Агата Кристи
Двойно убийство (20)

ГЛАВА 20

Еркюл Поаро сиря за миг пред голямата порта от ковано желязо. Погледна към извитата алея. От дърветата канеха последните златистокафяви листа. Цикламите вече ги нямаше.

Поаро въздъхна. Обърна се и тихо почука на вратата на къщичката на пазача, боядисана в бяло.

Не след дълго отвътре се чуха стъпки — познатите бавни и несигурни стъпки. Мисис Фолиът отвори вратата. Този път Поаро не се изненада, че тя изглежда толкова остаряла и крехка.

— Мосю Поаро! Пак ли сте вие? — възкликна възрастната дама.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се!

Той тръгна след нея.

Тя му предложи чай, но Поаро отказа. После мисис Фолиът попита с отпаднал глас:

— Защо дойдохте?

— Вероятно се досещате, мадам. Отговорът й бе уклончив.

— Много съм уморена — рече възрастната жена.

— Знам — каза той, преди да продължи. — Вече имаме трима убити: Хати Стъбс, Марлийн Тъкър и стария Мърдъл.

Тя се обади рязко:

— Мърдъл ли? Беше нещастен случай. Той падна от кея. Беше много стар, недовиждаше, а и се е бил напил в кръчмата.

— Не е било нещастен случай. Мърдъл е знаел прекалено много.

— Какво е знаел?

— Разпознал е нечие лице, походка и глас, такива неща. Говорих с него в деня, когато пристигнах първия път. Тогава той ми разказа всичко за семейство Фолиът — за вашия свекър, за съпруга и синовете ви, загинали през войната. Само че не са загинали и двамата, нали? Синът ви Хенри е потънал с кораба, но вторият ви син, Джеймс, не е бил убит. Той е дезертирал. В началото вероятно са го обявили за „безследно изчезнал, вероятно убит“, а по-късно сте казали на всички, че наистина е бил убит. На никого не му е хрумнало да се съмнява в думите ви. Защо ще се съмнява? — Поаро замълча, после продължи: — Недейте да си мислите, че не ви съчувствам, мадам. Животът е бил жесток към вас, знам. Не сте се заблуждавали относно по-малкия си син, но той ви е бил син и вие сте го обичали. Направили сте всичко възможно, за да му създадете нов живот. Поели сте грижите за едно младо момиче — недоразвито, но много богато. О, да, тя е била богата. Разпространили сте слуха, че родителите й са се разорили, че тя е обедняла и сте я посъветвали да се омъжи за доста по-възрастен от нея мъж. Кой е могъл да се усъмни във вашата версия? Пак повтарям, не им е минавало и през ума да се съмняват. Родителите й и близките й роднини са загинали. Адвокатската кантора в Париж е действала съгласно инструкциите на адвокатите от Сан Мигел. При встъпването си в брак тя е трябвало да наследи цялото фамилно богатство. Била е, както ми казахте, кротка, предана и се е поддавала лесно на внушения. Подписвала е всичко, което е искал съпругът й. Ценните книжа вероятно са били сменявани и препродавани многократно, но в края на краищата желаният финансов резултат е бил налице. Вашият син, познат вече под новото си име, сър Джордж Стъбс, е забогатял, а жена му е станала просякиня. Няма правонарушение в това да започнеш да наричаш себе си „сър“, освен ако не е извършено с цел да се сдобиеше пари по нечестен начин. Една титла поражда доверие у хората — тя предполага, че притежателят й може и да не е със синя кръв, но сигурно е богат. И така, богатият сър Джордж Стъбс, поостарял, с променена външност и с брада, е купил Нейс Хаус и е дошъл да живее в къщата, в която е бил роден, макар че от млад не е стъпвал в нея. След разрухата от войната там вече не е имало никой, който да го познае. Но старият Мърдъл го е познал. Не е издавал това свое откритие, ала когато разговарях с него, хитро подхвърли, че „в Нейс винаги ще има Фолиътови“, което си беше някаква негова шега. И така, всичко е приключило благополучно, поне сте се надявали да е така. Напълно ви вярвам, че вашият план е бил дотук. Синът ви се е сдобил с богатство, живеел е в дома на прадедите си и макар нолунормална, жена му все пак е била кротка и хубава и вие сте разчитали, че той ще бъде мил с нея и тя ще бъде щастлива. Мисис Фолиът се обади тихо:

— Смятах, че ще бъде така — че ще се грижа за Хати и ще я обичам. Никога не съм си представяла, че…

— Никога не сте си представяли, а и синът ви е внимавал да не научите, че когато се е оженил, вече е бил женен. О, да — проверихме в архивите това, което със сигурност знаехме, че съществува. Синът ви се е оженил в Триест за момиче от престъпния свят, укривало го, след като е дезертирал. Тя не е имала намерение да се разделя с него, нито пък той е възнамерявал да я изоставя. Съгласил се е да се ожени за Хати, за да забогатее, но още от самото начало е знаел какво ще направи.

