Роджър Зелазни
Принц на Хаоса (8)

Глава 8

Люк ми се ухили, смръщи вежди към Джърт и ме попита:

— Къде се изгуби?

— В Царството на Хаоса — отвърнах аз. — Извикаха ме направо оттук за погребението на Суейвил. Между другото, там в момента тече церемонията. Измъкнахме се, защото разбрах, че Корал е в опасност.

— Това и аз го знам… вече — каза Люк. — Тя изчезна. Сигурно са я отвлекли.

— Кога е станало това?

— По-миналата нощ, ако се не лъжа. Ти какво знаеш по въпроса?

Погледнах Джърт.

— Времевата разлика — каза той.

— Оказа се, че тя предоставя доста удобна възможност да се спечелят няколко точки — обясних аз. — Става въпрос за игричката на Логрус и Лабиринта. Точно затова са изпратили агенти на Хаос — да я отвлекат. Но тя е в безопасност. Искат я невредима.

— За какво им е притрябвала толкова?

— Май са решили, че ще е доста подходяща за кралица на Хаос, особено след като Рубинът на Справедливостта се е превърнал в част от анатомията й.

— А кой ще бъде кралят?

Усетих как по лицето ми се разля топлина.

— Ами, тези, които са дошли за нея, гласят за поста мен.

— Хей, честито! — възкликна Люк. — Няма само аз да съм на тоя хал.

— Какво искаш да кажеш?

— Този бизнес не струва и пукната пара, братле. Как ми се иска да не се бях навивал! Всеки иска да си скатае по минутка от времето ти, а когато в края на деня мераклиите се изчерпят, охраната трябва да знае къде си.

— Току-що те короноваха, дявол да го вземе! Изчакай малко, докато нещата се поуталожат.

— Току-що ли? Мина цял месец!

— Времевата разлика — повтори Джърт.

— Хайде. Ще те черпя едно кафе — предложи Люк.

— Имате ли си кафе тук?

— Задължих ги, братче. Насам.

Излязохме от стаята и се слязохме по едно стълбище.

— Мина ми една странна мисъл — каза Люк. — Вътре, докато те слушах — за твоето бъдещо управление и за това, че искат да направят Корал кралица. Мога да анулирам брака си за нула време — нали тук аз съм шефът. Та значи, ти я искаш за своя кралица, аз пък искам онзи договор за включването на Кашфа в Златния Кръг. Мисля, че се сещам за начин, по който да ощастливим и двете страни.

— Ситуацията е доста по-сложна. Люк. Аз не съм никак надвит да седна на трона, а ако Корал бъде отвлечена в Хаос, това ще се отрази зле на родата в Амбър. Доста неща научих напоследък.

— Като например? — попита Люк, докато отваряше една малка врата, водеща към градината в задния двор.

Погледнах Джърт и казах:

— И той е изплашен. Оттам идва и цялата му добронамереност напоследък.

Джърт кимна.

— Изглежда, Бранд е бил отчасти жертва на план, който се е зародил в Хаос — каза той. — Зад този план е стояла идея, която все още не е изоставена.

— Май ще трябва да отделим на темата цяла закуска — отбеляза Люк. — Кръгом и обратно към кухнята.

Последвахме го по градинската алея.

Хапнахме и поговорихме известно време. Навън денят набираше сили. Люк настоя да опитам да се свържа още веднъж с Корал, което и направих, без да постигна нещо повече от първия път. Той изруга, кимна и накрая каза:

— Всъщност вие се появихте тъкмо навреме. Докладваха ми, че типовете, които са я отмъкнали, са тръгнали на запад по някакъв черен път.

— Всичко се връзва — казах аз.

— Мисля, че не са успели да се доберат до Хаос.

— Какво имаш предвид?

— Разбрах, че тия ваши черни „магистрали“ са опасни за външни хора — отбеляза той. — Но аз мога да ви покажа онова, което е останало от тази. В случая е по-скоро нещо като пътека. Исках да тръгна след тях, но не бях сигурен дали ще успея да стигна далече. Има ли някакъв начин да ме предпазите от въздействието на Черния път?

