Николай Лилиев
Тревожната ми сянка не буди…

ТРЕВОЖНАТА ми сянка не буди,

че в моя сън проблясват озарени

безкраен свод разискрени звезди

и две очи усмихнати над мене.

 

А вън са те, тълпите, вън са те,

подгонени от свойта вечна жажда,

и техний брой в безумие расте,

и техний брой безумието ражда.

 

И като присмех над светата скръб,

и като присмех над града господен,

провисва месецът, изострен сърп,

в сърцето на света забоден.