— Не, не, не вярвам, че така! Не мога да повярвам… Виновна е онази жена — онова проклето създание.

Поаро продължи неумолимо:

— Той е смятал да я убие. Хати не е имала роднини, само неколцина приятели. Веднага след пристигането си в Англия той е довел и другата жена. Прислужниците са видели за малко Хати първата вечер, а жената, която са видели на следващата сутрин, не е била Хати, а съпругата италианка, нагласена като Хати и стараеща се с държането си да прилича на нея. Фалшивата Хати е трябвало да прекара живота си като истинската, а умствените й способности са щели да се подобрят неочаквано вследствие на това, което мъгляво определят като „нова методика на лечение“. Секретарката мис Бруис вече си е давала сметка, че умственият багаж на лейди Стъбс съвсем не е недостатъчен. Но после се е случило нещо неочаквано. Един братовчед на Хати й е писал, че ще дойде с яхтата си в Англия, и макар че не я бил виждал от години, той едва ли би се оставил да го измамят с подставената Хати. Странно — рече Поаро, прекъсвайки разказа си, — мина ми през ума, че Де Суса може да не е Де Суса, но изобщо не ми хрумна, че е точно обратното — тоест, че Хати не е истинската Хати — после продължи: — Сигурно е имало няколко начина за спасяване на положението. Лейди Стъбс е можела да избегне срещата, преструвайки се на болна, но ако Де Суса е останел по-дълго в Англия, тя трудно би избягнала срещата с него. А вече е имало и още едно усложнение. Старият Мърдъл, станал по-приказлив с годините, обичал да си бъбри с внучка си. Марлийн вероятно е била единственият човек, обръщал внимание на приказките му, но дори и тя не го е приемала на сериозно, защото е смятала, че дядо й е смахнат. И все пак думите, че е видял „труп на жена в гората“ и че „сър Джордж Стъбс всъщност е мистър Джеймс“, са й направили достатъчно впечатление, та тя да намекне предпазливо за тях пред сър Джордж. Но с това, естествено, е подписала смъртната си присъда. Сър Джордж и жена му не са могли да рискуват и да оставят подобни мълви да се разпространят. Той сигурно й е дал на няколко пъти пари да мълчи и е продължил да обмисля плана си. Те са го разработили много внимателно. Вече са знаели кога Де Суса ще пристигне в Хелмът. Идването му е съвпаднало с определения за празненството ден. Уредили са нещата така, че Марлийн да бъде убита, а лейди Стъбс да „изчезне“ при обстоятелства, които да създадат неясни подозрения спрямо Де Суса. Ето защо се появяват изказванията за него, че е „лош човек“ и обвинението: „Той убива хора“. Лейди Стъбс е трябвало да изчезне завинаги (вероятно по-късно е щяло да има удобен случай, при който сър Джордж да идентифицира някой разложил се труп), а на нейно място е щяла да се появи нова личност. Всъщност „Хати“ просто е щяла отново да стане италианка. Трябвало е само да играе двойна роля в продължение на малко повече от двайсет и четири часа. Със съучастието на сър Джордж това не е представлявало трудност. В деня на моето пристигане се предполага, че „лейди Стъбс“ е била в стаята си чак до следобедния чай. Никой не я е виждал там освен сър Джордж. Всъщност тя се е измъкнала, взела е автобуса или влака до Ексетьр и се е върнала заедно с още една студентка (по това време на годината тук има много летовници), с която споделя за случката с нейната приятелка, яла развалено телешко и шунков пай. Пристига в общежитието, регистрира се и излиза да „поразгледа“ околността. За чая лейди Стъбс вече е в гостната. След вечерята лейди Стъбс си ляга рано, но мис Бруис успява да я зърне, когато малко по-късно тя се измъква от къщата. Прекарва нощта в общежитието, ала излиза рано и се връща в Нейс за закуска, вече като лейди Стъбс. Отново прекарва сутринта в спалнята си с „главоболие“, но този път успява да се престори на летовница „минаваща напряко“, с която сър Джордж се кара от прозореца на жена си. Той се преструва, че се обръща и говори със съпругата си, която е вътре в стаята. Не е било трудно да си смени дрехите — под пищните рокли, които лейди Стъбс е обичала да носи, си е облекла панталони и блуза без ръкави. Силен грим за ролята на лейди Стъбс и голяма шапка модел кули, която да прикрива лицето й, ярък селски шал, силен тен и бронзови къдрици за ролята на италианката. Никой не би и помислил, че двете са една и съща жена. Така е започнала заключителната част на инсценировката. Малко преди четири часа лейди Стъбс е казала на мис Бруис да занесе подноса със закуска на Марлийн. Направила го е, защото се е страхувала, че мис Бруис сама ще се сети да занесе нещо, а е щяло да бъде фатално, ако се появи в неподходящо време. Сигурно е изпитвала някакво удоволствие, че е пратила мис Бруис на мястото на престъплението приблизително в часа, в който то е било извършено. После, издебвайки удобен момент, се е вмъкнала в празната палатка на гадателката, излязла е от задната й страна и е отишла в лятната кухня, където е държала раницата с другите си дрехи. Промъкнала се е през гората, извикала е на Марлийн да и отвори и веднага е удушила нищо неподозиращото момиче. Хвърлила е широкополата шапка в реката, после се е преоблякла и е сменила грима си, за да изглежда като туристката, набутала е в раницата цикламената рокля от жоржет и обувките на висок ток и вече студентката италианка от младежкото общежитие се е присъединила към приятелката си от Холандия, за да наблюдават игрите на поляната, а накрая двете са заминали с автобуса, както са се били уговорили. Къде е тя сега, не знам. Подозирам, че е в Сохо, където несъмнено има връзки с престъпния свят — със свои сънародници, които могат да й осигурят необходимите документи. Във всеки случай полицията не търси никаква италианка, а глуповатата, недоразвита и красива Хати Стъбс. Но горката Хати Стъбс е мъртва, което вие, мадам, знаете прекрасно. Издадохте се, когато разговаряхме в гостната в деня на увеселението. Смъртта на Марлийн бе истински шок за вас — не сте имали и най-малка представа за техните планове, но ми намекнахте недвусмислено, макар да бях достатъчно глупав и не го разбрах веднага, че когато казвате „Хати“, имате предвид две различни личности — жената, която не обичате, която, според вас бе „по-добре да е мъртва“ и за която ме предупредихте да не вярвам на приказките и момичето, за което говорехте в минало време и което защитавахте с нежна обич. Мисля, мадам, че много сте обичали горката Хати Стъбс…

