Тереза. — Направи нещо, огънят плъзва навсякъде!

Ала вече нямаше какво да се направи. Бронзовата статуя бе подхванала своята сетна атака, тъпчеше джуджетата, трошеше костите. Обезумяла кола, тя издъхваше в последни експлозии на буталата. Броячите се преобразяваха в пламтящи вентузи, като пърлеха космите и кожата на водача. Давид отскочи назад, измъквайки ръцете си, изтегляйки бедрата си до корема. Останал без управление, скафандърът внезапно се закова, взе да затъва, а после се повали напред в гейзер от тиня. Носът на младежа се блъсна в зарешетеното стъкло на прозорчето. Последваха още един или два — конвулсивни гърча, след което статуята издъхна напълно. Голямата медна стрелка се застопори на нула.

— Калта се просмуква! — изхленчи Тереза. — Погледни! Тече през съединенията…

И имаше право: доспехите протичаха отвсякъде като подводница, разкъсана от налягането. Началото на пожара бе предизвикало издувания и разхлабване на уплътненията; сега бронята се беше превърнала в надупчено, остаряло буре, в отломка от разбит кораб…

Давид опита да се размърда. Ръцете му стържеха в тинестото дъно, ровеха в плетеницата от ненужни електрически кабели. Нетърпима болка го пронизваше в хрущяла на носа, от очите му бликаха сълзи, а от ноздрите шуртеше кръв. Задушаваше се. Момичето се впиваше в хълбоците му, възсядаше го с яростта на отчаянието, отнемайки му възможността да направи каквото и да е движение. Най-сетне той успя да се откопчи.

Останаха така — необичайно разположени, задъхани, вперили погледи в задния клапан. Дишането им беше добило странно метално звучене, въздухът бе напоен с вкуса на йод и ръжда.

Тереза леко докосна резетата с върха на пръстите си и жестът й накара младежа да изтръпне.

— Да не си полудяла! Знаеш ли какво има оттатък?

— Джуджета…

— Да, джуджета! Нима искаш да свършиш разчекната?

— Тогава какво да правим? Не можем да останем тук.

— Не знам.

Калта капеше от всички отвори, упорито трупайки на дъното на скафандъра смрадлив и гниещ дюшек с отвратителна мекота. Трябваше да вземат някакво решение.

— Няма ли начин да преговаряме? — осмели се Давид. — Бихме могли да им предложим дарове, един от нас да остане заложник и…

— Ти подиграваш ли се? — прекъсна го Тереза. — След всичко, което сме им сторили? След номера с нагорещения до червено корпус?

Тишината изпълни калъпа, нарушавана единствено от ехото на техните дихания. Тишината? Давид потрепера. Току-що бе осъзнал, че откакто се бяха преобърнали в тинестото дъно, ничий юмрук вече не удряше по бронята. Сподели със своята спътница откритието си.

— Това може да означава две неща — отбеляза момиченцето. — Или че сме напуснали морето, или че ТЕ мълчат, за да ни НАКАРАТ ДА ПОВЯРВАМЕ, че сме изхвърлени на песъчлив бряг, че сме в безопасност, и така да ни подведат да излезем…

— Коя теория ти изглежда по-правдоподобна?

— Нито една. Трябва отново да се доверим на късмета. Във всеки случай разполагаме ли с някакъв избор?

— Не.

— Аз ще изляза първа. Ако те са над нас, може би ще имаш време да затвориш клапана.

— Защо ти първа?

— Защото съм до вратичката. И защото всичкото това стана по моя вина. Хайде чао! И без хленч и гръмки признания… Аз също съм алергична към отчаяния хумор, не си рови съзнанието да намериш нещо „смешно“!

Тя отблъсна резетата едно по едно. С големи мъки успя да раздвижи металните оси, изкривени от многобройните удари предните дни. Лостовете се отделяха последователно със зловещо стържене, освобождавайки скобите. Минута по-къспо входът на скафандъра престана да е защитен. Давид се бе вцепенил, обезумял. Езикът му, ужасно сух, мърдаше в устата като чуждо животно. Видя ръката на момиченцето да улавя подвижния клапан, сухожилията на китката да се напрягат от усилието…

Плоскостта се хлъзна, пропускайки червените отблясъци на залязващото слънце. Младежът затвори очи, пронизан до дъното на зениците от тази кървава светлина. Почувства как Тереза се надига, понечи да я задържи. Тя вече се бе изправила над него и изваждаше крака си навън…

Нищо не се случваше. Ловкинята беше там, клекнала с разпарцален корсаж и разкъсана рокля, обърнала нацупената си муцунка към хоризонта… Вятърът си играеше с дрипите й на корабокрушенка, разголваше коленете й, осеяни с кръвоизливи. Давид приседна със странното впечатление, че се измъква от ковчег.

— Погледни! — Тереза ликуваше от радост.

Бяха заседнали непосредствено в края на плаж с бял пясък. Слънцето се разливаше в алена позлата от облаците, подпалвайки в зарево очертанията на разкапалите се доспехи. На стотина метра по-надолу, обезумели от ярост, джуджетата размахваха юмруци срещу тях.