Серж Брюсоло
Железен карнавал (12)

11

Когато Давид отново дойде в съзнание, сухият слаб мъж стоеше до него в долния край на леглото. Жената, която необичайно много му приличаше, пазеше пред вратата. Телосложението и на двамата подчертаваше характера им на твърде жилави и прекалено изнервени хора: ясно оформени скули, кожа, опънала се върху изпъкналите разклонения на веничките, трептяща мускулатура. Техните триъгълни лица бяха пропити с полуживотинско очарование, донякъде плашещо, ала потулващо в забрава цялостния им облик. Той веднага осъзна, че вижда пред себе си две изключително опасни създания, два звяра на нелегалната борба, които смъртта въобще не можеше да уплаши.

— Значи ти си търсачът на предсказания! — отрони кльощавият вместо поздрав. — Аз съм Раиф, а това е моята посестрима и съпруга, нарича се Птол. Представяхме си те по-иначе!

Давид пробва да се изправи и седне, но огнено копие прободе гърдите му. Сподави вика си.

— Недей да се движиш — нареди Птол. — Поръчителството на народа от дълбините замалко не те погуби, обаче след два дни няма да чувстваш нищо.

Раиф се усмихна тъжно:

— Сирс, която те придружава, ми каза, че си подлютил раната от страх да не се изличи. Обичам много този стил — на активните действия. Струва ми се, че ще се разберем. Естествено, ти искаш да присъстваш на церемонията като онези, дето идваха преди теб. Ще се опитам да събера нашите братя, без да те карам дълго да чакаш. Наистина това ще бъде трудно. Вече не сме толкова многобройни. От година на година Страданието все повече се притъпява, но аз се надявам, че ще успееш да откриеш някакво послание в него. Хората, които заминаха за Хомакайдо, изобщо не се върнаха. Ех, трябва да ти кажа, че и никой от тях не вървеше като тебе в сянката на знамението. А сега ме извини, ще те оставя. Птол ще се погрижи за твоето състояние.

Едва забележимо и бързо той поздрави, после напусна стаята. Съпругата му пристъпи нерешително напред. Носът и устните й бяха извънредно тънки. Нейните дълги коси, вдигнати доста високо, караха и без това голямото й чело още повече да изпъкне. Тя долепи измършавелите си пръсти до медната стойка на кревата.

— Раиф е недоверчив — каза, — отпратихме толкова лъжливи пророци. Но щом Сирс е с теб, нещата са наред. Никой никога не може да се усъмни в религиозната същност и добродетелите на такава жена, пък и ти имаш поръчителството на дълбините. Не се старай да разбереш къде се намираме. Сигурността на всички ни зависи от вас двамата. Ако Пазителите на Словото ви заловят, те ще се опитат да ви накарат да проговорите. На тях не им трябват мъчения — дрогите са достатъчни. След спектакъла на Страданието братята ще ви завържат очите и ще ви отведат извън квартала. Искам да успеете, обаче никак не вярвам в това. Досега от церемонията бяха извлечени хиляди значения, хиляди гатанки, хиляди ребуси и още толкова предначертани пътища, така че цялата планета може да се кръстоса във всички посоки… И все пак аз искрено ти пожелавам сполука. Сектата ни се обезкръвява. Младежите се подиграват със старите обреди, вече не приемаме нови членове от близо десет години. Когато последният брат издъхне, няма да има кой да възпроизвежда спектакъла. Тогава и сетният ключ ще изчезне и Хомакайдо завинаги ще остане един блян, една легенда…

Давид слушаше разсеяно, беше гладен, но се опасяваше, че ще се покаже твърде прозаичен, щом изяви такова желание. Стаята по всичко приличаше на стар зимник. Триъгълни лостови системи поддържаха множество куки, които я прекосяваха от единия до другия край. Помисли си, че вероятно ги криеха в някакъв хладилен склад; привържениците от сектата на Хомакайдо се бяха настанили в студените, запуснати помещения като в каюти на кораб… или в килии на затвор.

— Къде е Сирс?

