Роджър Зелазни
Принц на Хаоса (1)

Глава 1

Виж една коронация и все едно че си ги видял всичките. Звучи цинично и вероятно е точно така, особено ако коронованият крал е най-добрият ти приятел, а кралицата — нереализираната ти любовница. Все същата процесия, съпровождана от протяжна музика, същите неудобни, шарени одежди, същите ласкателства, речи, молитви, звънът на камбаните. Коронациите се досадни, провеждат се обикновено в най-горещите дни на годината и изискват онова лицемерно съпричастие, което се налага да разиграваш на сватби, откривания на учебната година или тайни церемонии.

И тъй, Люк и Корал станаха законни владетели на Кашфа в същата църква, в която само преди няколко часа се бях бил — за съжаление не до смърт — с откачения си брат Джърт. Като единствен, макар и неофициален пратеник на Амбър, аз се озовах в непосредствена близост до бъдещата кралска двойка и привлякох не един и два любопитни погледа. Устата ми се разтегна от служебни усмивки. Не е изключено някои от тях да са се получили малко по-иронични. Това сигурно би поразсърдило Рандъм, макар че той така и не благоволи да ме изпрати в Кашфа като свой официален представител.

Равносметката ми след първия час беше болки в краката, схванат врат и прогизнали от пот официални дрехи. Но шоуто трябваше да продължи. Винаги е така. Двамата с Люк бяхме минали заедно през какво ли не — от схватките в залата за фехтовка, състезанията на лекоатлетическата писта и посещенията на галериите до пътуванията през Сенките. Затова стоях там, пържех се в собствен сос и се чудех какво ли ще стане с него след като надене короната. Подобна промяна бе превърнала моя чичо Рандъм от безгрижен, вятърничав и безотговорен музикант в далновиден и мъдър монарх — стига, разбира се, коментарите на рода ми в Амбър да отговаряха на истината. Осъзнах, че никак не ми се иска Люк да се промени чак толкова. Нали той все пак беше доста по-различен от Рандъм, да не говорим, че беше и доста по-млад. Не е ли странно как годините променят хората? Аз лично едва тогава започвах да осъзнавам колко съм се променил под натиска на събитията, при това за доста кратко време.

Корал успя да ми пробута някаква бележка на фона на заключителния химн на църковната служба. Оказа се, че иска да се видим. Беше уточнила мястото и часа и дори бе прибавила малка карта. Някакъв апартамент в задната част на двореца. Същата вечер се срещнахме и останахме заедно до сутринта. Оказа се, че двамата с Люк били оженени още като деца като част от споразумението на Джасра с представителите на Бегма. Споразумението пропаднало — поне дипломатическата му част. За уговорения брак също било забравено, докато последните събития не опреснили паметта на някои от действащите лица. Корал и Люк не се бяха виждали от години, но според документите принцът бе женен. И макар че бракът подлежеше на анулиране, от друга страна, Корал можеше да стане кралица. Особено, ако Кашфа успее да спечели от това.

А определено имаше какво да се спечели. Еринор. Една бегманска кралица на трона на Кашфа би могла да заглади недоразуменията около спорната територия. Поне така смятала Джасра, както научих от Корал. Люк пък бил склонен да се съгласи с нея сега, когато липсвали каквито и да е гаранции от Амбър, а и споразумението за Златния Кръг вече не било в сила.

Прегърнах я. Корал не се чувстваше съвсем добре, въпреки че вече се възстановяваше с изумително темпо. Дясното й око бе прикрито с черна превръзка. Тя реагираше болезнено всеки път, когато плъзнех неволно ръка към него и дори когато погледът ми се спреше малко по-дълго върху превръзката. Не можех дори да гадая какво бе накарало Дуоркин да постави там Рубина на Справедливостта. Може би бе решил, че на това място ще е недостъпен за Лабиринта и Логрус. Разбира се, моите знания в тази област се свеждаха до нулата. След като най-после се запознах с дребничкия маг, аз се убедих, че той съвсем не е луд. Само дето това заключение не ми помагаше особено при разгадаването на загадъчните способности, които древният мъдрец явно притежаваше.

— Какво е усещането? — попитах аз.

— Доста странно — отвърна Корал. — Не точно болка. Има нещо общо с чувството, което изпитвам при контакт чрез Картите. Само че го долавям непрекъснато, а не само в определени случаи. Все едно съм застанала пред някаква врата. Силите се движат около и през мен.