— Това, че ще пътуваме заедно с теб, е напълно достатъчно — отвърна Джърт.

Станах. Готвачът и двама от миячите погледнаха към нас.

— Трябва да те запозная с някого, Люк. Още сега.

— Защо не? — каза той и се надигна. — Къде е той?

— Хайде да се поразходим — предложих аз.

— Дадено.

Тръгнахме към вратата за прислугата.

— Значи независимо от това дали е участвала съзнателно, или просто е изиграла ролята на магическа бомба със закъснител, мамчето е преметнала татко, за да го накара да завладее Амбър и в края на краищата да промени света, така ли?

— Виж, не мисля, че той е бил света вода ненапита.

— Така е, но се чудя доколко са били изпипани плановете му — каза Люк замислено. — Това е най-ободряваща новина от цял месец насам.

Излязохме на една покрита алея, която вървеше успоредно със стената на двореца. Люк спря, огледа се и попита:

— Къде е той?

— Не е тук — казах аз. — Просто си търсех предлог, за да те измъкна без наоколо да има свидетели, които да кажат, че съм отвлякъл краля.

— Къде отиваме, Мерлин? — попита Джърт, тъкмо когато бях успял да призова с помощта на Колелцето спирала, която обединяваше шестнайсет различни енергийни източника.

Вече я бях използвал, за да пристигна тук от Амбър, макар че тогава бях разчитал само на няколко бегли детайла, а не на завършен образ. Проблемът беше, че сега трябваше да прехвърля трима души, при това на далеч по-сериозно разстояние.

— Имам една задачка за теб — казах аз.

Сякаш се гмурнахме в развилнял се калейдоскоп. Телата ни се разкривиха като в картина на кубист и след това си възвърнаха нормалните очертания, за да се появят до едно огромно дърво, чийто връх се губеше в гъстата мъгла. На десетина метра от нас бе паркиран червено-бял шевролет модел 57-а. От радиото се разнасяше „Деветте девици“ на Редбърн.

От задната седалка се надигна духът на Люк и зяпна оригинала си с широко отворени очи. Не бих казал, че Люк бе по-малко изненадан от срещата със своето копие.

— Здрасти — казах аз. — Запознайте се. Едва ли е нужно да ви представям един на друг. Имате доста общи неща.

Джърт пък зяпна Лабиринта.

— Издание на Лабиринта под редакцията на баща ми — подхвърлих аз.

— За това се сетих и сам — каза Джърт. — Въпросът е — какво правим тук?

— Просто ми хрумна нещо. Но се надявах, че Коруин ще е тук, за да мога да го обсъдя с него.

— Той се върна за малко и после пак отпраши нанякъде — обясни Люк Втори, чул забележката ми.

— Не спомена ли къде отива, или поне кога ще се върне?

— Не.

— По дяволите! Нещо, което споменахме в разговора си в Кашфа, ме наведе на мисълта, че вие двамата бихте могли да си смените местата за известно време, стига да успеем да придумаме Лабиринта.

Люк, когото реших да продължа да наричам така в присъствието на неговия дух, грейна като двайсет и четири каратов диамант. Сметнах, че ще е подходящо да се обръщам към двойника с „Риналдо“, за да върви по-леко разговорът.

— Това е усещане, което всеки мъж би трябвало да изпита — подкрепи предложението ми Люк.

— Тогава защо си се разбързал толкова да се отървеш от него? — попита сдържано Риналдо.

— За да помогна на Мърл да намери Корал — отвърна Люк, без да му мигне окото. — Отвлякоха я.

— Наистина ли? Кой?

— Агенти на Хаос.

— Хм. — Риналдо закрачи нервно. — Добре де, ти си по-наясно с нещата. Ако Коруин се върне скоро, за да ме извини пред Лабиринта, аз съм готов да ви помогна.

— Пътеката изстива с всяка изминала минута — отбеляза Люк.

— Ти не разбираш — заяви Риналдо. — Аз си имам задължения тук и не мога просто да си обера крушите и да хукна нанякъде да ставам крал. Това, което правя тук, е важно.