Птол присви устни:

— В съседната стая. Под наблюдение. Ще останете разделени до представлението. Бъдете разумни, възстановявайте силите си. Ако разбулите загадката, ви очакват доста мъчения. Ако, напротив, нашите танци не ви донесат никакво послание, няма да имате друг избор, освен да се откажете и да се върнете обратно. Точно това стана с голяма част от вашите предшественици, когато бяхме по-отворени, по-либерални. Тези церемонии бяха чиста загуба за нас, отнемаха ни много време, а и увеличаваха рисковете. Ето защо решихме да правим по-внимателен подбор…

Давид измънка нещо в смисъл, че оценява усилията им. Въобще не държеше да се впуска по гребена на вълната в теологична дискусия, за каквато нямаше дори елементарни познания. И най-напред — какво търсеше тук? Какви превратности на съдбата го бяха довели на това място, в убежището на тия побъркани фанатици, чиито страдания и страсти му се струваха така далечни? За съвсем кратко време той преживя толкова много, че фактите, датите, доводите се бяха оплели в неясна съвкупност от необясними усещания. Защо беше последвал Сирс? Може би поради страха от неизвестното?… Или се бе объркал в собствената си душа? Дали затова, че по околни пътища, му бяха предложили начин да се завърне към своите стари, натрапчиви помисли? „Думата, която побира в себе си всичко.“ Действително тогава определението го срази като гръм. „Думата, която побира в себе си всичко, цяла вселена в едно чекмедже…“ Да, навярно тук се криеше отговорът.

Четири дни Давид прекара на легло в своята стая хладилник. Птол нито за минута не го изпускаше от очи, заливайки го с мистични излияния, ала той нищичко не разбираше. Стихиите на огъня в гърдите му се бяха уталожили, върху кожата му не личеше никаква следа от зъбите на Зви. И младият мъж си позволяваше да се излежава под грапавите завивки, сетне лакомо поглъщаше постните ястия, които му носеха в определен час и в които топеше дебели залци твърд хляб. Разсеяно надаваше ухо за приказките на жената, облечена в изтъркана кожа, макар че тя се впускаше в цялото си красноречие, за да го накара да съпреживее историята на сектата.

— В началото пътят за Хомакайдо бил познат на всички — монотонно разказваше Птол, — после започнали преследванията. Свещениците, които отслужвали ритуалите, били избити, както и поклонниците и техните симпатизанти. Водачите и лодкарите били прогонени, а разните писания — изгорени, докато нищо не останало в паметта на хората освен тази рицарска поема за подвизи, която ние се опитваме да съхраним за още известно време. Но тя също ще избледнее, ако не намерим последователи. Вие трябва да успеете и маршрутът отново да бъде начертан в червено на картата. Да, трябва!

Така по няколко пъти на ден Птол се променяше — от вманиачена възбуда изпадаше в най-мрачна депресия. Ту възхваляваше Давид като нов месия, ту го обвиняваше в самозванство. Младежът не отвръщаше с никакви възражения, мълчаливо изтърпявайки да отмине ураганът, нахлул в съзнанието й. И когато дойдоха да го вземат, вече непоносимо бе започнал да се отегчава. Чакаха единствено тях, за да подемат церемонията. Малка групичка, въоръжена с димящи главни, увоняващи въздуха с мирис на рибена лой, ги поведе по здрачни и окислени коридори до една зала, която някога навярно са използвали за склад на месо. Два стола от бяла дървесина бяха поставени в центъра на кръга сред пентакъл. Генераторен агрегат мъркаше в очакване да подаде необходимата енергия за осветление на сцената — в момента потънала в полумрак. Давид седна до своята спътница. Подготвителна глъч се надигаше от тъмнината и той изпита усещането, че комедианти припряно сноват зад огромната завеса с цвета на нощта. Сякаш да затвърдят в съзнанието му това негово впечатление, изведнъж отекнаха три удара, които разтърсиха целия хангар, после се стрелна лъч светлина и издълба просека в чернилката. Напрегнатата Сирс беше съвсем пребледняла. Давид забеляза, че върху колената си тя бе разпънала няколко бели листа и приготвила един от онези „неизхабими“ графити, каквито използват писарите.

Надигна се слаб стон на флейта, последван веднага от тътнежа на кола, която дърпаха неравномерно. Бронзова каруца се появи в светлинния кръг, теглена от десетина голи и слаби членове на сектата. Над колелата беше закрепено огромно корито, напълнено с вода, в което през смях и закачки се забавляваха хора, преоблечени като риби. Искряща двойна колонада, отрупана със скулптури, се бе извисила над тях, а по нея бяха насядали половин дузина ангели, намазани с лепило и целите обкичени с пера.