Мигом се озовах в центъра на сивия пръстен с неговото колелце от червеникав метал и безбройните ефирни нишки. Почувствах се като паяк в средата на огромна паяжина. Една ярка пулсираща линия привлече вниманието ми. В другия й край, на някаква далечна Сянка, открих могъща сила, която можеше да бъде използвана за проучване. Насочих я внимателно към прикрития кристал в очната кухина на Корал.

Не усетих някакво съпротивление. Всъщност не усетих абсолютно нищо. Все пак в съзнанието ми се появи видение — една огнена завеса. Проникнах отвъд завесата и усетих как енергийната нишка забави постепенно своя ход и накрая спря. После трепна, сякаш се бе озовала на ръба на някаква празнота. Усещането не беше като при настройването към Рубина, поне така както си го представях аз, и слава Богу, тъй като не ми се искаше да привличам точно сега вниманието на Лабиринта. Тласнах отново нишката и усетих прилив на ужасяващ студ, който неутрализира призованите от мен сили.

Все пак моята собствена енергия остана непокътната. Проникнах още по-дълбоко и забелязах бледо петно светлина, подобно на далечна мъглявина върху основа в наситено червено, червено като портвайн. Приближих се към светлината и тя се превърна в сложна триизмерна конструкция, която ми се стори полупозната. Това трябваше да е пътеката, която адептът следва при настройването към Рубина, поне така ми я бе описал баща ми. Добре, значи бях проникнал в Кристала. Замислих се дали да не си опитам късмета.

— Не продължавай нататък — каза един непознат глас, който идваше от Корал. Тя като че ли бе изпаднала в транс. — Няма да бъдеш допуснат по-навътре.

Изтеглих нишката си. Нямах никакво желание да си търся белята с излишно нахалство. Чрез своето Логрус-зрение, което поддържах още от последните бурни събития в Амбър, установих, че Корал е обгърната и проникната от излъчването на по-висшата версия на Лабиринта.

— Защо? — попитах простичко.

Не бях удостоен с отговор. Корал трепна, после тръсна глава, погледна ме и попита:

— Какво стана?

— Ти задряма — отвърнах аз. — Нищо чудно, след приумиците на Дуоркин и целия стрес…

Корал се прозина и отново се отпусна в леглото.

— Да — промърмори тя едва чуто и след това наистина заспа.

Свалих ботушите и по-неудобната част от облеклото си. Опънах се на леглото до нея и дръпнах завивката върху двама ни. И аз бях уморен. Освен това ми се искаше да прегърна някого.

Не знам колко време съм спал. Мъчиха ме мрачни, вихрени сънища. Лица — човешки, животински, демонични — се въртяха около мен и нито едно от тях не се отличаваше с особено ведро изражение. Дървета падаха покосени и в клоните им лумваха пламъци, земята тръпнеше и се разцепваше, морета кипяха и от повърхността им се издигаха гигантски вълни, които заливаха сушата, луната бе оплискана с кръв и отнякъде долиташе неистов вой. Нещо ме викаше по име…

Могъщ вятър тласкаше кепенците с все сила и те се удряха с гръм и трясък в дървените каси на прозорците. В съня ми в стаята се промъкна някакво създание. То се сви на кълбо до леглото и започна тихо да повтаря името ми. Сякаш цялата стая се тресеше. Спомних си Калифорния. Като че ли бе започнало земетресение. Писъкът на вятъра се превърна в рев и чух как някъде отвън се прекършват дървета и рухват кули…

— Мерлин, принце от рода на Сауал, принце на Хаоса, събуди се — казваше създанието, скърцаше със зъби и започваше отново.

След четвъртото или петото повторение изведнъж ми просветна, че това вече може и да не е сън. Отвън долитаха крясъци. Стаята просветваше от ярките пулсации на мълниите, последвани от почти мелодичния грохот на гръмотевиците.

Още преди да отворя очи, преди да помръдна, призовах едно защитно заклинание. Звуците бяха реални, а на пода лежеше съвсем истински, изскубнат от пантите капак на прозорец. Създанието до леглото също беше от плът и кръв.

