Николай Лилиев
Светът неспирно своя лик мени…

СВЕТЪТ неспирно своя лик мени,

пощада нашата любов не чака,

годините, кервани в далнини,

изнизват се и вихром чезнат в мрака.

 

И времето, най-верният ни враг,

челата ни печални увенчава

на лятото с посърналия злак,

на есента с посърналата слава.

 

Жреци, на храм неизграден жреци,

на гордостта под горестното бреме,

кому са нужни модрите венци,

от земните си скърби що плетеме?