Агата Кристи
Двойно убийство (18)

ГЛАВА 18

Слънцето залязваше, когато Поаро се приближи към къщата, официално наричана Мил Котидж, но известна на местните хора като Розовата къща при Лодър Крийк. Почука на вратата, която се отвори толкова неочаквано, че той отстъпи назад. Сърдитият млад мъж на прага го изгледа за миг, без да го познае. После се засмя иронично:

— Здравейте, ето го и копоя! Влезте, мосю Поаро! — Стягам си багажа.

Поаро прие поканата му и влезе в къщата. Мебелировката бе оскъдна и грозна. А и в момента вещите на Алек Леги заемаха доста голяма част от помещението. Навсякъде бяха пръснати книги, вестници и дрехи, а на пода имаше разтворен куфар.

— Окончателното разпадане на брака — съобщи Алек Леги. — Сали си замина. Предполагам, знаете.

— Не, не знаех. Алек Леги се изсмя.

— Радвам се, че има нещо, което не знаете. Да, омръзна й семейният живот. Ще свърже живота си с онзи кротък архитект.

— Мъчно ми е да го чуя — рече Поаро.

— Не виждам защо ще ви е мъчно.

— Мъчно ми е — повтори Поаро, след което премести две книги и някаква риза, за да седне на края на канапето, — защото не смятам, че ще бъде щастлива с него така, както би била с вас.

— Не бе особено щастлива с мен през последните шест месеца.

— Шест месеца не значат цял живот — възрази Поаро, — това е много кратък период, след който би могъл да последва дълъг и щастлив брачен живот.

— Та вие говорите почти като пастор!

— Възможно е. Мога ли да ви кажа нещо, мистър Леги? Според мен, ако жена ви не е била щастлива с вас, вероятно вие имате по-голяма вина от нея.

— Тя сигурно смята така. Предполагам, че за всичко съм виновен аз.

— Не за всичко, но за някои неща.

— О, хвърлете цялата вина върху мен! Като нищо ще се удавя в проклетата река, поне да се отърва.

Поаро го погледна замислено.

— С радост забелязвам — подхвърли той, — че в момента се вълнувате повече от собствените си проблеми, отколкото от проблемите на света.

— Светът да върви по дяволите! — отряза мистър Леги. После горчиво добави: — Сигурно съм се държал като пълен глупак през цялото време.

— Да — увери го Поаро, — бих казал, че поведението ви предизвикваше повече съжаление, отколкото укор.

Алек Леги го изгледа настойчиво.

— Кой ви нае да ме следите? — попита той. — Сали ли?

— Защо мислите така?

— Ами няма нищо официално. Затова реших, че сигурно сте дошли да ме следите по частна поръчка.

— Грешите — отвърна Поаро. — Изобщо не съм ви следил. Когато дойдох нямах представа, че вие съществувате.

— Тогава откъде знаете, че съм бил нещастен, че съм се правил на глупак и така нататък?

— В резултат на наблюдения и размишления — рече Поаро. — Искате ли да се опитам да отгатна нещо, а вие ще кажете дали съм прав?

— Можете да си отгатвате колкото искате — отвърна Алек Леги. — Но не се надявайте да участвам.

— Според мен — започна Поаро — преди няколко години сте симпатизирали на определена политическа партия. Както и много други млади хора от научните кръгове. Във вашата професия подобни симпатии и склонности естествено се посрещате подозрение. Едва ли сте били сериозно компрометиран, но съм убеден, че върху вас е оказан натиск да заздравите положението си по начин, който не ви е бил приятен. Опитали сте се да се оттеглите и са започнали да ви заплашват. Определили са ви среща с някакъв непознат. Съмнявам се, че ще науча някога името на онзи младеж. За мен той винаги ще си остане „младежът с ризата на костенурки“. Алек Леги изведнъж избухна в силен смях.

— Тая риза явно бе някаква шега. Но тогава нещата не ми се струваха смешни.

Еркюл Поаро продължи:

— С тая ваша загриженост за съдбата на света и пренебрежението към собствените ви затруднения сте се превърнали, ако мога така да се изразя, в мъж, с когото е почти невъзможно една жена да живее щастливо. Не сте споделяли нищо със съпругата си. И в това се състои нещастието ви, тъй като според мен вашата съпруга е вярна, а ако е знаела колко нещастен и отчаян сте били, с цялото си сърце е щяла да застане на ваша страна. Вместо това е започнала да ви сравнява, не във ваша полза, с бившия си приятел Майкъл Уейман — той се надигна. — Бих ви посъветвал, мистър Леги, да приключите с багажа час по-скоро, да отидете при жена си в Лондон, да я помолите да ви прости и да й разкажете всичко, което сте преживели.

— Значи такъв е вашият съвет? — каза Алек Леги. — И защо смятате, по дяволите, че ви влиза в работата?

— Не е моя работа — рече Поаро и тръгна към вратата. — Но аз винаги съм прав.

Настъпи кратко мълчание. После Алек Леги избухна в гръмогласен смях.

— Знаете ли — реши той, — ще последвам съвета ви. Разводите са страшно скъпи. Пък и е доста обидно да откриеш жената, за която си мечтал, а после не успееш да я задържиш. Ще ида при нея в жилището й в Челси и ако намеря там Майкъл, ще го хвана за ръчно изработената му педерастка вратовръзка и ще му изкарам душата. С удоволствие ще го направя. Да, с най-голямо удоволствие — изведнъж лицето му светна, озарено от съвсем приятна усмивка. — Извинете за отвратителното държане — каза той — и много ви благодаря.

Леги потупа Поаро по рамото. От силата на удара му той залитна и едва не падна.

Приятелските чувства на мистър Леги очевидно бяха по-болезнени от недружелюбността му.

— А сега — рече си Поаро, докато си тръгваше от Мил Котидж с отмалели крака, загледан към притъмняващото небе, — накъде ли да поема?