— Мерлин, Мерлин. Събуди се, Мерлин — повтаряше то. Беше с дълга муцуна, заострени уши, впечатляващи зъби и нокти, сиво-зелена козина, големи очи и блестящи от влагата, ципести крила, прибрани към тялото му. Не можех да преценя по изражението му дали се хили, или гримасничи от болка. — Събуди се, Господарю на Хаоса.

— Ти ли си, Грайл — казах аз, обръщайки се по име към стария слуга на семейството ми в Хаос.

— Да, господарю — отвърна съществото. — Същият, който някога те научи да играеш на Танца на кокалите.

— Мътните да ме вземат!

— Първо работата, после удоволствието, господарю. Последвах черната нишка по дълъг и ужасен път, за да те открия.

— Но нишките не могат да достигнат чак дотук — отбелязах аз. — Не и без да бъдат тласнати с невероятна сила. А може би дори тогава няма да се доберат до това място. Как успя да ме откриеш?

— Сега е много по-лесно от преди — каза Грайл.

— Как така?

— Негово Величество Суейвил, кралят на Хаос, тази вечер ще заспи с Повелителите на Мрака. Изпратиха ме, за да те отведа за церемонията.

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Веднага.

— Аха. Ами, добре. Разбира се. Само да си събера нещата. Как се случи това?

Обух си ботушите, навлякох остатъка от дрехите си и закачих меча си на колана.

— Аз, разбира се, не съм запознат с подробностите. Все пак всички знаеха, че той не е добре със здравето.

— Искам да оставя бележка — казах аз.

Той кимна.

— Кратка, надявам се.

— Да.

Надрасках на един лист от писалището следното: „Корал. Викат ме спешно по семейни дела. Ще ти се обадя.“ После сгънах листа, пъхнах го в ръката й и възкликнах:

— Добре… Как ще се приберем?

— Ще те пренеса на гърба си, принц Мерлин, точно както го правех преди.

Кимнах и в съзнанието ми изплуваха спомени от моето детство в Хаос. Като повечето демони и Грайл притежаваше огромна сила. Спомних си за нашите игри — край мрачните подстъпи на бездните, в гробниците, в пещерите, но още димящите бойни полета, в килиите на мъртви магьосници, в различните адски светове. Винаги предпочитах да играя с демони, вместо с някой от роднините си. Дори формата, която приемах в Хаос, наподобяваше тази на демоните.

Грайл погълна един от столовете в стаята за допълнителен обем и след това промени тялото си, така че да мога да се настаня удобно върху него. Яхнах удължения му торс и се хванах здраво, а той възкликна:

— Ах, Мерлин! С какви магически сили си се захванал?

— Контролирам ги напълно, но все още не съм ги опознал достатъчно — отвърнах аз. — Сдобих се с тях съвсем наскоро. Какво почувства?

— Жар, студ, странна музика. От всички посоки. Променил си се.

— Всички се променят — отбелязах, докато демонът се насочваше към прозореца. — Такъв е животът.

От широкия перваз се проточваше черна нишка. Грайл я докосна миг преди тялото му да се понесе във въздуха.

Връхлетя ни силен порив на вятъра. Пропаднахме надолу, след това се понесохме напред и започнахме да набираме височина. Звездите бяха ярки, а месечината бе изгряла току-що, огрявайки ниските облаци. Понесохме се с шеметна скорост и докато премигна, градът под нас изчезна. Звездите затанцуваха и накрая се превърнаха в ивици светлина. Пред погледа ми се разстла ефирният, потръпващ воал на мрака, който се разрастваше непрекъснато. „Черният път“ — хрумна ми най-неочаквано. Приличаше на нетрайно, създадено в небето копие на Черния път. Погледнах назад. Там вече го нямаше. Сякаш навивахме воала след себе си. Или пък той се навиваше сам и така ни изтегляше към другия си край?

Околностите на столицата се изнизаха като филм, извъртян три пъти по-бързо от обичайното. Прелетяхме над гора, над хълм, над планински връх. Носехме се по развълнуваната черна лента, плъзгахме се край петна от дневна светлина и сенки. После темпото ни изведнъж се ускори до стакато. Усетих, че вече няма никакъв вятър. Неочаквано луната се озова високо над нас, а под нас се заизвива назъбена планинска верига. Възцарилата се тишина ме караше да се чувствам като в сън. После луната се снижи за един-единствен миг. Бляскава линия разчупи света вдясно от мен и звездите започнаха да изчезват. Докато следвахме черния път, не усетих нито веднъж тялото на Грайл да се напряга от някакво усилие. Луната изчезна, светлината стана масленожълта, появилите се облаци добиха розов оттенък.