Люк ме погледна.

— Прав е — потвърдих аз. — Той е пазител на Лабиринта. Пък и никой няма да посмее да направи нещо на Корал. Май няма да е зле ние с Джърт да цъфнем за няколко минути обратно в Хаос, за да видим как върви погребението. Сигурен съм, че ние двамата ще намерите за какво да си поприказвате.

— Действай — каза Люк.

— Да — присъедини се Риналдо, — ще ми се да разбера какво съм правил напоследък.

Погледнах Джърт и той ми кимна. Отидох до него.

— Твой ред е да караш — казах и пак се обърнах към Люк и Риналдо: — Няма да се бавим.

И изчезнахме… И тъй: отново в родовото имение, за смяна на костюмите. Аз промених леко лицата и на двама ни, за да не шашнем охраната като се появим на церемонията в по два екземпляра. Джърт ни прехвърли.

За наше учудване заварихме залата на Телбейн празна. Един бърз поглед през близкия прозорец ме осведоми, че процесията вече е изминала около една четвърт от пътя си до Площада.

— Опаа! — отбеляза Джърт. — Какво ще правим сега?

— Пренеси ни там.

След миг вече се бяхме смесили с участниците в процесията. Бляскавият ковчег на Суейвил бе спуснат на земята и до него бе застанал на пост войник от кралската гвардия. Една по-плътна групичка на около седем-осем метра вляво от нас тутакси привлече вниманието ми. Чуваха се възбудени викове, а върху плочите на улицата бяха проснати две демонични фигури, притиснати плътно от няколко други. Стомахът ми се сви на топка, когато видях, че това са именно ония двама нещастници, които бях преобразил. И двамата протестираха бурно.

Пробих си път напред и изтеглих в движение заклинанието си, така че нашите неволни съучастници да придобият предишните си образи. Последваха нови викове от сорта на „Нали ти казах!“.

Някой извика: „Да, те са!“ — и аз внезапно осъзнах, че това е Мандор. Той бе застанал между двамата набедени и нещото, проснато до тях.

— Било е номер! — добави той. — Илюзия! Пуснете ги!

Реших, че сега е моментът да зарежа и заклинанието, с което бях маскирал себе си и Джърт. Страхотно объркване!

След няколко секунди Мандор ме видя и ми махна да се приближа. Пътьом мярнах Джърт, който бе спрял, за да поприказва с някакъв свой познат.

— Мерлин! — каза Мандор веднага щом се приближих достатъчно. — Да знаеш нещо по въпроса?

— Абсолютно нищо — отвърнах аз. — Бях отзад с Джърт. Не знам дори какво се е случило.

— Някой е преобразил двама от телохранителите, така че да заприличат на теб и Джърт. Очевидно са искали да предизвикат объркване, за да може убиецът да си свърши работата на спокойствие. Хитро. Да изберат точно теб и Джърт след като и двамата сте под Черния покров.

— Разбирам — съгласих се аз, чудейки се дали съм помогнал на убиеца да избяга. — Кой го е отнесъл?

— Тмер. Майсторски удар с кинжал — обясни Мандор и очите му леко трепнаха. Намигване? В смисъл? — Умрял е на мига.

Четирима от опечалените вдигнаха мъртвото тяло с импровизирана носилка от наметала. Не бяха направили и няколко крачки, когато вниманието ми бе привлечено от ново струпване.

Забелязал учуденото ми изражение, Мандор също погледна натам.

— Хора от охраната — каза той. — Наобиколили са Тъбъл. Май ще е най-добре да заповядам да го отведат оттук. Вие двамата с Джърт също ще трябва да се оттеглите. Можете да дойдете по-късно в храма. Ще се погрижа охраната да се затегне още повече.

— Добре. Дара тук ли е?

Мандор се огледа.

— Не съм я виждал. Не знам. Вие по-добре вървете.

Кимнах. Обърнах се и в същия миг видях вдясно едно смътно познато лице. Беше стройна и тъмноока, окичена с водопад от бляскави бижута във формата на цветя. Погледът й бе вперен право в мен. Бях я мярнал и преди в Телбейн, но тогава така и не можах да си спомня името й. Този път то услужливо изплува в паметта ми. Приближих се към нея.

