Агата Кристи
Двойно убийство (4)

ГЛАВА 4

— Елате да видите уликите и другите неща за „Търсенето на убиеца“, мосю Поаро — тихо каза мисис Оливър.

Поаро се изправи и послушно ги последва. Тримата минаха по коридора и влязоха в малка стая, обзаведена скромно като канцелария.

— Смъртоносните оръжия са вляво — съобщи капитан Уорбъртън, като посочи с ръка към масичката, покрита с дебел картон.

Върху нея бяха оставени малък пистолет, парче оловна тръба със злокобно червеникаво петно, синьо шишенце с етикет „Отрова“, парче от въже за простиране и спринцовка.

— Ето това са оръжията — обясни мисис Оливър, — а пък това са заподозрените.

Тя му подаде напечатана картичка, в която Поаро се зачете с интерес.

 

ЗАПОДОЗРЕНИ:

Естел Глин — красива загадъчна млада жена, гостуваща на

Полковник Блънт — местен земевладелец, чиято дъщеря

Джоан — е омъжена за Питър Гей — млад атомен физик.

Мис Уилинг — икономка.

Куайът — прислужник.

Мая Стависки — туристка.

Естебан Лойола — неканен гост.

Поаро примига и погледна недоумяващо мисис Оливър.

— Великолепни действащи лица — любезно рече той.

— Но позволете да попитам, мисис Оливър, какво трябва да направят участниците?

— Обърнете картичката — намеси се капитан Уорбъртън.

Поаро го стори.

На обратната страна пишеше:

 

Име и адрес……………………

Отговор:

Име на убиеца:…………………

Оръжие:…………………………

Подбуди:………………………

Време и място:…………………

Причини, поради които сте стигнали до това заключение…………………………………

 

— Всеки участник получава такава картичка — бързо обясни капитан Уорбъртън. — А също и бележник и молив, за да си препише уликите. Има шест улики. Тръгвате от първата към следващите, както при играта „Търсене на съкровището“, а оръжията са скрити на съмнителни места. Ето и първата улика. Една снимка. Всички ще започнат с такава снимка.

Поаро взе малката снимка и я заразглежда намръщено. После я обърна наопаки. Още не можеше да разбере нищо. Уорбъртън се засмя.

— Хитър фотографски трик, нали? — самодоволно рече той. Доста простичко е, след като ви кажат какво е.

Поаро, който все още не знаеше какво е това, усети нарастващо раздразнение.

— Някакъв прозорец с решетки ли е? — предположи той.

— Съгласен съм, че прилича малко на прозорец. Но това е част от мрежа за тенис.

— Аха! — Поаро разгледа отново снимката. — Да, точно както казахте — съвсем очевидно е, след като ви обяснят.

— Много зависи от това как гледате на нещата — засмя се Уорбъртън.

— Съвсем вярно.

— Втората улика ще бъде скрита в една кутия под центъра на мрежата на корта. В кутията има празно шише от отрова — ето го, и коркова тапа.

— Само че — намеси се бързо мисис Оливър — шишето е с капачка на винт, така че уликата всъщност е тапата.

— Мадам, знам, че сте много изобретателна, но не съм съвсем наясно…

Мисис Оливър го прекъсна.

— Ама разбира се — каза тя, — тук има и фабула. Като роман с продължение в списанията — има резюме — мисис Оливър се обърна към капитан Уорбъртън. — Взехте ли листовките?

— Още не са ги донесли от печатницата.

— Но нали обещаха?

— Знам. Знам. Всички обещават постоянно. Ще бъдат готови към шест часа довечера. Ще ида да ги взема с колата.

— Ох, добре тогава — мисис Оливър въздъхна дълбоко и се обърна към Поаро. — Е, налага се аз да ви разкажа. Само дето не ме бива да разказвам. Тоест, ако трябва да го напиша, всичко е от ясно по-ясно, но ако го разказвам устно, винаги се получава ужасна бъркотия: ето защо не обсъждам сюжетите си с никого. Свикнах, понеже направя ли го, хората ме гледат с празен поглед и възкликват: „Ами… да, но… не разбирам какво става… от това едва ли ще стане книга“. Толкова е обезкуражително. И не е вярно, защото, когато го напиша, всичко е ясно! — мисис Оливър си пое дъх и продължи: — Е, нещата стоят така. Има един млад атомен физик на име Питър Гей, за когото се предполага, че е платен агент на комунистите, той е женен за Джоан Блънт, а първата му жена е умряла, но всъщност не е и после се появява, защото е шпионка или може би не е, тоест, може наистина да е туристка, а съпругата има някаква любовна връзка, а пък този Лойола се появява или за да се срещне с Мая, или за да я шпионира, после идва писмо, с което искат да ги изнудят — то може да е от икономката или пък от прислужника, а и пистолета го няма и тъй като не се знае за кого е писмото и на вечерята изпада една спринцовка, която пък после изчезва… — мисис Оливър изведнъж спря, опитвайки се да прецени каква ще е реакцията на Поаро. — Знам — съчувствено рече тя, — звучи страшно объркано, но не е — поне в главата ми, а след като видите листовката с резюмето, всичко ще ви стане ясно. И все пак — завърши тя — фабулата няма голямо значение, нали? Поне за вас. Само трябва да връчите наградите — много са хубави, първата e сребърна табакера във формата на револвер, и да кажете колко изключително умен е бил участникът, разрешил загадката.

