Серж Брюсоло
Железен карнавал (22)

21

Давид слушаше обясненията на капитан Орноз как се борави с октант^[1], когато един от членовете на екипажа нахлу в залата с астрономическите карти. Целият беше пребледнял и успяваше да се изразява единствено с помощта на мъчноразбираеми брътвежи. Повече от минута им бе необходима, докато схванат, че някъде в трюмовете току-що е бил извършен саботаж. Престъпление, което от този момент поставяше моряци и пасажери в смъртна опасност. Въоръжавайки се с ветроупорен фенер, Орноз се втурна из лабиринта от коридорчета. Давид го последва по петите. Тропотът от тичането им ехтеше от палуба на палуба като шепа чакъл, въргалящ се в празна бъчва. Колкото повече слизаха, толкова повече въздухът се разреждаше. В най-долните трюмове цареше натежала атмосфера, витаеше дъх на мухлясало, на прахоляк и смола за кълчища. Най-сетне те спряха пред прага на ниско помещение, където бе наблъскана истинска грамада торби. Вонята, разнасяща се от този склад, не оставяше никакво съмнение относно своя източник — младежът би я разпознал дори и предварително да му бяха запушили ноздрите с восък… Бе миризмата на тинестите утаечни сокове, гъбообразните израстъци и другите аеробни вещества^[2], които съставляваха обичайната всекидневна храна на джуджетата. Тъкмо нея двама матроси изхвърляха по цял ден през страничните люкове.

Давид направи няколко стъпки сред припасите. Повечето от торбите бяха разкъсани и бълваха своето съдържание под формата на пепел с неопределен цвят, в която се бяха споили луковици и гъбички, лишеи. мицелиев^[3] прашец, микодерми^[4] и захаромицети^[5]. Смрадта беше наистина отвратителна. Той сдържа дишането си. Не беше ли чел някъде, че инхалацията на някои спори водела до заболяване на белите дробове, често пъти смъртоносно?

Капитанът не проявяваше толкова предпазливост, тъпчеше с крак утайките и сипеше тлъсти псувни, надигайки високо фенера, за да може да определи границите на бедствието.

Точно в този момент Давид забеляза странна бяла пяна, която покриваше пълните чували, подобна на изкуствен снежец, с какъвто хората обичат да поръсват коледните си елхи. Уловил погледа му, Орноз избълва нов поток ругатни.

— Фунгицид! — благоволи най-накрая да обясни. — Някой си е направил майтапа, като е напръскал торбите с препарат, унищожаващ паразитните гъбички! И е стерилизирал запасите ни! Разбирате ли? Занапред този прахоляк ще е полезен на джуджетата колкото цигарена пепел!

Невярващ, Давид ококори очи.

— Всичките ми плесени са отишли на кино! — не преставаше Орноз. — Мамка му стара! Кой ли кретен го е сторил? Вече няма с какво да храним гномовете, това е направо катастрофа!

— Но са били необходими тонове вещество…

— Не, господине — прекъсна го някакъв моряк, — просто концентриран разтвор, и толкоз. Ето, погледнете…

Той посочи на пода една метална опаковка с големината на консервена кутия, снабдена с халка като граната…

— На саботьора му е било достатъчно само да отвори вратата — обясни Орноз, — да разпори чувалите, за да подсигури разпространението на фунгицида, и да захвърли своята бомба. Такъв препарат се използва на кораба за почистване на някои по-стари конструкции в трюмовете. Човек може да си го купи от всяка дрогерия срещу няколко десетака. Ужасно ефикасен химикал…

Изведнъж млъкна и прехапа устни. Нервността бе предизвикала свиване на зениците му — болест, от която понякога страдаше. Сега клепачите му се гърчеха в засилващ се ритъм.

— Може би торбите отдолу са все още годни за употреба — предположи морякът, — но докато ги отделим, препаратът ще ги на трови…

— Трябва да опитаме — отсечено изрече капитан Орноз. — Най-напред изчистете трюма, изметете ми всичката тая пяна и ми направете опис на годните запаси. В помещението на вълнолома трябва да има известно количество торби, пребройте ги и поставете край тях въоръжена охрана!