— Народът от небето и народът от езерото — прошепна Сирс. — Въздухът и сладката вода.

Давид разбиращо поклати глава. Лично за него това беше просто една пантомима на аматьори, зле съгласуван танц с предвзети пози, нелишен от моменти, будещи присмех. Самите костюми, набързо импровизирани с помощта на повторно използвани материали, досадно напомняха за благотворително представление — поучително, но без особена стойност, флейтата отново разпръсна своя неприятен мотив. От сянката изникнаха поклонници, в ръцете си държаха геги, а през рамо бяха преметнали кратунки. Ангелите ги обсипаха с шепи пера, хората-риби ги поръсиха с люспи.

— Благословията — обясни Сирс, — ритуалът преди заминаването.

Поклонниците грижливо събраха люспите от ламарина и ги закачиха върху късите дрехи, които се превърнаха в ризници. С перата пък обкичиха шапките си. И така, закриляни от двойния знак на небето и езерото, те имитираха натежала походка, без да се преместват дори със сантиметър. В този момент група деца наскачаха в кръга. Бяха предрешени в уродливи маски без усти и с подобия на корени, които покриваха краката им. Малчуганите се скупчиха лакът до лакът, после вдигнаха длани и отмерено заръкопляскаха. Макет на кораб затанцува по връхчетата на техните пръсти — имаше грубо издялано туловище, чиято голяма мачта и статуята на носа бяха боядисани в червено. Може би някакво ех vоtо^[1], откраднато от нечия транспортна компания?

— Морето на джуджетата — глухо изрече Сирс с неузнаваем глас.

— Солената вода — допълни Давид.

Думкане на барабан разпиля напосоки децата, които бяха заменени от мъже, покачили се върху кокили и преоблечени като великани. Дебелите им картонени глави бяха наполовина погълнати от огромни черни очила; те внимателно опипваха земята с гумените върхове на дълги бели бастуни. В долния си край панталоните им бяха зацапани с пръст. Няколко минути фигурите колебливо се извиваха в балет под акомпанимента на звучните трели, разпръсвани от флейтата.

— Земята на слепите? — предположи Давид.

— Или Земята на великаните? — замислено отвърна неговата спътница.

След като описаха полукръг, хората с кокилите и поклонниците вече се бяха насочили към меден мангал, от който се надигаха стълбове пламъци. Срещнаха се пред един надгробен камък, заблестял целия в светлината на огнището. Поредица от думи, сякаш откъс от непонятна поема, се наслагваха върху него:

Птицата-риба

Небето-вода

Сладкото море

Солената земя

Тъмнината на огъня.

В долния край на камъка бе отбелязан символ: кръг, пресечен през центъра от две прави, успоредни линии — едната черна, другата бяла. Сирс се затрудняваше, преписвайки по най-бързия начин думите от колоната. Беше изплезила език като ученичка. Равномерно подредените слова в поемата накараха Давид да си представи събиране, чийто резултат бе този загадъчен образ с контури, осветени от пламъците. Прожекторът угасна над една последна картина: обединяването на поклонници и великани пред надгробния камък.

Почтителното поведение на поклонниците сякаш придаваше на техните партньори почти божествен ореол. Флейтата млъкна, сцената се опразни, запалиха факлите. Сирс и Давид се озоваха лице в лице в центъра на пентакъла.

— Е, и? — атакува младежът.

— Има твърде много неясни неща — отбеляза дамата, трескаво проверявайки нахвърляните записки — и все пак установих редица систематични противоположности: ВЪЗДУХ/ВОДА, МОРЕ/ЗЕМЯ, ТЪМНИНА/СВЕТЛИНА, ДЖУДЖЕ/ВЕЛИКАН. Поемата сама подхваща тези противоречия. Птицата-риба би могла да се тълкува като хвърчаща риба, небето-вода — като дъжд, сладкото море — като пресъхнало море, тоест лишено от сол. Солената земя пък може да означава безплоден край или опустошена местност, а тъмнината на огъня — невидимо лъчение или нощно лъчение… Какво мислиш ти за това?

— Струва ми се, че не би трябвало да търсим дословно тълкуване. Както си забелязала, става въпрос за двустранни позиции, при които всички елементи се свързват с ответния им противоположен. Тук аз по-скоро виждам проявено желание за излизане извън границите на антиномиите^[2] и стремеж за обединяване на контрастните сили. Призив за космически синтез. Поемата последователно намесва онова, което се състои в предходното: небе, сладка вода, солена вода, земя, море, тъмнина, огън… като от всичкото това прави множество от хибриди, от привидни чудовища.