Поаро си помисли, че решилите загадката наистина трябва да са умни. В действителност силно се съмняваше, че някой ще я реши. Целият сюжет, както и действието в „Търсенето на убиеца“ му се струваха обгърнати в непрогледна мъгла.

— Е — весело се обади капитан Уорбъртън и извърна очи към часовника си, — време е да тръгвам за печатницата и да взема нещата.

Мисис Оливър изпъшка.

— Ако не са ги направили…

— О, със сигурност са ги направили. Обадих им се по телефона. Довиждане.

Той излезе от стаята.

Мисис Оливър тутакси сграбчи Поаро за ръката и попита с дрезгав шепот:

— Е, и?

— Какво е, и?

— Открихте ли нещо? Подозирате ли някого? Поаро отговори с лек укор в гласа:

— Според мен всичко и всички са си съвсем нормални.

— Нормални ли?

— Е, това може да не е най-точната дума. Лейди Стъбс, както казахте, е категорично под нормалното ниво, а и мистър Леги изглежда доста ненормален.

— О, той си е съвсем наред — нетърпеливо рече мисис Оливър. — Прекара някакво нервно разстройство.

Поаро не оспори явно съмнителната формулировка на твърдението й, но го прие като информация.

— Изглежда всички са в нервна възбуда, повишено настроение, обща преумора или силно раздразнение, което е обичайно при подготовката на празненство от подобен характер. Ако можехте да ми посочите…

— Шт! — сграбчи го отново за ръката мисис Оливър. — Някой идва.

Поаро се почувства като в лоша мелодрама, която го дразнеше все повече.

На вратата се появи приятното миловидно лице на мис Бруис.

— А, тук ли сте, мосю Поаро! Търсех ви, за да ви покажа вашата стая.

Тя го поведе нагоре по стълбата, а после по коридора до голяма светла стая с изглед към реката.

— Точно отсреща е банята. Сър Джордж иска да има още бани в стаите, но ако ги направят, помещенията ще станат по-малки. Дано харесате обстановката.

— Да, приятно е — Поаро огледа одобрително малката етажерка, настолната лампа и кутията с етикет „Бисквити“ върху нощното шкафче. — В тази къща като че ли всичко е организирано идеално. Вас ли да поздравя или очарователната домакиня?

— Лейди Стъбс е изцяло заета с това да бъде очарователна — отговори мис Бруис с ледена нотка в гласа.

— Много привлекателна млада дама — замислено продума Поаро.

— Щом казвате.

— Но иначе не е ли малко… — той спря. — Извинете. Ставам нетактичен. Обсъждам неща, които вероятно не бива да споменавам.

Мис Бруис го погледна сериозно и каза сухо:

— Лейди Стъбс знае прекрасно какво прави. Освен че е, както се изразихте, много привлекателна млада дама, тя е и твърде хитра.

Мис Бруис се обърна и напусна стаята още преди Поаро да е вдигнал изненадано вежди. Ето какво си мислеше изпълнителната мис Бруис! Или го бе казала просто по някаква своя причина? И защо бе направила подобно изявление пред него — един съвсем непознат човек? Може би тъкмо защото беше непознат? А също и защото беше чужденец. Еркюл Поаро знаеше от опит: мнозина англичани смятат, че казаното пред чужденците не се брои!

Той се мръщеше озадачено и гледаше разсеяно вратата, откъдето бе излязла мис Бруис. После отиде на прозореца и се вторачи навън. Видя, че от къщата излизат лейди Стъбс и мисис Фолиът, които спряха пред голяма магнолия и заговориха за нещо. После мисис Фолиът кимна за довиждане, вдигна градинарската кошница, в която имаше ръкавици, и се затътри по алеята. Лейди Стъбс я гледа известно време, сетне откъсна разсеяно един цвят от магнолията, помириса го и бавно тръгна по пътеката, водеща между дърветата към реката. Обърна се само веднъж, преди да изчезне от погледа на Поаро. Иззад магнолията предпазливо излезе Майкъл Уейман, спря нерешително за миг, после тръгна между дърветата след високата стройна жена.