— Мощта на Хаоса нараства — отбелязах аз.

— Енергията на безпорядъка — отвърна демонът.

— Значи не си ми казал всичко.

— Аз съм само слуга — каза Грайл. — Не съм осведомен за делата на Могъщите.

Светът около нас ставаше все по-светъл, а черната лента продължаваше да се вее напред, докъдето ми стигаше погледът. Облаците отлетяха встрани и на тяхно място се появиха нови. Очевидно вече бяхме поели през Сенките. След известно време планините се снижиха и постепенно отстъпиха пред обширна равнинна област. Слънцето ненадейно се озова в средата на небето. Като че ли се движехме малко над мрачния път и краката на Грайл едва го докосваха. Крилата му ту се движеха с бавни, широки махове, ту пърхаха със скорост, която ги правеше почти невидими.

Слънцето отплува далеч вляво и доби кървавочервен оттенък. Под нас се разстла розова пустиня…

После отново се спусна мрак и звездите се завъртяха, сякаш прикрепени върху огромен панаирджийски фойерверк.

Спуснахме се ниско, току над върховете на дърветата…

Стрелнахме се над оживена централна улица с ярки светлини и блеснали автомобилни фарове, неонови реклами и просторни витрини. Лъхна ни топлият, спарен, прашен, опушен градски въздух. Няколко пешеходци погледнаха нагоре, доловили едва-едва нашето присъствие.

И още докато се носехме над реката, слаломирайки между покривите на крайградските къщи, гледката претърпя неочаквана метаморфоза. Само миг по-късно вече летяхме над скалист праисторически ландшафт, покрит тук-там с лава, потръпващ неравномерно, с два действащи вулкана — един съвсем близо и друг в далечината, които бълваха облаци дим право към сиво-зеленото небе.

— Това трябва да е някакъв по-кратък път, а? — подхвърлих аз.

— Най-краткият — отвърна Грайл.

Навлязохме в продължителна нощ. По едно време пътят ни като че ли се гмурна в морските дълбини. Около нас се стрелкаха ярки морски създания, някои само на ръка разстояние, други малко по-далеч. Черният път ни предпазваше — сух и непокътнат.

— Предстои огромно надигане на силите — обади се Грайл, — точно като след смъртта на Оберон. Неговото въздействие ще разтърси Сенките.

— Но смъртта на Оберон съвпадна с възстановяването на Лабиринта — казах аз, — а това е нещо повече от преселването в отвъдното на някой от владетелите на двата полюса.

— Така е — съгласи се демонът, — но сега балансът между силите бездруго е нарушен. Това ще засили труса. Вероятно ефектът ще е още по-краен.

Влетяхме в отвор, издълбан в появилия се мрачен скален масив. Край нас се проточиха ивици светлина. Неравният релеф се оцвети в светлосиньо. После — след колко време, това не мога да кажа — се извисихме към пурпурен небосвод, без дори да успея да доловя мига на прехода. Една самотна звезда блестеше далеч напред. Понесохме се право към нея.

— Защо? — попитах аз.

— Защото Лабиринтът е станал по-силен от Логрус — отговори Грайл.

— Как се е стигнало до това?

— Принц Коруин създал втори Лабиринт по времето на сблъсъка между Амбър и Хаос.

— Да, той ми разказа за това. Аз дори съм виждал този Лабиринт. Баща ми се боял, че Оберон няма да успее да възстанови оригинала.

— Но той успял и сега Лабиринтите са два.

— И?

— Лабиринтът на баща ти е също Знак на Реда. Затова изначалният баланс между Силите е нарушен в полза на Амбър.

— И как така си наясно с нещо, за което никой в Амбър дори не подозира, или пък всички са решили, че не си струва и аз да го знам?

— Твоят брат Мандор и принцеса Файона се досещаха и затова потърсиха доказателства. После представиха разкритията си на твоя вуйчо — лорд Сухай. Той на свой ред провери версията им и се убеди в нейната истинност, но в това време владетелят Суейвил беше вече на смъртния си одър. Знам всички тези подробности, тъй като именно Сухай ме изпрати да те намеря и ми нареди да те запозная със ситуацията.

— Мислех, че те е изпратила майка ми.