— Ще трябва да се оттегля за малко — казах. — Въпреки това исках да мина, за да те поздравя, Джилва.

— Вече се чудех дали ме помниш.

— Разбира се, че те помня.

— Как си, Мерлин?

Въздъхнах. Тя се усмихна някак странно в страховитата си полухуманоидна опаковка и каза:

— И аз съм така. Ужасно ще се радвам, когато всичко се уталожи.

— Да. Виж, исках да се видя с теб… по няколко причини. Кога ще ти е удобно?

— Ами, когато и да е след като приключи погребението. За какво става въпрос?

— Сега не мога да ти обясня. Мандор вече ми хвърли няколко гневни погледа. Ще се видим по-късно.

Добрах се до Джърт със забързана крачка и го хванах за лакътя.

— Наредено ни е да се разкараме — казах. — От съображения за сигурност.

— Тъй да бъде. — Той се обърна към мъжа, с когото бе разговарял допреди малко. — Благодаря ти. Ще се видим по-късно.

Светът около нас залезе и на негово място изгря за пореден път апартаментът на Джърт с разхвърляните навсякъде дрехи.

— Извадихме късмет. За разлика от Тмер — отбеляза той.

— Така си е.

— Как се чувстваш като Номер Втори? — попита той, докато сменяхме дрехите и външността си.

— Ти също напредна в класацията — отвърнах.

— Боя се, че неговата смърт наля вода в твоята мелница, братко, не в моята.

— Дано да грешиш.

Джърт се засмя.

— Сега сте само ти и Тъбъл.

— Ако беше така, вече да съм мъртъв — казах аз. — Ако си прав, двубоят ще е между Сауал и Чаникът.

— Няма ли да е забавно, Мерлин, ако се окаже, че сега съм до теб, защото това е най-безопасното място в Хаос? — подхвърли той. — Убеден съм, че нашите телохранители и убийци са по-добри от тези на Чаникът. Да речем, че сега просто седя и чакам Тъбъл да бъде отстранен от играта, за да направя на свой ред големия си удар. Ти решаваш, че си в пълна безопасност, обръщаш ми гръб и тогава — бум! Ето ме и мен с корона на главата.

Погледнах го. Джърт се усмихваше, но едновременно с това като че ли изучаваше изражението ми.

Понечих да кажа: „Можеш да си я получиш и така, без излишни главоболия“, просто за да се пошегувам. И се замислих. Макар и на шега, какво ли би станало, ако останем само аз и той? Реших, че това е една от ситуациите, в които бих приел да седна на Трона. Реших да не споделям с него тази своя мисъл. Приказките са си приказки, а и той безспорно се бе опитал да ми помогне напоследък… но инерцията, набирана години наред, не се преодолява толкова лесно. Все още не можех да му се доверя повече, отколкото изискваше конкретната ситуация.

— Кажи го на Логрус — казах.

Уплаха — очите му се разшириха, погледът му се заби в пода, раменете се стегнаха леко.

— Май наистина сте се наговорили с него, а? — подхвърли Джърт.

— Уговорка наистина има — едностранно.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да помогна на никоя от страните да прегази света.

— Да разбирам ли, че се каниш да преметнеш Логрус?

Вдигнах пръст към устните си.

— Сигурно се дължи на амбъритската ти жилка — каза той. — Чувал съм, че в Амбър всички били луди за връзване.

— Може би.

— Звучи ми като нещо, което би направил баща ти.

— Какво знаеш за него?

— Нали знаеш, всеки си има по една любима амбърска историйка.

— Досега никой тук не ми е разказвал своята.

— Има си хас!

— Искаш да кажеш, заради двойственото ми потекло?

Той сви рамене.

— Ами, да.

Събух ботушите си.

— Каквото и да си захванал с този нов Лабиринт — каза Джърт, — то едва ли ще се понрави на стария.

— Безспорно.

— Следователно няма да можеш да го помолиш да те защити, ако Логрус те подгони?

— Сигурно не.