Прахолякът, носещ се на валма из въздуха, го задави в кашлица. Той се изплю ядно, после пое към горните палуби.

— Какво смятате да правите? — запита Давид, облягайки се на една медна ръчка в коридора.

— Икономии! — изръмжа капитанът. — Ще се наложи да храним тия скапани джуджета с капкомер, а това няма да е лесно. Нашите резерви са прекалено недостатъчни, за да ни позволят да стигнем до сушата. Без ответ пигмеите ще откажат да сътрудничат, ще ни въртят в кръг или просто ще ни оставят да заседнем в някой пясъчен нанос, вече са се случвали такива неща! Ако загрея корпуса, бих могъл да спечеля няколко дни, но само толкова — въглищата не са неизчерпаеми. Този, който ни погоди номера, сигурно е фанатик! Обричайки ни, той е обрекъл и себе си. Калпава история!

И като заряза своя събеседник насред коридора, Орноз се втурна да търси стълба, изчезна в светлеещия отвор на един люк. Младият човек за миг се спря нерешителен, после отиде да почука на вратата на Сирс. Тя му отвори, събудила се веднага.

— Чух викове, какво става? Матросите вече роптаят, мирише ми на бунт, като гледам физиономиите им…

Той й разказа.

— Сигурна бях, че е така! — възкликна Сирс. Лицето й се стегна. — Това е дело на Пазителите на Словото. Някой от техните хора ни е проследил. С този саботаж те се домогват до нас. Опитват се да ни попречат да стигнем докрай!

— Но кой би могъл да го направи?

— Циганката, инженерът, гувернантката, обикновен моряк! Всеки! Те са навсякъде! Врачката ми изглежда най-подозрителна: тази идиотска работа, на която се е отдала, може да се окаже само прикритие…

— Клитония?! А защо не Жорж-Юбер, мъжът уравнение?

Тя повдигна рамене.

— Има ли значение? Отсега нататък трябва да бъдем нащрек и повече да не се разделяме!

— Толкова ли е напечено положението?

Младата дама се намръщи.

— Какво, подиграваш ли се? Без „гориво“ нито един кораб не е успял да довърши пътуването си! Джуджетата ще ни пуснат да заседнем, след което ще скръстят ръце и ще ни оставят да умрем от глад. Когато провизиите ни приключат, ще бъдат изядени сирачетата, а после…

Те мълчаливо се наблюдаваха. От най-горните палуби се разнасяше тропот.

— Орноз смята да се възползва от помощта на котела — прошепна Давид с несигурен глас. — Като нищо може да подпали дъските по палубата, не мислиш ли?

— Ако котелът гори денонощно, ще му е необходима цяла гора! Намираме се на пет дни от сушата, никога корпус не е поддържан загрят толкова дълго! Това е просто похват за освобождаване в случай на буря или пълно затишие, стратегия, която изобщо не превишава няколко часа… Опасявам се да не би ситуацията много бързо да стане непоносима. Пред нас витае или бунт, или ще ни обземе вълна от паника. Дечицата първи ще се огънат. Дано никой не се сети да предприеме серия от жертвоприношения на „морските богове“!

— Смяташ, че някои са способни да изхвърлят момиченцата през борда, за да умилостивят яростта на джуджетата?

— Струва ми се, че не е изключено.

Давид почувства как кожата му настръхва на приливи, мравки пролазиха по гръбнака му. Неочаквано си представи Тереза, сграбчена през кръста от разярени моряци и запокитена като дар на ордите от протегнати ръце. Подобна вероятност направо му уби апетита.

Към средата на следобеда той отиде да се присъедини към Орноз на неговия мостик. Капитанът го посрещна недружелюбно. Изглеждаше готов всеки момент да избухне.

— Остават ни утаечни сокове за още два дни — каза му с глух глас, — ако направя разпределение, мога да избутам и три. В такъв случай обаче маневрата ще се забави и ние ще изгубим в изминато разстояние това, което ще сме икономисали като хранителни припаси. Възможен е и друг трик: да използвам същевременно и едното, и другото — раздаване на храна, топлинен удар и така нататък. Не знам кое би било най-удачно. Нещо повече, когато съставяхме опис, забелязахме, че нашите въглища са пропити с влага. Вероятно някъде има просмуквания. Трудничко ще запалим котела. Само да ми падне тоя мръсник, дето си е направил майтапа да бута запасите ни!