Сирс сбърчи нос и се намръщи. Не изглеждаше убедена.

— Все пак има едно послание, лесно за разгадаване — настоя тя. — Морето на джуджетата и корабът с боядисан в червено нос. На компаса онази част от стрелката, която показва север, винаги е оцветена в металическосиньо; а тази, която сочи юг — в червено. Значи трябва да се отправим на юг. Към ония земи на великани, където, както ти казваш, противоположностите се събират накуп и се разрешават чрез един-единствен символ: кръга с двойния диаметър в черно-бяло. Може би това е идеограма? Графичното изразяване на думата, побираща в себе си всичко?

— Съществува ли някаква местност, известна под името Земя на великани или Земя на слепци?

— Ще проуча на картата.

Те останаха така неподвижни, взирайки се с тревога в очите си, и се обезсърчаваха само при мисълта, че трябва да разбулят загадката, която преди малко бяха имитирали пред тях.

Неочаквано Птол се появи в края на пентакъла. Беше гола, несръчно загърната в черна памучна пелерина. По сухите й бедра личаха следи от лепило и няколко перца все още висяха от хълбоците й.

— Можете да останете заедно цяла нощ при условие, че не напускате кръга — заяви им тя. — На зазоряване ще ви отведем до покрайнините на квартала. Успех!

Птол се извъртя на пети и нейната пелерина полетя, разкривайки бутовете й, намазани с олио. Сирс въздъхна. Факлите пращяха край тях, дъжд от искри се изливаше върху свирепите лица на стражите, оставени да ги надзирават. Давид се запита какво ли щеше да се случи, ако дръзнеше да пренебрегне тебеширената граница, очертала се по земята в потръпваща линия? Дали щяха да отидат дотам, че да го убият?

Сирс бе разгънала карта на Юга и с прецизни, резки отмятания отбелязваше някои наименования.

— Тук се срещат всички алюзии от поемата — установи тя. — Слушай: Проток на хвърчащата риба… Шонескава, което на диалект ще рече място, където небето и водата са се слели в едно… Солената равнина… Сомбрфьо, страната на вулканите. Онези, които са ни предшествали, вероятно са тълкували всеки стих като кодово име на даден етап.

— Никой от нашите предшественици не се е завърнал…

— А може би човек изобщо не се завръща от Хомакайдо? Това, че ги няма, не е доказателство за тяхната некомпетентност.

— Разбира се, но вземеш ли да превеждаш приблизително тези стихове, ще видиш, че за всеки са възможни десетина тълкования. Което означава още толкова градове, долини, равнини, местности… Хайде да опитаме с някакъв пример, ако искаш…

Той се наведе над смачкания план и за няколко минути обходи с поглед оцветените географски очертания на планини и пустини.

— Ето, виж! — възтържествува глупаво. — Ти тълкуваше „тъмнината на огъня“ като Сомбрфьо, страната на вулканите… Но аз пък съзирам други варианти: Ноарпюисаа — угаснал вулкан… Ебенваал — стара въглищна мина под открито небе, Блекфлеш — вътрешно петролно море… Така бихме могли да си кръстосваме по цялата Земя! Всеки стих крие хиляди комбинации, а пълният текст на поемата — милиарди и милиарди възможни решения, и то в посоки, съвсем различни една от друга.

Раменете на Сирс леко се отпуснаха.

— Какво предлагаш?

Давид навлажни устни.

— Мисля, че не трябва да изпадаме в грешките на нашите предшественици; да не се опитваме да превърнем тази поредица от думи в закодиран израз за точно определен маршрут. От значение е само главната идея: пресечна точка на противоположности; място, където парадоксът става факт, където разделенията и класификациите се сгромолясват, за да изчезнат… и изобщо всичко се смесва, превръщайки се в хибрид. Територия на пълния синтез… Като в картина на Йеронимус Бош^[3] може би…

Гласът му се разтрепера над последните срички. Затвори очи и остави Сирс да проучва картата. Кой беше той всъщност, та да претендира, че владее истината? В това издирване бе видял единствено заместител на колекцията, ненадейна компенсация, чийто път отново пресичаше този на отколешни негови проекти. И нито за секунда не се излъга относно… религиозния аспект на нещата.

