Николай Лилиев
По тъмните загрижени ланити…

ПО ТЪМНИТЕ загрижени ланити

пробягват строги бръчки, те разсичат

опожареното сърце на две.

 

Чии са тия сълзи, що потичат

по бледното лице, и кой зове

като дете пред буря беззащитен?

 

Обезумял кой вдига към стената,

отсреща в огледалото, десница

и пада с окървавено чело!

 

Като настръхнала зловеща птица

повява с вледеняващо крило

в заглъхналия дом дрезгавината.

 

И вечерта се свежда, скръбна вечер,

като саван над белите надежди,

осиротели в моята душа!

 

Да заглуша гласа на вси премежди,

напусто огледалото троша,

напусто роня безсърдечни речи.