Николай Лилиев
Аз не извиках от вълнение…

Аз не извиках от вълнение,

аз не заплаках от любов,

не паднах, майко, на колене,

когато твоят властен зов

прониза мойта бедна стряха

и озари безлюдний кът,

отгдето, безнадеждна, плаха,

душата сви по своя път.

 

Не знаех твоя мир ли любя

и твоята безбрежна шир,

но знаех, ако те изгубя,

че ти ще станеш мой кумир,

и тръгнах гузно сред тълпите,

безсилен да ги отрека,

и ето, плискат ме водите

на легендарната река!

 

Там Вардар пей, въздиша, стене,

огледал хиляди слънца,

и благославя дружно с мене,

родино, твоите деца,

които бурята целуна,

и митрольозата люля,

в прегръдката на нощ безлунна,

сред вледенените поля.

 

И тая песен вдъхновена

разнасят волни ветрове

низ твоята земя свещена,

която всички нас зове —

да мрем със светата надежда

на нашите свети деди,

че твоят бог ще се оглежда

на Вардар в бързите води.