Склонил брадичка върху гърдите, младежът най-сетне беше заспал, без дори да усети.

Събуди се в момента, в който губеше равновесие. Стражите бяха духнали факлите и пепелявосиво утро се промъкваше в хангара през процепите на ламарината. Чертите на Сирс бяха изпънати от безсъние. И понеже, докато размишляваше, непрестанно бе хапала изнервено бърните си, тази сутрин устата й блестеше на побледнялото лице като яркочервен плод върху фона на прясно варосана в бяло стена. После Птол изплува от полумрака. Отново беше облечена в кожа и държеше в ръка две непрозрачни превръзки.

— Време е — каза тя. — Нашите братя ще ви отведат до покрайнините на квартала. Постарахме се по най-добрия начин да ви представим песента на поклонниците от Хомакайдо, сега вече разполагате с всички ключове. Бъдете и вие хвърчащи риби и нека благословията на народите от небето и езерото ви съпътства!

Сетне ухапа и двамата по дясната ръка, целуна ги по устата и завърза превръзките на тила им. Давид се отпусна, остави се да го водят, като се мъчеше да не се поддава на усещането за „преграда“, което никога не пропуска да обземе играещите на сляпа баба. Твърде бързо загуби чувството си за ориентация. Сега, когато вече напълно се беше събудил, сцената на Страданието изплуваше на приливи в паметта му, отдалечавайки се дотолкова, че той започваше да се съмнява в съществуването на Птол и Раиф. Вървяха в продължение на един час. Под обувките им желязната настилка от квартала на старото рибно тържище се замени от каменни тротоари. Тишината и ехото на запустелите складове бяха отстъпили място на далечната глъч от народно увеселение.

— Спрете!

Давид за миг усети стоманения допир на острие в тила си, разрязващо възела на превръзката. После бе заслепен от слънцето. И преди да е успял да произнесе нещо за сбогом, техните необичайни водачи вече се стопяваха в пейзажа. Бяха се озовали сами със Сирс в центъра на някакъв пуст двор. Двете алени маски на Дядо-ще-ти-пусне-кръвчицата лежаха сложени върху посивял крайпътен камък. Във въздуха тегнеше мирис на дим. Сирс първа се отърси от вцепенението.

— Трябва да напуснем града през южната врата — заяви тя, като наместваше картонения си шлем.

— И накъде ще поемем?

— Хрумна ми една идея. Цяла нощ работих, следвайки посоката на твоята мисъл. Смятам, че ще останеш доволен от мен. Но да не се бавим повече. Налага се да тръгнем към морето и да намерим кораб, на който да се качим.

Давид не изпита никакво желание да възразява. Бързаше да се махне от този Град на Празненствата, чиято двулична, измамна атмосфера му се струваше все по-обезпокоителна.

Навън нищо не се бе променило. Слънцето прежуряше, балоните оркестри едва-едва близваха върховете на покривите със своите кошове, натежали от мъртвопияни музиканти. Няколко моравочервени дирижабъла пръскаха залпове от серпентини, засипващи центъра под джунгла от оцветени хартиени лентички. Сирс се ориентира по най-прекия път, ала тълпата затрудняваше бягството им: веселби се изливаха по площадите, изпълваха улиците; жени ги спираха с лудо кикотене и се вкопчваха във фалоса, похлопващ в бедрата му. Трима мъже в траурни домина се бяха отправили нагоре по булеварда и ръсеха празнуващите с конфети, като ги вадеха направо от преметнатите през рамо дисаги. Давид се втренчи в ръцете им, облечени с черни гумени ръкавици, и в латексовите им маски, снабдени с дихателна мембрана на устата… Кръвта му кипна; втурна се настрани, за да предупреди дамата, но отрупаните хора ги бяха разделили. Пускайки лактите си в действие, той започна да си пробива просека сред тълпата, впил очи в катранените длани, които се вдигаха и спускаха, сякаш насмешливо подражаваха движенията на сеяч. И всеки път изсипваха дъжд от конфети, подобни на миниатюрни златни наполеони. Защо носеха ръкавици? Защо имаха дихателни маски? С всичка сила той изкрещя името на Сирс, ала музиката заглуши вика му. Жълтият порой се размесваше с останалия ситен хартиен снежец, поръсващ главите на танцуващите. Давид отстъпи назад и се гмурна под някакъв свод, заслонен от пъстрите „куршуми“… Траурните домина се отдалечиха. Изчака още дълги минути, докато не се посипаха и последните колелца, сетне се осмели да надзърне… Покачила се на една бъчва, Сирс го търсеше с поглед. Махна й да дойде при него. За щастие веселбата се ориентираше на друго място, нахлувайки в мраморния двор на луксозен частен дом. Без особени затруднения младата жена успя да пресече улицата. Още щом я видя, Давид стисна зъби. Множество искрящи конфети се бяха полепили по костюма и две върху кожата й, на височината на сънната артерия — там, където съединението между маската и туниката оставяше голо пространство.

