Агата Кристи
Двойно убийство (15)

ГЛАВА 15

След половин месец инспектор Бланд има дълъг и неприятен разговор с полицейския началник на графството.

Майор Меръл имаше мърдащи гъсти вежди и приличаше по-скоро на сърдит териер. Но подчинените му го обичаха и уважаваха мнението му.

— Добре де — каза майор Меръл. — Какво имаме като резултат? Нищо, за което да се хванем. Пък и този Де Суса сега: Няма как да го свържем със смъртта на скаутката. Ако бяхме открили трупа на лейди Стъбс, нещата щяха да бъдат различни — той събра вежди към носа си и се взря в Бланд. — Значи смятате, че има труп.

— А вие как мислите, сър?

— О, съгласен съм с вас. В противен случай досега щяхме да открием лейди Стъбс. Освен ако, разбира се, тя не е обмислила всичко съвсем внимателно. А не виждам никакъв признак за това. Знаете, че не е имала пари. Проверихме всички банкови сметки. Сър Джордж е държал парите. Отпускал й е значителни суми, но тя не е имала пукната пара. И няма и следа от любовник. Никакъв слух, никаква клюка, а в провинциален район като този не може да не се чуе нещо — той замълча, после продължи: — Съвсем ясно е, че не знаем нищо. Предполагаме, че по някаква причина Де Суса е избягал с братовчедка си. Най-вероятно е да се е срещнал с нея при навеса, да са се качили на моторницата и той да я е бутнал във водата. Вие проверихте, че е могло да Стане, нали?

— Как не, сър! Можете да удавите цял кораб пътници през курортния сезон. И никой няма да се досети. Всички пискат и се бутат във водата. Но Де Суса не е знаел, че при навеса е било онова момиче, което е умирало от скука и съвсем сигурно е надничало през прозореца.

— Хоскинс е гледал през прозореца и е проследил вашата инсценировка, а вие не сте го видели, нали?

— Не, сър. Никога няма да се досетиш, че там има някой, освен ако той не излезе на балкона и не се покаже…

— Може би момичето наистина е излязло на балкона. Де Суса е разбрал, че го е видяло какво прави, затова се е върнал на брега и го е убедил да го пусне вътре, след което е попитал какво прави там. То му е разказало, радостно, че участва в играта, той е сложил въжето около шията му уж на шега — и хоп… — Майор Меръл направи изразителен жест с ръце. — Ето така! Добре, Бланд. Да кажем, че е, станало така. Чисти догадки. Нямаме никакви доказателства. Не сме намерили труп, а ако се опитаме да задържим в страната Де Суса, ще си създадем сума ти неприятности. Ще трябва да го пуснем да си замине.

— Той тръгва ли си, сър?

— Стяга се да потегли след седмица. Връща се на проклетия си остров.

— Значи нямаме много време — мрачно забеляза инспектор Бланд.

— Но сигурно има и други хипотези?

— О, да, сър, няколко. Аз още поддържам тезата, че момичето е било убито от човек запознат с подробностите около „Търсенето на убиеца“. Можем да изключим двама души. Сър Джордж и капитан Уорбъртън. Те са ръководели състезания на поляната и са били там целия следобед. Има десетки свидетели. Същото се отнася и за мисис Мастъртън, ако изобщо можем да я включим в заподозрените.

— Включете в списъка на заподозрените всички — нареди майор Меръл. — Тя непрекъснато ми звъни за полицейските кучета. В някой детективски роман — рече мечтателно той — непременно щеше да е убийцата. Но, дявол да го вземе, познавам Кони Мастъртън, откакто се помня. Просто не си я представям, че ще тръгне да души момичета или пък ще вземе да дави мистериозни южни красавици. Е, кой друг може да бъде?

— Мисис Оливър — продължи Бланд. — Тя е авторката на „Търсенето на убиеца“. Особнячка е и е прекарала някъде сама по-голямата част от следобеда. А също и мистър Алек Леги.

— Онзи, дето живее в розовата къща ли?

— Да. Тръгнал си е доста рано от празненството, дори не са го виждали. Твърди, че му е Станало скучно и се е върнал вкъщи. От друга страна, старият Мърдъл, който се върти на кея, пази лодките и помага да ги привързват на кея, твърди, че към пет часа Алек Леги е минал край него на път за вкъщи. Не по-рано. Така че той няма обяснение къде е бил в продължение на един час. Естествено, заяви, че Мърдъл няма представа за времето и греши кога го е видял. Все пак старецът е на деветдесет и две години.

— Нещо не се връзва — каза майор Меръл. — Няма ли някаква подбуда, не открихте ли улика срещу него?

— Може да е имал нещо с лейди Стъбс — колебливо подхвърли Бланд — и тя да го е заплашила, че ще каже на жена му, затова той е решил да я убие, а момичето е видяло всичко…

— И е скрил тялото на лейди Стъбс?