— А ако и двата стари Знака те погнат, новият едва ли ще успее да ги спре.

— Вярваш ли, че ще обединят усилията си за каквото и да било?

— Трудно е да се прецени. Играеш си е огъня. Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Аз също — казах и се изправих. — Мой ред е.

Развърнах силата на Колелцето като никога дотогава и успях да прехвърля и двама ни само с един скок.

Люк и Риналдо все още си приказваха. Можех да ги различа единствено по дрехите. Коруин не се виждаше никакъв.

И двамата ни махнаха.

— Как вървят нещата в Хаос? — попита Люк.

— Хаотично — отвърна Джърт. — Колко време ни нямаше?

— Около шест часа, струва ми се — каза Риналдо.

— Коруин да се е мяркал? — попитах аз.

— Не — каза Люк. — Но междувременно успяхме да се разберем с Лабиринта. Риналдо се свърза с него. Лабиринтът ще го освободи и ще поддържа съществуването му, но само след като се върне Коруин.

— В такъв случай… — започна Джърт.

— Да? — попита Риналдо.

— Аз бих могъл да остана тук вместо Риналдо, докато вие намерите дамата със стъкленото око.

— Защо? — попита отново Риналдо.

— Защото вие ще се оправите много по-добре, ако сте заедно, а аз лично се чувствам на това място в много по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.

— Трябва да проверя дали идеята ти ще бъде одобрена — каза Риналдо.

— Давай — каза Джърт.

Риналдо се запъти към Лабиринта. Аз се огледах във всички посоки с надеждата, че ще видя баща си да се приближава отнякъде. Джърт любопитно разглеждаше колата. По радиото вървеше едно от парчетата на Брус Дънлап от албума му „Los Animales“.

— Ако баща ти дойде и ме смени — каза Джърт, — аз ще се върна на погребението и ще измисля някакво извинение за теб. Ако ти се озовеш там първи, направи същото за мен. Става ли?

— Да. А ако някой от двама ни научи нещо важно…

— Да — съгласи се той. — Ще те потърся, ако ти не ме потърсиш преди това.

— Не се сети да ми вземеш меча, докато бяхте в Хаос, нали? — обади се Люк.

— Нямаше кога — отвърна Джърт.

— Ще ми се следващия път да намериш време.

— Добре де, разбрах.

Риналдо отново се насочи към нас.

— Нает си — каза той на Джърт. — Ела с мен. Трябва да ти покажа извора, хранителните запаси и оръжията.

Люк се обърна и се загледа след тях. После каза:

— Извинявай, но все още му нямам доверие.

— Няма защо да се извиняваш. И аз съм на същия хал. Познавам го, откак се помня. Но сега имаме по-сериозни основания да се доверим един на друг, отколкото когато и да било.

— Чудя се дали постъпи правилно като му показа къде се намира Лабиринтът и дори се каниш да го оставиш тук сам.

— Аз пък съм сигурен, че Лабиринтът знае какво прави и може да се грижи сам за себе си.

Люк кръстоса показалеца я средния пръст на дясната си ръка и ме погледна.

— Бих поспорил по въпроса. Иначе не мога да отрека, че имам нужда от двойника си.

Точно когато Риналдо и Джърт се присъединиха отново към нас, един диджейски баритон неочаквано произнесе:

— Всичко е въпрос на време и добър синхрон. Пътищата са в отлично състояние. Чудесен ден за пътуване.

Последва соло на барабани и можех да се обзаложа, че съм го чувал да излиза изпод палките на настоящия крал на Амбър.

— Считай се назначен от този миг нататък — каза Риналдо на Джърт, после се обърна към нас. — Когато кажете.

Свързах се с Колелцето и прехвърлих и трима ни отново в Кашфа. Кацнахме на същата крепостна стена и заварихме Джидраш по залез-слънце.

— Най-после — възкликна Риналдо, загледан към града.

— Да — присъедини се Люк. — Всичко тук ти принадлежи… за известно време… Мърл, би ли ни прехвърлил в моите покои?

Обърнах се на запад. Няколко от облаците бяха добили оранжев оттенък, а другите си бяха все така пурпурни.