С няколко думи той й обясни необичайната клопка на сеячите на смърт. Тя се разтрепера.

— Това е дяволски опасно! — запъхтя се с неузнаваем глас. — Сигурно става въпрос за срастващи се пластинки, напоени с химически разтвори или с микробни култури. Силни наркотични вещества, способни да разбудят и най-потайните инстинкти за самоубийство, да хвърлят в панически страх дори най-уравновесените хора… А може да са концентрирани бацили — например на сънната болест, некрозанти^[4] и ракови образувания, които да породят в мястото на попадението огнища на шанкър^[5] или пък меланоми^[6]… Трябва час по-скоро да се изчистя от тях!

Беше започнала да разкъсва на парцали засегнатия от коварните частици костюм, когато Давид й каза за двете искрящи точици, впили се в нейното гърло. В процепите на маската очите на Сирс се разшириха от ужас.

— Веднага ги изтръгни! — задави се тя. — Не се тревожи, че ще се наложи да ги изрежеш, те са кожносрастващи се и нищо не може да ги отлепи — нито спирт, нито какъвто и да е разтворител… Бързо, действай!

Плъзна длан под сакото си на травестит и извади оттам кинжал с безукорно наточено острие. Сетне смъкна шлема от папие-маше и приклекна. Въртящ неуверено в ръце този скалпел, Давид се поколеба, пристъпвайки от крак на крак.

— Побързай! — замоли го тя.

Той събра смелост, затаи дъх и прихванал оръжието като молив, описа по един пурпурен кръг около всяко хартиено колелце. Кръвта бликна тутакси и опръска оперативното поле. На ръба на припадъка младият човек издълба два дълбоки кратера от плът и мазнина, а после изхвърли кожните капачета с опакото на острието. Те изпаднаха на земята, отнесли със себе си своя товар от бавна смърт. Пребледняла като платно, Сирс накъса хастара на костюма. Доколкото можа, той натъкми от него временна превръзка, която веднага разцъфна в големи червени цветя.

— Кърви! — разхълца се Давид. Тялото му плувна в ледена пот.

— Ще мине! — прошепна дамата. — Провери дали няма още!

Той основно започна да я преглежда, молещ се да не му се налага пак да проявява уменията си на хирург аматьор. Ала по Сирс нямаше други попадения. Почисти я от конфетите, полепнали върху дрехата, изрязвайки в плата дупчици с големината на монети, След което на свой ред се подложи на изпитателния оглед на младата жена, но се беше изплъзнал от картечните откоси — по него не личаха никакви признаци на зараза.

Решиха да се измъкнат от друга улица и започнаха да се придвижват с наведени глави, вперили очи в земята, дебнещи с нарастващ страх за появата на златистите точици с идеална окръжност. Превръзката от извехтял памучен плат около врата на Сирс се беше превърнала в яркочервено шалче. Наложи се нейният приятел да я прихване подръка, дотолкова походката й бе станала колеблива. С почти недоловим глас тя го насочваше по пътя, който трябваше да следват. Така прекосиха един опустял квартал и можаха малко да си отдъхнат край някакъв фонтан. Възползвайки се от случая, Давид се вмъкна в близката къща, откъдето донесе провизии и чантичка с всичко необходимо за първа медицинска помощ. Това му позволи да направи вече твърде прилична превръзка, отговаряща на изискванията на съвременната асептика^[7]. Няколко болкоуспокоителни допълниха този лечебен престой.

— Не мисля, че улучилите ме конфети са имали време да си свършат работата — рече Сирс с бледа усмивка, — но просто ми се размина на косъм. Говори се, че използвали и някакви серпентини от неразкъсваща се изкуствена материя. Те се усуквали около себе си под въздействието на човешката топлина и душели своите жертви като примката на бесило.