— Сухай беше убеден, че тя ще изпрати някого, и точно затова искаше да се добере до теб преди нея. Това, което ти казах за Лабиринта на баща ти, се пази все още в тайна.

— А от мен какво се очаква да направя?

— Не ми е поверена подобна информация.

Звездата грейна още по-ярко. Небето бе изпъстрено с оранжеви и розови пръски. Не след дълго към тях се присъединиха ивици зелена светлина, които се полюшваха като носени от вятъра шарфове.

Стрелнахме се отново напред и зелените конфигурации завзеха небето, превръщайки се в нещо като въртящ се бавно сюрреалистичен слънчобран. Пейзажът се размаза окончателно. Имах чувството, че част от съзнанието ми спи, макар да бях убеден, че съм съвсем буден. Времето си играеше с метаболизма ми. Усетих пристъп на невероятен глад. Заболяха ме очите.

Звездата блесна с нова сила. Крилата на Грайл засияха. Темпото ни като че ли нарастваше непрекъснато.

Краищата на черния път започнаха да се издигат нагоре, докато накрая се срещнаха над нас и се озовахме във вътрешността на цев, насочена право към синьо-бялата звезда.

— Още нещо, което да трябва да ми кажеш?

— Доколкото знам — не.

Разтрих лявата си китка и усетих, че нещо ми липсва. О, да. Фракир. Къде я бях оставил все пак? Спомних си. В апартамента на Бранд, вързана на леглото му. Но защо бях постъпил така? Мозъкът ми беше някак замъглен, спомените ми се отзоваваха мудно, като в сън.

За пръв път си спомнях за това, откак Силите едва не сринаха двореца в Амбър. Ако се бях замислил по-рано, вече щях да съм наясно какво става. Явно се бях натъкнал на някакво заклинание в покоите на Бранд. Нямаше как да преценя дали предишният обитател го е подготвил специално за мен, или аз просто го бях активирал, докато ровичках там. Не беше изключено и експлозията да е разбудила нещо доста по-значително, а моята дезориентация да е само страничен ефект от неговото излъчване. Все пак ми се струваше, че вторият вариант е малко вероятен.

Точно затова се усъмних, че съм се замесил в някоя сериозна бъркотия. Наистина беше изцяло в стила на Бранд да заложи магически примки в покоите си. Неговият капан бе успял да заблуди дори мен — опитния магьосник. Може би единствено огромното разстояние ми бе помогнало да прочистя мислите си. Прехвърлих набързо последните си спомени и установих, че от известно време съм изпаднал в нещо като леко опиянение. Колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че клопката е скроена точно по моя мярка. За съжаление все още нямах никаква представа за мотивите на Бранд, което означаваше, че изобщо не съм в безопасност.

Каквото и да представляваше това заклинание, то ме бе накарало да изоставя Фракир, без дори да се замисля. Освен това все още се чувствах доста… странно. Не можех да определя съвсем точно неговия ефект, но мислите и усещанията ми не се движеха по обичайните си маршрути, което пък е съвсем обичайно за човек, попаднал в магически капан. И все пак не можех да си представя защо покойният ми чичо би заложил примка с надеждата, че именно аз ще се уловя в нея, при условие че се настаних в съседство едва след смъртта му. Да не говорим, че едва ли щях да прекрача прага на покоите му, ако Лабиринтът и Логрус не се бяха счепкали. Не, като че ли някой друг стоеше зад всичко това. Джърт? Джулия? Те обаче едва ли биха могли да се промъкнат незабелязано в двореца. Кой тогава? Дали пък разходката ми из Коридора на Огледалата нямаше нещо общо? Догадки, догадки, догадки. Ако бях в двореца, сигурно щях да успея да разбера кой е измайсторил загадъчното заклинание. Но тъй като не бях, засега щеше да ми се наложи да се откажа от лесното решение на проблема.

Светлината пред нас грееше по-ярко отпреди, преливайки от небесносиньо до кървавочервено.

— Грайл — казах аз. — Ти усети ли по мен някакво заклинание?

— Усетих, господарю.

— Защо не ме предупреди?

— Помислих, че е твое собствено — за защита, може би.

— Можеш ли да го отстраниш? Аз не мога да го прогоня, докато съм в негова власт.

— Прекалено силно се е вкопчило в същността ти. Не знам дори откъде да започна.