— Преди да го сторя, Люк, бих искал да използвам последната дневна светлина, за да огледам остатъците от онзи черен път.

Той кимна.

— Добра идея. Отведи ни ей там тогава.

И Люк посочи един хълмист участък на югозапад. Повторих номера с пръстена и се озовахме на въпросното място. Кацнахме на върха на малък хълм и се спуснахме по склона. Люк водеше.

— Насам — каза той.

Край нас се проточваха мъгляви сенки, но нищо не напомняше дори приблизително за чернотата на пътната нишка на Хаос.

— Тук беше — каза накрая Люк. Бяхме стигнали до едно равно пространство между две морени.

Приближих се до него, но не усетих нищо особено.

— Сигурен ли си?

— Да.

Направих още десет, дори двайсет крачки наоколо, огледах се.

— Ако наистина е започвал оттук, от него вече няма и следа — отбелязах накрая. — Всъщност… кой знае колко време сме отсъствали.

Люк щракна с пръсти и подхвърли:

— Дай синхрон. Прехвърли ни в моите покои.

Денят се бе изнизал неусетно и аз прокарах водещата нишка през стена от мрак. Озовахме се в стаята, където бях видял Корал за последен път.

— Така добре ли е? — попитах. — Не бях съвсем сигурен къде се намират твоите покои.

— Хайде — каза Люк и ние го последвахме в коридора, после свихме вляво и се спуснахме по стълбището. — Време е експертът да си каже думата. Мърл, направи нещо за външния вид на нашия човек, за да не предизвикаме излишна паника сред придворните.

Този път се получи още по-лесно. Освен това ми беше интересно. За пръв преобразявах някого по големия портрет на Оберон в Амбър.

Люк почука на вратата на спалнята си. Някъде отвътре долетя познат глас:

— Ти ли си, Люк?

— Водя и двама приятели — уточни той.

— Нека влязат — бе нейният отговор.

И ние влязохме.

— И двамата познавате Найда — обяви Люк. — Найда, това е моят двойник. Нека го наричаме Риналдо, а мен Люк, докато сме заедно. Той ще се оправя известно време тук, а в това време двамата с Мърл ще потърсим сестра ти.

Върнах на Риналдо оригиналния му образ и Найда зяпна от учудване.

Беше облечена с черни панталони и риза в изумруден цвят, а косата й бе прибрана с подходящ зелен шарф. Усмихна ни се и ни поздрави, и когато се обърна към мен, докосна едва забележимо устни с върха на показалеца си. Кимнах й дискретно и казах:

— Надявам се, че си успяла да се възстановиш след всички премеждия в Амбър. Жалко, че се случи там в толкова неподходящо време.

— Жалко наистина — отвърна Найда. — Чувствам се чудесно, благодаря ти. Много мило от твоя страна да ме попиташ. Благодаря ти за помощта, която ми оказа наскоро. Предполагам, че именно на теб дължа двудневното изчезване на Люк, нали?

— Наистина ли е минало толкова време?

— Определено, господа.

— Извинявай, скъпа — каза Люк, хвана нежно ръката й и я погледна в очите.

— Ясно защо пътят е изчезнал — добавих аз.

Риналдо пое ръката на домакинята и я целуна с елегантен поклон.

— Каква удивителна промяна е настъпила в момичето, което познавах някога — отбеляза той.

— О?

— Притежавам не само външността на Люк, но и част от спомените му — обясни Риналдо.

— Бих казала, че в теб има нещо не съвсем човешко — отбеляза Найда. — Виждам те като мъж, по чиито вени тече огън.

— И как успяваш да видиш именно това? — попита той.

— Има си свои начини — каза Люк, — макар да си мислех, че става въпрос единствено за психическа връзка със сестра й. Очевидно нещата не свършват с това.

Найда кимна.

— И като споменах за тази връзка — продължи той, — надявам се, че ти ще можеш да ни помогнеш да я открием. Пътят е изчезнал, а над Корал тегне някакво заклинание, тъй че ще ни е необходима помощта ти.

