Серж Брюсоло
Железен карнавал (16)

15

Момиченцето пъхна дясното си ходило в желязното стреме в края на въжето, кабелът веднага проскърца по лошо смазания скрипец. Макарата се развърташе. Всеки път беше едно и също. Стиснала с ръце плитката усукани стоманени нишки, Тереза потрепера. Над главата й защитният заслон се отдалечаваше, раздипляйки се в мъглата. Тя изненада лицето на мадмоазел, надвесило се над празното — в забрадка, намачкана като стара визитна картичка, и със студени очи на риба, мъртва риба.

Сега вече мъжът, който стоеше до капитана, не можеше да я види. Запита се само дали беше успял да я забележи. Стори й се толкова непохватен, толкова отнесен. Поразил я бе най-вече погледът му — поглед, изхабен от живота, мрачен, посърнал. Поглед на старец. А въпреки всичко имаше съвсем младежки вид… Детето повдигна рамене, замалко не изгуби равновесие и заплашително се олюля в края на спускащото се въже.

„Няма никакъв смисъл да намигаш на младите — обичаше да повтаря Патриция, — младите никога не осиновяват. Само на старчоците може да се разчита, което е твърде жалко!“

Тереза напрегна раменните си мускули. С редиците си потъмнели пирони бордът на кораба се изнизваше на един метър пред нея. Мъглата ставаше все по-гъста — след няколко секунди хората от екипажа щяха да открехнат страничните люкове и да изстрелят димните патрони, превръщайки я в грахово пюре. Тя се помъчи да преглътне буцата от необясним страх, запречила се в гърлото й, разтърси коси върху тила си. Русолявите кичури закачливо я погъделичкаха по лопатките. Не беше неприятно като усещане. За да пропъди тревогата, започна да рецитира наум песничката на спускането — поредица от куплети без начало и без край, чиито брой, вече достатъчно голям, всяка седмица момичетата допълваха с още.

Бързай, бързай, лодчице от злато,

гмурни се във водите на това блато.

И гледай как със страха да се справиш,

защото иначе ще се удавиш…

Думите танцуваха в пустото съзнание на Тереза като заклинания без никакъв смисъл. Изолационната линия вече се намираше доста нагоре, пръстите на краката й леко допираха търбуха от искрящо желязо на корпуса. Непроницаема бяла пяна изведнъж се разсъска и зашумя под нейните пети. И веднага лютивата миризма на димките я прониза в гърлото, сякаш неприятен дъх от цигара черен тютюн. Отворила широко очи, тя се потопи в непрогледната мъгла с чувството, че пропада в небитието. Голото й ходило докосна нечий череп, отблъсна се бързо назад с хълбоци, сетне скочи напосоки в онова, което се надяваше, че е празно пространство. Сега бе решаващият момент! Можеше да е направила неточна преценка и да се стовари директно върху някое джудже, чиито ръце щяха да се сключат около нея, да я смажат; можеше да е… Наташа беше загинала по този начин, приземявайки се върху раменете на пигмей, който веднага я бе удушил. Поне това разправяше мадмоазел. Самата Тереза се питаше откъде бавачката получава такава информация, след като изкуствената мъгла премахваше всякаква видимост на трийсет сантиметра! Но беше по-добре да не се оспорва явно авторитетът на гувернантките, ако не искаш молбата ти за осиновяване да потъне надълбоко сред купчината от досиета на чакащи…

За частица от секундата тя разбра какво е агония, после краката й затънаха в тинята на дъното с необичаен шум сякаш от звучна целувка. Изправи се. Човешката гора не потрепера. Бе се приземила между две джуджета с мускулести хипертрофирали туловища. В момента техните клепачи бяха затворени, както винаги ставаше при мъгливо време. Цялата дейност на ловкините на бисери се уповаваше на тази най-незначителна подробност: гномовете не можеха да понасят парцалите мъгла, които дразнеха очите им и предизвикваха у тях ужасни кризи на конюнктивит. За да избягнат временно тоя тормоз, те продължаваха работата си слепешком, опипом, улавяха празното с едрите си ръце, протегнати над главите им, и изблъскваха напред сантиметър по сантиметър огромните корабни корпуси, чиято сянка ежедневно ги покриваше.