— А можеш ли да ми кажеш нещо за него?

— Само това, че го усещам, господарю. Като че ли е най-наситено около главата ти.

— И как се отразява на мислите ми?

— В светлосиньо.

— Нямах предвид конкретния цвят. Интересува ме по-скоро дали влияе по някакъв начин на мислите ми.

Крилете на демона блеснаха в синьо, после в червено. Изведнъж тунелът се разтвори и небето над нас засия в крещящите цветове на Хаоса. Звездата, която бяхме следвали досега, се превърна в малка светлинка — усилена по магически път, разбира се — на най-високата кула на един гробовен замък в сиво и тъмнозелено, построен на върха на планински масив, чиито основа и средна част бяха премахнати. Скалният остров бе увиснал над вкаменена гора. Короните на нейните дървета горяха с оранжеви, пурпурни и зелени пламъци.

— Мисля, че това заклинание може да бъде разплетено — отбеляза Грайл. — Но задачата едва ли ще е по силите на обикновен демон като мен.

Смотолевих нещо като отговор. После известно време оглеждах пъстрия пейзаж.

— Като си говорим за демони… — започнах.

— Да?

— Какво можеш да ми кажеш за тай’иги-те?

— Те живеят далеч отвъд Покрайнините — каза Грайл — и според мен са най-сродните с първичния Хаос същества. Не знам дали въобще притежават собствени тела от плът и кръв. Почти не общуват с другите демони, пък и с никого.

— Познавал ли си някой от тях… ъъ… лично?

— Срещали сме се от време на време — отвърна демонът.

Издигнахме се по-високо. И замъкът бе поел в същата посока. Някъде зад него се изсипа метеоритен дъжд — ярък и абсолютно безшумен.

— Те могат да се прехвърлят в човешко тяло и да го обладаят.

— Това не ме изненадва.

— Познавам един, който постъпи така на няколко пъти. Но сега си има доста необичаен проблем. Наскоро се всели в тялото на човек, който е бил на смъртно легло. После човекът умрял и сега тай’ига-та не може да напусне тленните му останки. Просто се е сраснал с него. Да знаеш случайно как би могъл да се измъкне?

Грайл прихна.

— Като скочи в пропаст, предполагам. Или пък да се наниже на меча си.

— Ами ако е свързан толкова здраво с чуждото тяло, че това да доведе до собствената му смърт?

Последва ново прихване.

— Такива са рисковете на играта.

— Задължен съм на този демон. Искам да й… да му помогна.

Грайл замълча за няколко минути и след това каза:

— Някой по-стар и по-мъдър тай’ига може би ще знае нещо по въпроса. Нали знаеш къде би могъл да ги откриеш?

— Аха.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго. Но тай’ига са древно племе.

Спуснахме се към кулата. Пътят ни под яркия калейдоскоп на небето се сви до съвсем тъпичка нишка. Грайл се понесе с мощни махове на крилата право към прозореца, от който извираше светлината, а аз погледнах надолу. Гледката беше главозамайваща.

В далечината се разнесе рев, произлязъл сякаш от триенето на земни пластове — явление, съвсем обичайно по тези места. Вятърът развя наметалото ми. На небето, вляво от нас, се появиха няколко мандаринени облачета. Вече можех да различа изкусните гравюри по стените на кулата. В стаята на върха й мярнах познат силует.

После се приближихме досами прозореца и се вмъкнахме през него. Вътре ни очакваше едно едро, леко прегърбено демонично същество е люспесто тяло в сиво и червено и рога на главата. В жълтите му очи грееха овални пурпурни зеници. Зъбите му се оголиха в усмивка.

— Вуйчо! — извиках аз и скочих от гърба на Грайл. — Радвам се да те видя!

Демонът се разкърши, а Сухай се спусна към мен и ме прегърна — внимателно.

— Мерлин — възкликна той. — Добре дошъл у дома. Жалко, че поводът да те повикам е печален, но въпреки това присъствието ти ме изпълва с радост. Грайл каза ли ти…

— Че Негово Величество се е поминал? Да. Съжалявам.

Сухай ме пусна и отстъпи крачка назад.

— Не че беше неочаквано. Даже напротив. Твърде очаквано всъщност. Просто не му беше сега времето да се случи.

— Така е — съгласих се аз. После разтрих схванатото си ляво рамо и претършувах джобовете си, за да измъкна някакъв гребен.