Последва дълго мълчание.

Мисис Фолиът седеше съвсем неподвижна. Накрая стана и заговори. Гласът й бе леденостуден.

— Тази ваша история е направо невероятна, мосю Поаро. Сигурно сте луд… всичко това са само ваши предположения, нямате никакви доказателства.

Поаро се приближи към единия от прозорците и го разтвори.

— Послушайте, мадам. Какво чувате? Аз недочувам… Какво трябва да чуя?

— Ударите на търнокоп… Разбиват циментовата основа на беседката… Какво по-подходящо място да се зарови труп — там, където е било изкоренено едно дърво и пръстта вече е била разровена. Малко по-късно за да са съвсем сигурни, са покрили с бетон мястото, където са скрили трупа, а върху бетона са издигнали веселата беседка… — той добави тихо: — „Беседката на сър Джордж… Веселата беседка на господаря на Нейс Хаус.“

Мисис Фолиът въздъхна дълбоко и тежко.

— Такова прекрасно място — рече Поаро. — И само злини… Човекът, който го притежава…

— Зная — гласът на мисис Фолиът бе прегракнал. — Винаги съм го знаела… Още като дете той ме плашеше… Жесток… Без никаква милост… И безсъвестен… Но ми бе син и аз го обичах… Трябваше да проговоря след смъртта на Хати… Но той ми бе син… Как да го издам? И ето, заради моето мълчание убиха онова глупавичко клето дете… А после и милия стар Мърдъл… Къде щеше да свърши всичко?…

— При убийците нещата нямат край — каза Поаро. Възрастната дама наведа глава. Стоя така известно време, покрила очите си с длани.

После мисис Фолиът от Нейс Хаус, потомката на стар род храбри мъже, се изправи на крака. Погледна Поаро право в очите, гласът и прозвуча студено и решително.

— Благодаря ви, мосю Поаро — рече тя, — че дойдохте лично да ми кажете всичко това. Бихте ли ме оставили сама? Има някои неща в живота, които човек трябва да посрещне съвсем сам…