Тереза започна да се придвижва, като заобикаляше отстрани. Стараеше се да прави колкото е възможно по-малко вълнение в тинята, стягаща я за глезените. Впрочем убеждението, че джуджетата никога не се движеха, бе погрешно. Макар и да бяха така потопени, ходилата им въобще не представляваха вечно сраснали се корени, а шпакли, учудващо широки, напомнящи гумените плавници, използвани от подводничарите. Когато се наложеше, тези нозе знаеха как да стъпват ритмично в калта, изхвърляйки големи меки плисъци със зловонни миризми. Въпреки студа Тереза чувстваше, че потта на вади се стича по слепоочията и върху носа й. Провери дали омекотената мембрана, скриваща нейната уста, прилепва добре за брадичката. Това беше единствената й маскировка, единствената измама, която можеше да противопостави на неприятеля, ако някой пигмей внезапно отвореше очи. Ниският ръст и привидната липса на устни щяха да заблуждават четири или пет секунди — повече не й трябваха, за да избяга. Поне така обичаше да повтаря мадмоазел. Катрин, Вирджиния и Изабел, които никога не се бяха върнали, вероятно мислеха другояче високо там горе, в рая на ловкините на бисери!

Напредваше с изключителна предпазливост, гледаше да не се отдалечава много от кораба и да не навлиза в зона, където мъглата, не чак толкова гъста, нямаше да я закриля със същата сигурност. Диханието на джуджетата милваше кожата й подобно топъл полъх с ухание на йод. Залутала се в тълпата на недораслите хора, тя вече не усещаше студ. Бе загубила представа за времето, сякаш часове наред се промъкваше сред голи тела. Край нея гърдите се издуваха в ритъм и смесени въздишки разливаха шум като от прибой върху каменист плаж. Овладя се. Не беше сега моментът да потъва в мечтания. Ако се върнеше без улов, мадмоазел щеше да я лиши от храна чак до следващия ден. Може би дори щяха да й конфискуват хамака или да я наложат здравата няколко пъти с каиша по дупето — най-вероятно това ще бъде матрос с почервеняло лице и с панталон, издул се силно отпред, както обикновено. Подскочи от отвращение само като си го помисли и продължи да дебне, оглеждайки с нараснала бдителност телата наоколо. Машинално пръстите й пробягаха по тила в търсене на механизма изкоренител, прикрепен на тънък найлонов нашийник, който дългите й кичури скриваха от чуждите погледи. Изкоренителят бе малък по обем уред, чийто външен вид в общи линии напомняше фенерче. Достатъчно бе да го долепи до кожата и да натисне бутона. Диафрагма, подобна на ирис, начаса се затваряше — диафрагма, състояща се от множество ужасно наточени остриета. На този стадий от операцията момичетата трябваше да действат бързо, твърде бързо, ако не искаха да се присъединят към Катрин, Вирджиния и Изабел…

В момента, когато започна да се обезсърчава, девойчето най-сетне намери онова, за което беше дошло. Мъничка топчица плът върху бедрото на едно джудже; сферичен израстък, разположен точно над възлестото капаче на коляното, усукал се като главина на лоза. Киста, а може би брадавица. Бисер! Тереза затаи дъх. От няколко години бяха открили, че под тънък пласт съединителна тъкан папиломите^[1] на джуджетата укриваха бисери с несравним блясък. Всяка брадавица притежаваше своята седефена костилчица, всяка кожна аномалия — своята преливаща в цвят и лъскава като сатен сълзица. Както навремето мидите, така сега пигмеите предлагаха несметни съкровища; скъпоценни камъни, родени от болестта; тумори, които бижутерите препродаваха на баснословни цени. „Цялото изкуство се състои в това да имате изненадващ и мълниеносен удар!“ — често повтаряше мадмоазел. Да, сериозен, неочакван и бърз удар, защото за разлика от мидите джуджетата умееха да се защитават и много несръчни ловкини на бисери се бяха оказвали с пречупени вратове от шибване, нанесено им с опакото на китката, или с разбит череп, пронизан от лакът, ужасяващо точен.