— Той боледува толкова дълго, че вече бях започнал да привиквам с тази мисъл — добавих след това. — Като че ли почти се бе справил със слабостта си.

Сухай кимна и ме попита:

— Ще се трансформираш ли?

— Изкарах тежък ден. Ще се заема с това веднага щом се възстановя поне малко. Освен ако не се налага да свърша нещо спешно.

— Не, няма нищо спешно засега — отговори Сухай. — Гладен ли си?

— Доста.

— Ела тогава. Ще ти намеря нещо вкусно. Той се обърна и тръгна към стената в дъното на стаята, а аз го последвах. Никъде из помещението не се виждаха врати. Моят вуйчо бе опознал всички ключови точки в реалността на Хаос като петте си пръста. За разлика от Амбър, в Царството на Хаоса е толкова лесно да се навлезе сред околните сенки, че понякога това се получава съвсем несъзнателно. Проблемът е, че в Сянката, на която си се озовал неволно, вече те очакват, но не за да те поздравят с „добре дошъл“. Освен това трябва доста да се внимава, защото лесно можеш да се озовеш увиснал във въздуха над бездънна пропаст, дълбоко под водата или пък на пътя на разрушително торнадо. Тъй че в Хаос никога не са си падали особено по туризма.

От друга страна, в този край на Вселената материята е толкова податлива, че един Майстор на Сенките би могъл лесно да промени нейната тъкан и да си сътвори безопасен път за отстъпление. Майсторите на Сенките са нещо като местни занаятчии, чиито способности произлизат от Логрус, макар да не е задължително всеки от тях да е негов адепт. Много малко от тях, до един адепти на Знака, биват приемани в Гилдията на Майсторите на Сенки. Това са в най-общ смисъл водопроводчиците и елтехниците на Царството и техният майсторлък — досущ като при техните колеги от Сянката Земя — представлява комбинация от дарба и знания. Макар да съм член на Гилдията, аз лично предпочитам да използвам услугите на някой практикуващ Майстор, когато ми се наложи. Сигурно би трябвало да се спра по-подробно на тази тема. Може би дори ще го сторя — някога.

Когато достигнахме стената, тя естествено вече не беше там. Просто образът й се замъгли и след това изчезна. Преминахме през пространството, което тя бе заемала допреди малко, и след миг вече се спускахме по едно зелено стълбище. Е, може би не беше точно стълбище. Поредица от зелени дискове описваха в мрака спирала, чиито елементи бяха отдалечени един от друг на удобно за слизане или изкачване разстояние. Спиралата опасваше външната стена на кулата и завършваше при стена, върху която също не се виждаше врата. Преди да достигнем до тази стена, на няколко пъти — за броени секунди — ни огря дневна светлина, а веднъж за миг дори ни връхлетя снежна буря. После пък мярнах абсидата на някакъв християнски храм, но без олтара. Най-после се добрахме до стената, преминахме през нея и се озовахме в просторна кухня. Сухай ме заведе при шкафа с продуктите и ми махна с ръка да се самообслужа. Намерих някакво студено месо и хляб и си направих сандвич. Към него прибавих и една хладна бира. Вуйчо ми също отчупи от хляба и си наля една халба от същото питие. Над главите ни се появи птица, изграчи дрезгаво и изчезна още преди да е успяла да прекоси помещението.

— Кога ще е упокойната служба? — попитах аз.

— При следващото алено небе, след почти пълно завъртане — отвърна Сухай. — Това означава, че ще имаш време да се наспиш и да си починеш. Може би.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“?

— Като един от тримата, ти си под Черния покров. Точно затова те повиках тук, на едно от моите места за усамотение. — Той се обърна и премина през стената. Последвах го с халбата в едната ръка и сандвича в другата. Приседнахме край спокойно зелено езеро до един скалист хълм. Небето над нас беше ръждивокафяво. Замъкът на Сухай обхваща кътчета от целия Хаос и неговите Сенки, обединени от умопомрачителна плетеница от пътища и преходи. — Но щом си се сдобил с Колелцето, това ще ти осигури допълнителна независимост.

Той се пресегна и докосна пръстена. Усетих лека тръпка по пръста, ръката и рамото си.

— Вуйчо, докато бях твой ученик, ти често ме провокираше със загадъчни фрази — казах аз. — Но обучението ми вече завърши, затова си мисля, че имам правото да кажа, че нямам никаква представа за какво по дяволите говориш.