— Добре — отвърна тя. — В момента със сигурност не я заплашва нищо сериозно.

— Чудесно — каза Люк. — В такъв случай ще заповядам да ни сервират вечеря и ще запозная този симпатяга с последните събития в кралството.

— Люк — обадих се аз. — Струва ми се, че сега е моментът да се върна отново на погребението в Хаос.

— Колко време ще отсъстваш, Мърл?

— Не знам.

— Надявам се да се върнеш до сутринта.

— Аз също. А ако не успея?

— Струва ми се, че ще трябва да я потърся сам.

— Но преди това опитай да се свържеш с мен.

— Дадено. До скоро.

Обгърнах се с енергийно поле и напуснах Кашфа. Когато полето се разтвори отново, вече бях в покоите на Джърт в имението Сауал.

Протегнах се и се прозинах. Обиколих набързо стаята, за да се убедя, че съм сам. Свалих наметалото си и го хвърлих на леглото. Тръгнах отново насам-натам, докато си разкопчавах ризата.

Чакай малко! Какво беше това? И къде?

Направих няколко крачки заднишком. Никога не се бях застоявал в покоите на по-малкия си брат и все пак сигурно бих запомнил това странно усещане.

В единия ъгъл имаше кресло и масичка, а до тях гардероб от тъмно, почти черно дърво. Коленичих до креслото и се пресегнах над масичката. Усетих го отново. Там имаше път — вярно, не достатъчно осезаем, за да ме прехвърли някъде, но… Следователно…

Мръднах вдясно и отворих гардероба. Сигурно беше вътре, както би могло да се очаква. Интересно дали го бе създал наскоро? Трябва да си призная, че се почувствах малко странно, докато ровичках из покоите на брат си. От друга страна, дължах на Джърт сериозна част от неприятните изживявания в живота си. Няколко приятелски думи и още толкова спорни жеста едва ли можеха да разчистят сметките ни. Все още не можех да му се доверя. В края на краищата не беше никак изключено той да ми гласи някакъв капан. Реших да загърбя скрупулите си за сметка на здравия разум.

Отместих дрехите му встрани, за да разкрия входа. Тук усещането беше много по-силно. Едно внимателно опипване и вече знаех точното му място. Гмурнах се в него.

Налягането на дрехите зад мен също ми даде лек тласък. Като се прибави и фактът, че някой (Джърт?) си бе свършил работата при изравняването на нивата доста дърварски, нищо чудно, че пристигнах в другия край с ефектно пльосване по корем.

Слава Богу, че мястото, на което се озовах, не се оказа яма, запълнена с остри предмети, или варел с киселина. Да не говорим, че можеше да е и леговището на някой изгладнял звяр. Не. Беше чисто и просто под, покрит със зелени плочки. Наоколо трепкаха пламъчетата на невероятно множество свещи.

Още преди да го погледна, вече бях сигурен, че ще са зелени.

И се оказах съвсем прав. Както и за доста други неща.

Обстановката беше почти като в храма на баща ми, със същия прозрачен глобус, който осигуряваше допълнителното осветление. Само дето този път до олтара имаше не портрет, а стъклен витраж, с доста зелено и малко червено по него.

На витража бе изобразен Бранд.

Изправих се и отидох до олтара. Върху плочата му бе поставен Уеруиндъл, изтеглен леко от ножницата си.

Пресегнах се и хванах дръжката му. Първият ми импулс беше да го прибера, за да го върна на Люк. Но после се поколебах. Нямаше да мога да се появя с него на погребението. Ако го вземех, щеше да се наложи да го скрия някъде, а той и без друго си беше добре скрит тук. Все пак не го пуснах, а поразмислих. От него струеше същата сила като от Грейсуондир, но излъчването му беше някак по-ведро и не толкова трагично и неспокойно. Каква ирония! Това беше идеалното оръжие за добрия герой от приказките.