Десетина минути по-късно тя усети главозамайване. Давид реши да отдъхнат, докато се спусне нощта. Разби друга врата и се нанесоха на първия етаж в сграда, опразнена от карнавала.

— Малко вероятно е обитателите да се върнат до утре — обясни той. — Ще танцуват, ще пеят, ще пият и ще се натряскат до пълно оскотяване. После пиянството им ще ги изхвърли на някоя морава в общинската градина. Е, това ни предоставя известен шанс…

Изтощена от безсънната нощ, отслабнала от раните си, Сирс бързо заспа. Младежът я пренесе върху леглото на стопаните, а самият задебна в засада. Оттегли се в ъгъла до един прозорец, за да наблюдава улицата. Час по-късно изтръпна, когато отдолу мина Корк, съпровождан от своя вечен патрул в домина. Инстинктивно сдържа дъха си през цялото време, докато групичката не прекоси площада и не потъна в съседната пряка.

Щом вечерта се спусна, Давид отиде да провери шкафа в кухнята. Лакомо погълна резени шунка и студено месо. На равни интервали ходеше да се надвесва над Сирс, която все още спеше. Дали бе действал достатъчно бързо, или нейният организъм вече не можеше да противостои на ужасяващата сила на отровните конфети?

За щастие към полунощ тя седна в кревата и заяви, че е гладна. Той й приготви нова превръзка и обилно поръси двете кратерчета с шепа сулфамиди^[8]. Кръвоизливът бе спрял. Сирс охотно се нахвърли на храната, не отказа и вино. Когато се засити, пъхна ръка под ризата и издърпа оттам картата, която винаги носеше до тялото си.

— Погледни! — повика го, след като разпъна долната част на плана, вмирисан на пот. — Ето тук!

Сочеше едно оплюто от мухи местенце в Морето на джуджетата, миниатюрна, едва забележима област с неясно име. С голяма мъка той разгада нещо като Остров Вортсо и повдигна глава, свил вежди в недоумение. Дамата се подразни от липсата му на ентусиазъм. Грабна графита и надраска в своята длан няколко срички.

— Вортсо! — задъхвайки се, обясни тя. — Вортсо е точно обратното на думата остров! Виж!

Разтвори широко пръсти, дланта й изпъкна още повече. Давид обходи с очи буквите, които слабото изпотяване от треската правеше нечетливи и разлети:

ОСТРОВ ВОРТСО

— Срещата на противоположностите! — ликуваше Сирс, разгорещена от изпитото вино. — Точно там ще отидем. И това е единственото място в целия пустинен Юг, което се подчинява на този механизъм! Разнищих всички наименования…

Поздрави я с оживление, но някак си неестествено. Мисълта, че отново ще им се наложи да прекосяват пресъхнал воден басейн, превзет от ония отвратителни племена джуджета, далеч не го изпълваше с радост. Беше се надявал на по-спокойно пътешествие, престоят в Града на Празненствата почти не им даде възможност да възстановят своите сили.

Реши да се примири и си легна. Спа дълбок, безпаметен сън, от който на сутринта го изтръгна шумното завръщане на домакините. Нахълтаха четирима: трима мъже и една жена, всичките полуголи и на практика неспособни да се държат на краката си. Бяха толкова пияни, че дори не забелязаха присъствието на натрапниците. Впрочем, едва влязъл, единият от тях отвори вратичката на долапа и започна най-старателно да се облекчава върху чекмеджето с хляба.

Давид отиде да помогне на Сирс. Заделиха хранителни припаси, измъкнаха куп дрехи пред слисаните погледи на празнуващите, сетне наместиха маските си и слязоха на улицата. Почти цял час им бе необходим, докато зърнат крепостните стени на укрепленията. Запречил южната порта, на пътя се беше разположил керван. Подръпвайки юларите, върволица камили надаваха пронизителни писъци. От откъслечните разговори, носещи се във въздуха, младежът разбра, че става въпрос за пътуваща трупа фокусници и музиканти, които се прибират у дома, сключили договор за сътрудничество с властите от Града на Празненствата.

Сирс подхвърли идеята, че може би ще е изгодно, ако се намери място в кервана, и хукна да преговаря с един от водачите на групата. Пазарлъкът се проточи. Давид предпочете да приседне встрани. Забеляза дървено мостче, боядисано в яркочервено и прекрачило малък поток, и беше привлечен от красивата гледка. Дъските проскърцаха под стъпките му, щом отиде да се облакъти на парапета.