Давид се върна обратно. Насред предната палуба се сблъска с Клитония. Циганката изглеждаше мрачна и замислена.

— Знаете ли? — запита го тя, загръщайки се зиморничаво в износената пелерина. И тъй като той кимна, тя продължи: — От няколко дни подозирах, че нещо такова ще се случи…

— Съмнявате ли се в някого?

— Не! Искам да кажа — за саботажа. Разчетох в дланите известието за неизбежна катастрофа, за корабокрушение. И ставаше въпрос точно за нас!

— Вие сте съвсем песимистична!

— Ами вие?

Той не намери какво да отговори,

Атмосферата на борда за миг се бе променила. Разделени на групички, членовете на екипажа мърмореха, оглеждайки пътниците с очи, натежали от намеци. Нещо се кроеше, назряваше криза, търсеща своята изкупителна жертва. Давид много скоро почувства, че и той също е сред заподозрените. Сирс, която знаеше как да се превръща в невидима, когато това се налагаше, се опита да долови брожението по коридорите.

— Те се страхуват! — заяви тя. — Хвърлят вината върху нас. Някои започват да раздухват идеята, че капитанът се е оказал недалновиден и че повече не владее положението. Други хитри дяволчета смятат, че по-добре би било да се направи завой и да се пресече пътят на насрещен кораб, за да поискаме помощ от него. Някакъв старши моряк пък подхвърли мисълта да използваме ловкините на бисери като разменна монета и да ги предаваме на джуджетата една по една…

— Сериозно?

— Не знаеш ли? Гномовете ненавиждат момиченцата. Ловът на бисери вече е спомогнал за образуването на ракови тумори у много от тях. Предполагам, че те няма да имат нищо против да им отвърнат със същото. Бихме могли да си представим цяла разменна търговия — например по едно девойче на всеки десет километра.

Давид се запита дали младата жена се шегуваше, или идеята наистина си пробиваше път в съзнанието й. И тъй като бе склонен да повярва в последната хипотеза, предпочете да сменят темата на разговора.

— Кога Орноз ще запали огнището?

— Утре, без съмнение. Разпределението на порции вече снижи скоростта ни с трийсет процента. Ще се опитам да намеря оръжия: ако се стигне до бунт, по-добре е да имаме с какво да отвърнем.

Нощта се оказа адски дълга. На зазоряване ходът на кораба бе намалял още, докато плясъците на дланите по него, напротив, бяха станали още по-звучни. Колкото до издърпването на корпуса, то се бе превърнало в последователни и изключително неприятни разтърсвания. Плавателният съд вече не се плъзгаше, той направо се тресеше на място. Изпаднала в лошо настроение, мадмоазел беше решила да отложи ловната кампания. Клитония и Жорж-Юбер пък не смееха да снемат никакви отпечатъци.

Капитанът бе наредил да изкъртят част от палубата. Давид наблюдаваше как дъските на великолепния паркет чезнат една след друга, като този път не ставаше въпрос за восък или за почистване. Към десет часа мирис на дим се просмука във въздуха и стълб сажди бликна от твиндека, посипвайки се на интервали по люковете, сякаш първи разгаряния на огън.

— Готово! — извика някакъв моряк. — Започваме да се затопляме! Дано на ония мръсници им прегорят задниците чак до костта!

— Млъквай! — изръмжа друг моряк до него. — Май няма да крякаш толкова, ако се озовеш при тях!

И при тази мисъл той се прекръсти. Странно защо стомахът на Давид се сви, вадички пот се проточиха и покапаха под мишниците му, а после се отцедиха надолу по хълбоците.

Не смееше да се приближи до защитния заслон, за да огледа корпуса на кораба. Миризма на нагорещен метал пречупваше въздуха в мараня, навяваше спомени за мъркаща печка, за локомотив, застинал в очакване. Вентилационните тръби бълваха непроницаеми кълба пушек, които вятърът се стремеше да захлупи на палубата, давейки пътниците сред подобие на изкуствена мъгла.