Той се усмихна и отпи от бирата си.

— Вгледай се в отраженията, те могат да ти кажат много.

— Отражения… — промълвих аз и вперих поглед в езерото.

Под повърхността заплуваха черни ленти и образи — Суейвил, положен на смъртното си ложе, майка ми, баща ми, демонични форми, които се появяваха и изчезваха, Джърт, аз самият, Джасра и Джулия, Рандъм и Файона, Мандор и Дуоркин, Бил Рот и още много лица, които не успях да позная…

Поклатих глава.

— Дотук отраженията не ми казват нищо.

— За това е нужно време — отвърна Сухай.

И аз пак се съсредоточих върху вихъра от лица и фигури. Джърт се появи отново и се задържа дълго. Беше облечен много изискано и изглеждаше в добра форма. Когато накрая образът му се стопи, на неговото място изникна едно смътно познато лице, което бях мярнал и преди това. Знаех, че това е благородник от Хаос, и затова се разрових из спомените си. Разбира се. Бе минало доста време, но все пак не бях го забравил съвсем. Беше Тмер от рода Джезби — най-големият син на покойния принц Роловианс, вече лорд и Господар на Пътищата на Джезби. Беше си пуснал къса испанска брадичка, допълваща гъстите му вежди, беше все така добре сложен, с приятна, макар и сурова външност. За него се говореше, че е смел и дори чувствителен.

На неговото място се появи принц Тъбъл, Господар на Пътищата на Чаникът, чийто образ преливаше непрекъснато ту в човешката, ту в демоничната си форма. Жизнерадостен, с могъщо телосложение и тънък усет за всичко. Той имаше зад гърба си вековен опит, който го бе дарил със завидна проницателност. Брадата му бе сплетена на плитчици, а големите му светли очи излъчваха невинност; Майстор в игрите от най-различен сорт.

Тмер се появи отново, а след него и Джърт. Кръгът се затвори отново от Тъбъл, след което черните ленти под повърхността замряха и езерото придоби предишния си вид. Изчаках още малко и след като не се появиха нови образи, се обърнах към Сухай:

— Отражението изчезна. Но аз все още не знам какво означава то.

— Какво видя там?

— Брат си Джърт — отвърнах аз. — Принц Тмер от Джезби и принц Тъбъл от Чаникът бяха също сред главните действащи лица.

— Чудесно — отбеляза Сухай. — Направо чудесно.

— Е, и?

— Тмер и Тъбъл са също под Черния покров — точно като теб. Доколкото знам, Тмер си е в Джезби, а Джърт е тръгнал за областта Далгари.

— Джърт се е върнал?

Сухай кимна.

— Може би ще отиде в крепостта на майка ни в Ганту — предположих аз. — Или пък в имението на Сауал в Анч, на границата на Покрайнините.

Вуйчо ми сви рамене.

— Кой го знае…

— Но защо сме под Черния покров?

— Ти завърши именит университет сред Сенките. Освен това живя дълго в Двора на Амбър, където сигурно си научил доста полезни неща. При такова солидно образование би трябвало да се сетиш сам.

— Предполагам, че Черният покров означава, че над нас е надвиснала опасност…

— Естествено.

— … но нейната природа ми се изплъзва. Освен ако…

— Да.

— Значи всичко е свързано със смъртта на Суейвил. Някаква политическа договореност, може би. Но аз отдавна не съм наясно с политическата ситуация тук.

Усмивката на Сухай разкри поизносените му, но все още страховити зъби.

— Все си чувал за борбата за трона.

— Добре. Да речем, че родът Сауал стои зад един от претендентите, Джезби зад другия, а Чаникът зад третия. Да речем, че съм се прибрал у дома, само за да се замеся в някаква вендета. Да речем, че всички вече са се хванали за гушите. В такъв случай, който и да е хвърлил Черния покров над нас, за да ни предпази от изстъпления, аз съм му задължен. Наистина.

— Топло — каза Сухай. — Но събитията вече се придвижиха доста по-напред.

Поклатих глава и въздъхнах:

— Предавам се.

Разнесе се вой.

— Помисли си още — промърмори старецът. — Аз трябва да посрещна един гост.

Той стана, нагази в езерото и тутакси изчезна.

Аз пък си допих бирата.