Даниел Апостолов
Te deum laudamus (5)

4. Срещата

Утринният час бе тих и сив, въздухът — прохладен и влажен. Улиците на града бяха безлюдни, целият град спеше дълбок сън, като се изключат оклюмалите гвардейци на върха на Стражева Кула. Иван се прикри в сянката на северния мост и огледа внимателно околността. Спокойствието, легнало върху нея, го окуражи. С димяща след продължителния пробег козина, той тихомълком се промъкна покрай стената на градската конюшня и навлезе сред сокаците. Копитата му, покрити с мека кал, не издаваха ни звук. Дъхът му свистеше тихо през разширените му ноздри. Една неразличима плъзгаща се сянка в сумрака.

Не след дълго Иван се промъкна в задния двор на къщата си.

Един от прозорците светеше меко с жълтото сияние на свещ.

Зад дървена маса, на удобен стол но в скована поза, седеше Серафима, с дебел том, разтворен пред нея. Устните й несъзнателно се движеха, докато тя четеше от него. Нищо друго не се помръдваше в малкото помещение, където освен масата и стола имаше единствено дървен нар до едната стена и малка лавица с книги.

Отчайващи видения като мълнии преминаха през съзнанието на Иван, докато наблюдаваше картината. Той се видя, как потропва по стъклото и видя разширените от ужас очи на любимата си. Представи си, как се опитва да я заговори, без да се показва, застинал отстрани на прозореца, но само животинско ръмжене се изтръгва от гърдите му. Сърцето му блъскаше лудо и сълзи се стичаха по широките му, покрити с груба кожа скули.

Не можеше да откъсне поглед от бледото опънато лице на Серафима, от тъмните кръгове около очите й и от нежните й ръце, които някога го бяха прегръщали и милвали, а сега лежаха отпуснати като мъртви в скута й.

Времето напредваше и скоро хора щяха да изпълнят улиците, забързани по работа. Трябваше да предприеме нещо. За няколко мига се люшна в борба с тъмния инстинкт на животното, чието тяло споделяше, след което овладя напълно съзнанието си и се съсредоточи.

Решението дойде почти веднага. Безшумен като дух той се плъзна до каменната стена и подири задната врата. Тя изскърца леко, когато я отвори и, прегънат, се вмъкна в плевнята. Ослуша се за миг, след което продължи нататък.

В кухненското помещение бе студено. Без да поглежда подредените кухненски прибори и угасналото огнище, той, все още приведен, за да може да мине през ниските за могъщото му тяло врати, влезе в прехода за втория етаж и предпазливо заизкачва каменните стъпала.

Библиотеката също пустееше. Баща му спеше на долния етаж, а нямаше кой друг да го смути. Затова, вече поизправен, той подири в мрака лист и перо и се надвеси над писалището.

Ръката му трепереше. Една от горещите му сълзи се стече по лицето му и падна върху листа.

Беше кървавочервена.

Не бе уверен, дали ще успее да напише нещо. Лапите му бяха твърде груби за толкова фина операция и Иван известно време постоя в нерешителност. Най-сетне си пое дълбоко въздух и топна перото в мастилницата.

Очите му, навикнали на тъмнината като котешки, различаваха и най-малкия детайл на странните, ръбати букви, които излизаха изпод перото му. Макар и едро и нескопосано, той успя да напише кратко послание. Без подпис. Единствено кървавата сълза остана в долния десен ъгъл на листа.

Точно, когато привършваше, инстинктът му подсказа, че някой го наблюдава. Извърна се с присъщата му бързина и се озова пред неподвижния силует на Серафима. Тя стоеше вцепенена в черната рамка на вратата, притиснала книгата до гърдите си, и очите й излъчваха безумен ужас. Беше се изкачила бавно по стълбите, без да вземе свещта със себе си, унила и лишена от воля и сега не можеше да се помръдне пред страшното видение.

Иван също застина. Знаеше, че всяко следващото движение ще я доведе до паника и тя може да нададе писък и да разбуди баща му и съседите.