Огледах се. Вляво се виждаше поставка за четене с разтворена върху нея книга, на пода зад мен бе очертана пентаграма в различни нюанси на зеленото, а във въздуха, се долавяше миризма като от накладен наскоро лагерен огън. Зачудих се какво ли би станало, ако пробия дупка в стената. Дали щеше да се окаже, че се намирам в самотен параклис на планински връх? Или пък на дъното на някое езеро? Под земята? А може би се носех из небесата?

Какъв бе смисълът на всичко това? Като че ли ставаше въпрос за някакъв религиозен култ. С тези на Бенедикт и Коруин, дотук олтарите ставаха общо три. Дали бяха израз на възхищение, на уважение или благоговение? Или зад тези потайни параклиси се криеше нещо ужасяващо и зловещо?

Пуснах Уеруиндъл и се приближих до пентаграмата.

Моето Логрус-зрение не отчете нищо интересно в нея, но след един по-щателен преглед с Колелцето открих следи от съвсем излиняло магическо действие. За съжаление не успях да разбера нищо друго. Ако разполагах с малко повече време, сигурно бих разкрил още някаква част от загадката, но вече трябваше да се връщам на погребението.

Насочих се отново към пътя. Дали пък целта на тези параклиси не бе да се повлияе по някакъв начин на принцовете на Амбър?

Поклатих глава. Не му беше сега времето за нови догадки. Поех по пътя в обратната посока.

И отново се препънах.

Хванах с една ръка вратата, с другата сграбчих някакво наметало, изправих се и се измъкнах навън. После подредих внимателно дрехите и затворих гардероба.

Съблякох се набързо и промених отново тялото си. След това намъкнах траурния костюм. Оказа се, че Колелцето е твърде тясно за новите ми пръсти, и аз долових как една от неговите сили коригира набързо размерите му. Това явно бе ставало вече на няколко пъти, но аз забелязвах процеса едва сега. Стана ми интересно, защото пръстенът явно можеше да действа и независимо от моята воля.

За пореден път си помислих, че всъщност не знам какво точно представлява той, нито пък къде или кога е измайсторен. Бях го запазил, защото той представляваше мощен магически източник, способен да замести Логрус в настоящата деликатна ситуация. И все пак последното му изпълнение доста ме озадачи. Ами ако се бях натъкнал просто на поредния капан, програмиран така, че да ми изиграе лоша шега в някой решителен миг?

Завъртях го на няколко пъти. Проникнах в него чрез съзнанието си, макар да бях убеден, че само си губя времето. Щеше да ми е нужна цяла вечност, за да проследя всяка негова нишка. Почти като разходка из швейцарски часовник, изработен по поръчка. Все пак не можех да не се възхитя на прекрасния му дизайн и на огромния труд, вложен в направата му. Нищо чудно, си рекох, в него да са вплетени и допълнителни възможности, които да се активират само при определени условия. Но въпреки това…

До момента не бях имал никакви проблеми с него. Другата възможност беше Логрус. Хрумна ми, че може би за пореден път избирам не по-малкото, а по-непознатото зло.

Изхъмках, пооправих одеждите си, насочих вниманието си към Храма на Змията и заповядах на Колелцето да ме прехвърли близо до входа. Скокът премина безупречно. Сякаш някой искаше непременно да ме убеди, че няма защо да се паникьосвам.

Постоях известно време до входа на Катедралата на Змията, разположена в края на Площада, който пък граничи със самия Ръб, отворен към Кладенеца на Хаоса. Гледах как звездите се носят из мрака, как се разтварят и свиват като чашките на разцъфнали цветя и както обикновено в повратните моменти на моя живот, мислите ми се понесоха към годините, прекарани в Калифорния. Припомних си времето, прекарано в колежа, Люк и Джулия, „Звезден прах“, Гейл. После дойде ред на разговора с баща ми и на разходката с Винта Бейл из прочутия с вината си Арбор. На няколкото часа, прекарани с Корал из живописните търговски улички на Амбър… Обърнах се и погледнах към островърхата Телбейн. Припомних си и една позабравена строфа: „На запад и изток безспирно воюват, с врага си кръстосали меч“. А докога ли? Не му е сега времето за сантиментални размеквания, казах си накрая.

Обърнах се и влязох в катедралата, за да видя последния от кралете на Хаос.