Хубав и енергичен млад мъж, помисли си Поаро. И несъмнено много по-привлекателен като личност, отколкото сър Джордж Стъбс…

И какво от това? Има безброй подобни примери в живота. Богат непривлекателен съпруг на средна възраст, млада и красива съпруга със или без ум в главата, привлекателен и чувствен млад мъж. Какво чак толкова имаше в това, та мисис Оливър да му се обади по телефона и да го извика настоятелно? Дума да няма, писателката притежаваше живо въображение, но…

„Но все пак — промърмори на себе си Еркюл Поаро — аз не съм консултант по прелюбодейства, още по-малко по такива, които едва започват.“

Беше ли вярно предчувствието на мисис Оливър, че има нещо гнило? Мисис Оливър бе една объркана жена и Поаро просто не проумяваше как тя успява да съчинява смислени детективски истории, но все пак въпреки цялата си обърканост писателката често го изненадваше с неочакваното си предусещане за истината.

„Времето е малко, твърде малко — мърмореше си той. — Дали наистина има нещо гнило тук, както твърди мисис Оливър? Склонен съм да мисля, че да. Но какво? Кой ли би могъл да ми подскаже? Необходимо ми е да знам повече, много повече за всички в тая къща. Кой ли би могъл да ми разкаже?“

След кратък размисъл Поаро грабна шапката си (никога не рискуваше да излиза вечер без шапка на главата) и изхвърча от стаята надолу по стъпалата. Чу отдалече назидателния лай на мисис Мастъртън. Някъде по-наблизо сър Джордж надигаше глас със страстни нотки.

— Дяволски ти отива това фередже. Как ми се иска да си в харема ми, Сали! Утре ще дойда да ми гледаш дълго на ръка. Какво ще ми предскажеш, а?

Чу се шум от боричкане и Сали Леги прошепна задъхано:

— Джордж, недей, моля те!

Поаро вдигна изненадано вежди и се измъкна през удобно поставената странична врата. Затича се с все сила по задната алея — чувството за ориентация му подсказваше, че няма начин тя да не се пресича някъде с главната алея.

Маневрата му се оказа успешна и му даде възможност, макар и леко запъхтян, да настигне мисис Фолиът и да вземе от ръцете й с галантен жест градинарската кошница.

— Ще ми позволите ли, мадам?

— О, благодаря ви, мосю Поаро, много мило от ваша страна. Но тя не е тежка.

— Разрешете да я занеса до вас. Наблизо ли живеете?

— Всъщност живея в къщичката на пазача при предната порта. Сър Джордж любезно ми я даде под наем.

Къщичката на пазача до предната порта на нейния някогашен дом… Как ли възприемаше тя този факт, помисли си Поаро. Мисис Фолиът се държеше съвсем спокойно, така че той не можеше да усети какво чувства в действителност. Промени темата, подхвърляйки:

— Лейди Стъбс е много по-млада от съпруга си, нали?

— С двайсет и три години.

— На външен вид е доста привлекателна. Мисис Фолиът рече тихо:

— Хати е едно мило и добро дете.

Той не бе очаквал подобен отговор. Мисис Фолиът продължи:

— Познавам я много добре. Известно време бе под мое попечителство.

— Не го знаех.

— Как бихте могли да знаете? Това е една тъжна история. Родителите й имали плантация, захарна плантация на Карибските острови. При едно земетресение къщата им изгоряла, а майка й и баща й, братята и сестрите й загинали до един. По онова време Хати била в манастир в Париж и така изведнъж останала без никакви близки роднини. Изпълнителите на завещанието сметнали за уместно тя да бъде въведена от някого в обществото, след като е живяла известно време в чужбина. Аз поех грижите за нея — мисис Фолиът добави със суха усмивка: — Мога да се пригаждам към всякакви обстоятелства и естествено, имах необходимите познанства — всъщност покойният губернатор бе много близък семеен приятел.

— Естествено, мадам, всичко това ми е ясно.