Някъде от дясната му страна отекна пискливият звук на пикола^[9], но той не й обърна внимание. Бе разтревожен от мисълта за предстоящото им пътуване. Мрачни сцени се редяха в неговия мозък, когато фарандолата изскочи и завладя улицата с ритъма на бърза, жизнерадостна музика, която развързваше краката и ги изпълваше с непреодолимо желание за танци.

Давид се притисна о парапета, за да направи място на шествието. Хвърляйки разсеяни погледи натам, установи, че някои младежи подрипват пъргаво като козлета и гръмко се смеят, докато у други личат всички признаци на изтощението. Не осъзна какво става до момента, в който последният от редицата не протегна към него ръка да го хване… Стоманените пръсти изщракаха в дланта му с шума на заключваща се брава и той съвсем ясно почувства как ставите на робота се навлажняват с кожно лепило. Изтръпна от ужас:

ФАРАНДОЛАТА! Как бе могъл да я забрави! За частица от секундата в съзнанието му отново нахлу образът на пътуващата каторга, която беше наблюдавал в равнината преди пристигането им в Града на Празненствата — веригата от затворници, обградени от кибернетични пазачи с подскоци на танцьори звезди. Думите на Сирс бликнаха пред очите му: „Лепило, което нищо не може да разтвори; истинска анатомична спойка, обвързваща жертвите и техните палачи до смърт! Няма никакъв начин да се измъкнеш, освен ако някой не ти отсече китките!“

Те щяха да го заловят! Щяха да го повлекат след себе си, хранейки се с неговата енергия, превръщайки го с всеки изминал час в парцал с окървавени крака! Те… Той се напрегна и се стовари тежко по задник в средата на моста. Китката му отхвърча в пръстите на робота, който се отдалечаваше, а Давид се оказа свободен. Свободен и поразен от изненада. Едва когато погледна оголената си ръка, разбра, че гумената ръкавица го беше предпазила, изолирайки плътта му от ужасяващия органичен туткал, предназначен да направи от него сиамски близнак. Да, червената гумена ръкавица от костюма на Дядо-ще-ти-пусне-кръвчица-та! Избухна в идиотски смях и скочи на нозе, за да проследи с поглед виещата се нишка на фарандолата, която вече се вмъкваше в града като змия, просулваща се в ботуша на спящ. Последният робот напразно тръскаше десница в опит да се отърве от каучуковата ципа, прилепнала за дланта му. А после един завой погълна шествието.

Младият мъж въздъхна дълбоко. Драматичното изживяване бе продължило не повече от секунди. Можеха да го отвлекат, без никой свидетел да види в това зъл умисъл, без дори да има време да нададе вик, който така или иначе щеше да бъде заглушен от стържещия, пронизителен писък на флейтата.

Краката му все още се огъваха от страх. Улови се за парапета. И само като си помислеше, че след пет-десет минути мълниеносната атака пак щеше да се поднови — някъде в града, на пъстър площад, булевард или в сумрака на тиха уличка — вредом, където обикновени и доверчиви хора щяха да се оставят да ги уловят за ръката и…

Давид машинално се отупа. Готови фрази напираха на устните му: мирис на барут… по ръба на бръснача…

Бяха съвсем изтъркани метафори, означаващи главно, че току-що се е разминал на косъм с голяма опасност. Отново бе завладян от пристъпи нервен смях, който за щастие маската му позволи да прикрие.

— Съгласни са да ни вземат! — извика Сирс, като притича възбудена. — Останали са няколко места в последния паланкин^[10].

Той я последва, покатери се в нестабилния ракитов кош, прикрепен за гърба на една камила, и пое дълбоко дъх. Двайсет минути по-късно керванът прошава към голата равнина. Сгушен в дъното на носилката, Давид бе вперил очи в електриковосиньото небе. Колонадите и сводовете на укрепленията преминаваха над темето му, заслонявайки го за миг с назъбената си сянка. Младежът се насили да преброи до петстотин, преди да се изправи. Сетне приклекна и обърна глава…

Градът на Празненствата чезнеше в прашните вихрушки на процесията. Все пак той има време да забележи силуета на дребно човече, изпъчило се върху тайната врата на крепостните стени. Слънцето бликаше в медни отблясъци по голия му череп. Без да разбира много добре защо, Давид изпита увереността, че това бе Корк…