Тереза едва успя да си поеме дъх. Сетне внимателно прецени движенията, които трябваше да направи в следващите пет секунди, и ги подложи на кратка репетиция. Брадавицата върху коляното на мъжа я хипнотизираше. Тя освободи изкоренителя и го намести в дясната си длан, докато левият й показалец опипваше стоманения шплинт^[2], подаващ се любопитно над противоположното й рамо. С крака издълба тинята, подсигурявайки своята стойка. Всичко щеше да стане за миг — едно безупречно синхронизирано последователно движение, един грациозен балет, изпипан старателно до съвършенство, — но и най-малкото нещо можеше да го провали.

За да не предизвиква съдбата, тя изреди наум имената на Катрин, Вирджиния и Изабел, после стрелна ръката си напред. Изкоренителят се вклини в бедрото на пигмея точно в момента, в който Тереза натисна бутона. Ирисът тутакси сключи в кръг наточените като бръснач остриета, отрязвайки отведнъж израстъка плът, който бе засмукан от маркучето на уреда. Джуджето се сгърчи от болка, ала ловкинята вече беше измъкнала шплинта над рамото си. Веднага слоят омекотена кожа, покриващ гърба й от тила до хълбоците, започна да се издува като балон под въздействието на касетата с хелий, прилепена под мишницата на малката. Тя усети как едната ръка на жертвата й я опипа за прасеца, но бе много късно — вече се носеше над вкоренената тълпа, на десет метра над талазите размахани юмруци. Концерт от викове се разнесе от кораба, поздравявайки нейното излитане. На палубата момиченцата тропаха радостно с крака, съвсем явно пренебрегнали призивите на мадмоазел.

Тереза опита да се усмихне, ала потта я заслепяваше. Толкова се страхуваше, че за миг й се стори, че ще се напишка в гащичките си пред всички, после кризата отмина и девойчето пак размърда нозе, отблъсквайки се към парахода. Повече за нищо не трябваше да мисли, и особено за Клотилд, чийто спасителен балон бе изгърмял малко преди тя да достигне защитния заслон на кораба — беше я изпуснал право в Морето на джуджетата, които за някакви си три минути жива я бяха накъсали на парчета. Изкуствената мъгла се раздираше и изтъняваше, разкривайки океана от черепи и длани. По корпуса барабаняха пръсти, като пораждаха отгласи, достойни за брожение в катедрала. Тереза се носеше плавно нагоре; озовала се над палубата, тя отново дръпна шплинта, за да освободи подемния газ.

„Ако клапата не се отвори, ще заприличам на пълна глупачка!“ — помисли си с неискрено въодушевление. За щастие мехурът спадна с желаната скорост и спусна момиченцето върху бака — на същото място, откъдето бе тръгнало. С бързо движение бавачката издърпа изкоренителя, увери се в съдържанието му. Тънка усмивка нагъна пожълтялото й лице.

— Добра работа сте свършила, Тереза, можете да се обличате!

Детето не каза нищо в отговор, беше заето да изтръгва прилепващия балон, впил се в гърба му като чудовищен увиснал пашкул.

— Искаш ли да ти помогна? — запита Давид, който се приближи.

Ловкинята вдигна глава. Той я гледаше с очи на старец. Сега вече бе сигурна в това, но не успя да прецени дали разкритието я отчайваше или успокояваше.

— Не е за отказване! — отвърна възкисело. — Имам чувството, че съм се превърнала в сиамски близнак на употребявана дъвка.

Давид приклекна. Ставите му изпукаха и този звук го изпълни с необяснимо мъчително безпокойство.