— Дойде ми добре — преживявах труден период. Съпругът ми бе починал малко преди да избухне войната. По-големият ми син, който служеше във флота, потъна с кораба си, а по-младият, който бе отишъл в Кения, се върна, стана десантник и бе убит в Италия. Имах много разходи по погребенията на тримата и се наложи да продам къщата. Бях закъсала с парите и с удоволствие приех да се грижа за по-млад човек, така щях да се разсейвам, пък и да пътувам. Привързах се силно към Хати, още повече защото скоро установих, че тя не може, как ли да се изразя, да се грижи за себе си. Виждате ли, мосю Поаро, Хати не е умствено недоразвита, просто е това, което хората в провинцията наричат „глуповата“. Лесно я мамят и лъжат, а и всичко взема за чиста монета. Добре че всъщност нямаше пари. Ако беше богата наследница, положението и щеше да е много по-трудно. Мъжете я харесват, а понеже е обичлива, тя лесно се привързва и можеха да я манипулират, така че бе наложително някой да се грижи за нея. След окончателната оценка на имота на родителите й се установи, че плантацията е унищожена и има повече дългове, отколкото активи, та само мога да бъда благодарна, че мъж като сър Джордж Стъбс се влюби в Хати и я поиска за жена.

— Вероятно… да… това е било изход.

— Сър Джордж — продължи мисис Фолиът, — макар че е постигнал всичко сам и — нека да си го кажем, е абсолютно парвеню, е добродушен и по принцип почтен, а освен това е изключително богат. Едва ли някога е търсил интелектуално сходство със съпругата си, в което няма нищо лошо. Хати е такава, каквато той е искал. Умело демонстрира дрехите и накитите си, привързана е към него, готова е да му се подчинява и е напълно щастлива. Признавам, много съм благодарна, че е така, защото честно казано, направих всичко възможно да я убедя да приеме предложението на сър Джордж. Ако бе се получило обратното — тук гласът на мисис Фолиът леко потрепера, — моя щеше да бъде вината, че съм я накарала да се омъжи за толкова по-стар мъж. Нали разбирате, както ви казах, Хати се поддава лесно на внушения. С когото и да е в даден момент, той може да я подчини на себе си.

— Мен ако питате — одобрително забеляза Поаро, — сте постъпили съвсем разумно. Аз не съм тъй романтичен като англичаните. За един стабилен брак е нужна не само романтика — после добави: — А що се отнася до тукашното имение — Нейс Хаус, то е твърде живописно. Както се казва, все едно че не е от този свят.

— Налагаше се да бъде продадено — рече мисис Фолиът с разтреперан глас — и съм доволна, че го купи сър Джордж. През войната го реквизираха за армията, после можеше да бъде откупено и превърнато в пансион или училище, а стаите да бъдат преразпределени или намалени, което щеше да унищожи естествената им красота. Съседите на Флечърови от Худаун също се видяха принудени да продадат своето имение и сега то е младежко общежитие. Хората са доволни, че младите могат да се забавляват, а за щастие Худаун е в късен викториански стил и няма голяма архитектурна стойност, така че промените там не бяха от значение. Неприятното е, че някои младежи минават напряко през нашето имение. Сър Джордж много се сърди. Наистина понякога съсипват редки храсти, кършат ги, когато пресичат оттук, за да минат напряко за ферибота.

Вече бяха стигнали портата. Къщичката на пазача, бяла едноетажна постройка, се намираше малко назад от алеята сред спретната градинка, обградена с метална ограда.

Мисис Фолиът взе от Поаро кошницата и му благодари.

— Винаги съм обичала много тази къщичка — рече тя, като погледна с любов към нея. — В нея живееше Мърдъл, нашият главен градинар, в продължение на трийсет години. Предпочитам я пред горната вила, макар че тя бе разширена и ремонтирана от сър Джордж. Но се налагаше, защото сега главният ни градинар е млад човек и има млада жена, а младите съпруги днес трябва да имат електрически ютии, съвременни печки, телевизор и всичко останало. Човек трябва да е в крак с времето, в което живее… — тя въздъхна.

— В имението не е останал почти никой от някогашните работници — виждат се само нови лица.

— Радвам се, мадам — каза Поаро, — че вие поне сте си намерили подслон.

— Нали знаете онези редове от Спенсър? „Сън след усилен труд, пристан след бурни морета, покой след война, смърт след живот; прави каквото е най-добре…“

— тя помълча малко, после добави, без да променя тона: — Светът е много грешен, мосю Поаро. И на този свят има много грешни хора. Вероятно го знаете не по-зле от мен. Не го казвам пред но-младите, би ги обезсърчило, но е вярно… Да, светът е много грешен…

Мисис Фолиът му кимна леко, после се обърна и влезе в къщичката. Поаро продължи да гледа затворената врата.