Това, което видя Серафима, завивайки от стълбите и прекрачвайки прага на библиотеката, бе следното: една тъмна стая, в която утринната дрезгавина придаваше неясни контури на предметите, арките на прозорците — светли отвори в мрака, черните рафтове на лавиците с книги, бюрото, също чернеещо насред стаята, а до него висока и набита фигура с грамадни ръце, нечовешка муцуна и тежка глава, увенчана от остри закривени рога. Видението се бе извърнало в неуловим за окото миг и тя бе отстъпила спонтанно крачна назад. След което мускулите й се бяха вдървили и тя ме можеше да направи ни едно движение. Не можеше дори да извика за помощ. Страхът пулсираше във вените й и спираше дъха й.

Иван все още оставаше неподвижен. Не знаеше, какво да стори. Сякаш се намираше в дупка от безвремие. Сякаш бе лишен от воля.

Водена от чужда сила, Серафима повдигна безсъзнателно книгата пред себе си и я обърна с лице към демоничната сянка. На слабата предутринна светлина върху корицата се открои сребрист кръст.

Протегнала Библията като щит, Серафима направи няколко бавни, но сигурни крачки напред. Иван все още не смееше да се раздвижи. А и като хипнотизиран се бе втренчил в очите на любимата си, в които започваха да играят сияйни искрици.

Още две стъпки и тя щеше да се озове на по-малко от метър от могъщия силует. Самият кръст на Библията започваше да пулсира слабо. Иван се задъха, но не от божествената мощ, която сега се излъчваше от чистото създание и от светата книга, а от близостта с любимото му същество. Усещаше уханието на косата й, по гръбнака му пробягваха тръпки в отговор на топлината на тялото й, която той улавяше с много по-чувствителните си сетива. Пулсът му се ускори диво и когато Серафима направи още една крачка, нещо се скъса в него. Копнежът по нея и отвращението от себе си избухнаха като стихия в сърцето му и избуяха в рева на Евевулвар, в нечовешкия крясък на прокълнатия, в стона на изгубената душа, в плача на невъзможната любов. Звукът се надигна в стаята, излетя през стените и разтърси цялата сграда. Отекна над градчето и се разпиля като дъжд на безумието над Бистър Вир.

Стъклото на десния прозорец със звън се взриви навън и размитата фигура на Иван излетя стремително от там, помитайки дървената рамка и част от зидарията. Без да престава да реве, той се приземи с трясък сред отломките и затича безумно далеч от там, напускайки града, оставяйки зад себе си копнежите и любовта си. Зверското в него надделя и с разрушителна сила напълно подивялото чудовище се вряза в някакъв стобор, изби настрана от пътя си плевнята на нечий двор, разхвърля добитъка, който не успя да се отдръпне навреме и, прескачайки каменната стена на двора, препусна в обратно на езерото посока, вън от града.

Серафима стоеше пред писалището, стиснала Библията толкова силно, че кожата на кокалчетата й се напука и ги украсиха ситни рубинени капчици. Божественото вдъхновение я бе напуснало и тя отново беше себе си, шокирана и парализирана. Страхът постепенно се оттегляше и отстъпваше място на изумление. За секунда се бе докоснала до нещо, което се излъчваше от грозния звяр, промъкнал се в къщата й, всеобхватно усещане за привързаност и любов, които хармонираха с божествената сила, вместо да й се противопоставят. Сякаш самата свята книга бе откликнала на повика и бе по-скоро привлечена, отколкото подтикната да я защити.

Все още неопомнила се напълно, Серафима отиде с автоматични движения до писалището и погледна към листа, който бе ангажирал преди вниманието на звяра. Очите й пробягаха по написаното и кожата й настръхна. Гърлото й се задави и, отпускайки се на стола зад себе си, Серафима се разтърси в бликащи от гърдите й ридания.

Грозната истина и разцъфналата в миг надежда се смесиха във въртоп от чувства, които тя не можеше да овладее. Иван беше жив. Но вече не беше … човешко същество.

Иван Ковачът нахлу в библиотеката със запалена свещ в едната ръка и стиснал масивен железен млат в другата. Погледът му излъчваше искрено неразбиране към разрушения прозорец и към ридаещото момиче.

Когато по-късно, застанал до писалището, той също прочете, макар и с голяма мъка, посланието, желязото падна от ръката му и издрънча глухо на пода, върху окаляната черга.