„Добра маскировка за няколко удара с нож!“ — помисли си младежът, като се оглеждаше нервно назад. Скоростта на кораба чувствително се засили, люлеещите движения — също. Прехвърляха си парещото туловище, колкото се може по-бързо, преди да потопят ръцете си в калта. Давид се усмихна. Може би в края на краищата щяха да се измъкнат?

Когато вечерта взе да се спуска, той отново се качи при капитана на юта. Морският вълк изглеждаше още по-угрижен, отколкото сутринта. Забеляза, че от колана му стърчеше дръжката на стар револвер в кобур. Нощта беше студена. Над тях ясното небе им предлагаше своята звездна броеница.

Орноз се пребори с вятъра, припали лулата си с шумни всмуквания. Светлината на фенера разкриваше линиите и извивките на изсеченото му лице, подчертавайки още повече грапавините по мазната кожа.

— По-добре щях да направя, ако бях останал в космонавтиката — измърмори той след известно време, — на един междупланетен кораб поне можеш да се защитаваш. Имаш си реактори, господар си на полета и скоростта. А на тая сапунерка няма нищо — ни витла, ни кормило. Морето командва или почти… Все едно да се качите в кола без мотор или волан и пътят да ви подмята, както му скимне. Умът ми не го побира!

— Били сте военен?

— Взех участие в края на конфликта. Пълна гнусотия, нищо друго. Не знаехме нито защо, нито срещу кого се бием. Изобщо скапана работа! Е, после кръстосвах из космоса за сметка на Компанията на Червените библии.

— На какво?

— Да, наистина, твърде младичък сте, за да помните тия неща. В края на войната немалко народи бяха напълно объркани. Ценностите, религиозните вярвания — всичкото това беше пометено. Президиумът се опасяваше от обща криза на нихилизъм, която ще блокира всякакъв икономически подем. И тъй като хората не искаха повече да консумират, заложи се на религията, на мистицизма. А понеже старите богове вече нищо не струваха, трябваше да се измислят други. Точно с туй се занимаваше Компанията на Червените библии. Фабрикуваше митологии, космогонии, легенди за всякакви вкусове. Имаше творчески кабинет, съставен от десетина изследователи: безработни писатели, социолози, психиатри и цялата там пасмина. Когато скалъпеха някоя религия — идеално замислена и напечатана, — хукваха да я продават, както всеки останал продукт на водачите от тази или онази област. Най-общо им обясняваха така: „Народът ви се е разпилял, няма повече никаква социална спойка, властва анархия. Държавата вече не съществува. Ние ви предлагаме начина, по който да прегрупирате тия блудници около едно-единствено убеждение, около една-единствена сила: суеверието!“ И обикновено работата ставаше. Важните клечки се ръсеха, купувайки цялата операция. Хм, тогава започваше голямата игра. Сред племената пръсвахме известен брой лъжепророци, пастори, натоварени да проповядват неизбежното идване на нов месия. Три месеца по-къено споменатият месия се появяваше с гръм и трясък сред измайсторени чудеса и тръгваше да кръстосва полето, да събира народа. Тълпа от съучастници в измамата тичаше по петите му, умножавайки на всяка крачка „чудотворните изцеления“, предсказанията, небесните знамения. Сетне се пласираха библиите и ние отивахме да продаваме цирка си другаде. Добри времена бяха! Не ти оставаше нито секунда за отегчение! Към края станахме толкова известни на политиците, че от четирите посоки на галактиката идваха посланици да ни дават заявки. Казваха ни: „Ето какво, трябва ни нещо, ориентирано към секса, за обожествяването на шефа, нещо, което да оправдае робството, социалното неравенство, вярване, което да заздрави системата на кастите, и така нататък.“ И ние им шиехме всичкото това по поръчка, с чудеса и явления, поднесени на тепсия. Бюджетът за представлението беше огромен: гадатели, свещеници, мними сакати, майстори по специалните ефекти, гримьори… Цял един екип за суперпродукция! Продавахме религии, свети места и евангелията като сглобяеми къщи. Ех, после пазарът постепенно се засити, пласьорите на митологии взеха да се връщат с празни ръце и да носят сценариите си под мишница. Дружеството обяви фалит, а аз трябваше да се пренасочвам…

— И защо избрахте морския флот?

Орноз избълва двойна струйка дим.

— Поради силен недостиг на гориво. Лека-полека старите галактически превозни средства бяха оставени да потънат в ръжда. Започнахме да си мислим, че в крайна сметка средновековието не било чак толкова лошо!

Той млъкна, зареял поглед в празното. Плющенето на дланите по корпуса изпълваше въздуха с хрущене на речни камъни. Давид почувства, че торбата със спомените се беше отворила. Капитанът вече подхващаше отново своя монолог, с втренчени очи, без да го е грижа дали все още го слушат. Болестта на моряците, потокът на съзнанието, изливащ се през часовете на дежурството — те щяха да се озоват потопени дълбоко в глъбините на тази страховита, опияняваща каша, в това вцепеняване на духа, където меланхолията се просмукваше в сърцето с ненаситността на спаружена гъба.

— Виждал съм необикновени страни — подзе капитан Орноз. — Веднъж на Ситония слязох на един остров, загубен сред дебрите на океана. Беше място, обречено на смърт. Учените бяха предвидили неговото унищожение още преди петнайсет години. Знаеше се всичко за зловещата дата: ден, час. Всичко в края на краищата, но никой не се мръдваше. Когато се заинтересувах повече, ми обясниха, че приближавал метеор с постоянна траектория и неизменна скорост. Точката му на сблъскване била строго установена: покривала се с площта на острова. Иначе казано, скалният отломък щеше да размаже цялата територия, щеше да се вклини в островчето като камък в гнездото на пръстен. И нищичко нямаше да остане. Метеорът и парчето земя, предопределено да го поеме в себе си, щяха да се насложат точно като двете страни на монета! И още по-безумно беше, че катастрофата се предвиждаше за след месец, а никой като че ли не бързаше да си стяга багажа. Един експерт ми довери, че установил редица необичайни явления сред туземното население. С течение на времето, докато фаталната среща наближавала, физиологичната структура на жителите се променяла. Мъжете и жените ставали все по-красиви, раждали деца с дивна прелест. Целият им генетичен потенциал еволюирал към съвършенство. С приближаването на смъртта те се превръщали в свръхчовеци. Сякаш непредотвратимият край спомагал за тяхното пречистване, за развитието на заложбите им… Странно, нали? Нарекоха острова Наковалнята, спомням си много добре… Наковалнята…

— Метеорът падна ли?

— Да, на предвидената от експертите дата. Никой не оцеля. Хората бяха предпочели да останат върху тази наковалня, в очакване чукът да ги размаже на каша. Вие как мислите, това нормално ли е?

Давид неопределено махна с ръка. Нямаше никакво желание да философства. Капитанът отново се затвори в своето мрачно настроение, опечален като охлюв, върху който е била хвърлена щипка сол и той се вмъква обратно в черупката си. Младият мъж се отдалечи. Разказите на моряка неочаквано го бяха накарали да се почувства зле, силна погнуса се надигаше в стомаха му. Опита се да си представи корабокрушението на плавателния съд, набързо спуснатите спасителни лодки, оставени на яростта на джуджетата, които нямаше да пропуснат да ги преобърнат. Колко време още щеше да издържи корабът? Бе се надявал да получи някаква информация, а вместо това Орноз го заля с порой от метежни спомени. Само че дали и капитанът знаеше повече от пътниците? Нямаше нищо по-несигурно от отговора на този въпрос.

Когато се прибра в своята каюта, Сирс му посочи една пожарникарска брадва и кука за абордаж, които беше успяла да отмъкне, без да събуди подозрението на матросите. Дали не смяташе да си пробива път в морето като изследовател, проправящ си просека сред лианите с мачете в ръка? Поиска да й каже, че е смешно, но не му стигна кураж. Наместо това й разправи за Червените библии и за Наковалнята. Имаше чувството, че тя не го слуша.