 

 

Името Орихил за първи път бе споменато в затънтена кръчма в затънтено градче в най-затънтения край на Стария Свят. Странен странник, облечен в странни дрехи, обут в прашни ботуши и сгънал до себе си на скамейката изтъркано наметало, бе разказал на малката си затънтена публика странна история.

До тук със странните и затънтени неща.

История за Орихил отшелника, за Орихил пророка, за Орихил, който живееше в пустинята.

В Стария Свят по традиция нямаше пустини — всички те се намираха извън границите му.

Освен само една.

Пустинята Гавана лежеше точно на границата на Стария Свят, дори някои племена, които бяха приели властта на Бенедикамус Домино, все още обитаваха оазисите по периферията.

Там чужденецът бе срещнал Орихил.

И там Орихил бе изрекъл думите: „Et si tu n’existais pas dis-moi pourquoi j’existerais“^[1]. За по-голяма, поне от негова гледна точка яснота, ги бе написал и на къс пергамент. Месеци по-късно, по незнайни пътища мълвата бе достигнала до Кардинал Василий в Бенедикамус Домино и личният му секретар, персона, надарена с най-разнообразни качества, с помощта на най-талантливите теолози от Върховната Религиозна Школа, бе успял да определи езика като протоформа на отдавна изчезналия фарийски и бе превел посланието.

Всички бяха останали неприятно изненадани от безсмислието на получения резултат и дори някои, на чашка вино, се бяха зачудили, дали не иде реч просто за нетрадиционна форма на хомосексуализъм.

По-далеч от истината не е бил дори Колосалния Пророк Гигант Мъдри, когато предсказал в момент на алкохолно опиянение, че през двехилядната година планетите от Слънчевата система (каква система? питал всеки в недоумение) ще се наредят в една линия и ще настъпи свършека на света. Някой подхвърлил, че до тогава остава още много време, а и понятието планета може да означава всичко, така че духовете се успокоили. В чест на истината трябва да се отбележи, че през двехилядната година (малко по-малко от 1200 лета след времето, по което се развива действието на нашия разказ), малките светещи неща в небето ще продължат все така да трепкат невинно, подхранвани от Божествената сила, ще продължат по своите недостижими в смисъла си за простосмъртните пътища, движени от ангели, а песимистите съвсем песимистично ще отбележат поредната несполука в живота си.

Какво ли е написал Иван Менестрел с грубите си лапи върху онзи лист в сумрачната библиотека?

Месеци спокойствие бяха изминали, преди рогатото чудовище отново да се появи в околностите на Милет.

„Демонът“, шептяха всички, „се завърна!“. Църковната управа на Милет бе дълбоко разтревожена от зачестилите отвличания на добитък и от зловещите следи в снега, които ловците откриваха около езерото. Стражата в града бе удвоена, патрули от гвардейци дежуреха нощем в малките села по брега. Но изчадието бе хитро и неуловимо.

Единствено Серафима не се смущаваше от опасността. Беше се разведрила и цвета на кожата й се бе върнал. Очите й блестяха и смехът й се разнасяше често в къщата на Иван Ковача.

Самият ковач оставаше мрачен и раздразнителен. Не бе повярвал на думите на девойката — бе приел разказа й, но тълкуваше свръхестествената случка по съвсем друг начин. Упованието му в Бога бе станало почти фанатично и той твърдо вярваше, че единствено силата на Светото Писание е спасила Серафима от рогатия демон.

Серафима не разказа другиму какво е преживяла. Недоверието на собствения Иванов баща я наведе на мисълта, че едва ли някой ще приеме думите й за истина. Без да си дава сметка, така тя се спаси от гнева на Църквата — разказът й твърде много би наподобил ерес, за да го подминат с лека ръка.

Напрежението нарастваше, все повече недоволни гласове изискваха активни действия и ето че дойде денят, в който Църковната Управа взе решение да се сформира хайка от най-добрите ловци, подсилена от голям отряд гвардейци, която да поеме по следите на демона и да го залови или унищожи. Самият отец Петър, водител на божието паство в Милет и околностите, оглави хайката и това вдъхна надежда в сърцата на мнозина.