— Да. Но да бъда проклет, ако знам как и къде. Хората ми претърсиха педя по педя тези шейсет и пет акра, ала не откриха никъде разровена пръст. А сме се завирали под всеки храст. И все пак, ако е успял да скрие трупа, може да е хвърлил шапката й в реката, за да ни подведе. Марлийн Тъкър да го е видяла и той се е разправил с нея. Тази част от хипотезата си остава същата — инспектор Бланд замълча, после рече: — И разбира се, мисис Леги…

— Какво знаем за нея?

— Не е била в павилиона за чай между четири и четири и половина, както твърди — каза бавно инспектор Бланд. — Установих го веднага след като говорих с нея и с мисис Фолиът. Доказателствата потвърждават показанията на мисис Фолиът. А това е фаталният половин час — той замълча отново. — Има един млад архитект — Майкъл Уейман. Трудно можем да го заподозрем, но той представлява това, което наричам „вероятен“ убиец — един от онези наперени нервни млади хора. Може да убие всекиго, без да му трепне окото. Не е съвсем наред, което не ме изненадва.

— Вие сте страшно порядъчен, Бланд — подхвърли майор Меръл. — Той как обяснява къде е бил?

— Неясно, сър. Много неясно.

— Това потвърждава, че е истински архитект — с удоволствие отбеляза майор Меръл. Наскоро си бе построил къща на морския бряг. — Те са много неясни, понякога дори се чудя, че изобщо са живи.

— Не знае кога къде е бил, а никой май не го е виждал. Има някои сведения, че лейди Стъбс го е харесвала.

— Вероятно намеквате за сексуалните маниаци?

— Просто търся, сър — отговори с достойнство инспектор Бланд. — Остава мис Бруис…

Той замълча доста дълго.

— Секретарката ли?

— Да, сър. Много експедитивна жена. Инспекторът замълча отново. Майор Меръл гледаше очаквателно своя подчинен.

— Да нямате някакви подозрения за нея? — подкани го той.

— Да, имам, сър. Разбирате ли, съвсем открито си призна, че е била в навеса горе-долу по времето, когато е извършено убийството.

— Щеше ли да си признае, ако е виновна?

— Би могла — проточи отговора си Бланд. — Това всъщност е най-доброто, което може да направи. Щом взема поднос със сладкиши и плодов сок и казва на всички, че ще го занесе на момичето, присъствието й може да се потвърди. Отива долу, връща се и удостоверява, че момичето е живо. Ние приемаме думите й за истина. Но ако си спомняте, сър, и погледнем отново медицинското заключение, според доктор Кук смъртта е настъпила между четири и пет без петнайсет. А има и една любопитна подробност, която се появи в показанията й. Тя ми каза, че именно лейди Стъбс й е наредила да отнесе на Марлийн сладкишите и сока. Но един от свидетелите съвсем категорично заяви, че лейди Стъбс дори не би се сетила за подобно нещо. И според мен е съвсем прав. Не е в стила й. Лейди Стъбс е глупава красавица, заета само със себе си и с външния си вид. Явно никога не е поръчвала менюто, не е проявявала интерес към домакинството или към когото и да било, освен към себе си и хубавичкото си лице. Колкото повече мисля за това, толкова по-невероятно ми се струва тя да е наредила на мис Бруис да занесе нещо на момичето.

— Вижте, Бланд — намеси се Меръл, — тук наистина сте прав. Но ако е така, какви са мотивите й?

— Няма мотиви за убийството на момичето — рече Бланд, — аз обаче наистина мисля, че мис Бруис вероятно е имала мотиви да убие лейди Стъбс. Според мосю Поаро, за когото ви споменах, е влюбена до уши в господаря си. Да предположим, че е проследила лейди Стъбс в гората, за да я убие, а Марлийн Тъкър, отегчена да седи сама, е излязла и е видяла убийството. Тогава мис Бруис е била принудена да убие, естествено и Марлийн. Какво е трябвало да направи след това? Да остави трупа на момичето под навеса, да се върне в къщата, да вземе подноса и да иде отново при навеса. Така е прикрила, че не е на празненството, а ние получаваме показанията й, единствените показания, според които Марлийн Тъкър е била жива в четири и петнайсет.

— Добре — въздъхна майор Меръл, — продължавайте, Бланд! Продължавайте! Какво според вас е направила с трупа на лейди Стъбс, ако тя е престъпницата?

— Скрила го е в гората, заровила го е или пък го е хвърлила в реката.

— Не мислите ли, че последното е било доста трудно?

— Зависи къде е било извършено убийството — възрази инспекторът. — Тя е доста яка жена. Ако не е било далече от навеса, е могла да завлече трупа до кея и да го блъсне в реката.

— И да бъде забелязана от всеки минаващ увеселителен кораб?

— Просто би изглеждало като някоя от ония просташки игри. Било е рисковано, но е възможно. Аз обаче мисля, че е далеч по-вероятно мис Бруис да е скрила някъде трупа и да е хвърлила в Хелм само шапката. Тя познава добре къщата и терена наоколо и не е изключено да знае някое място, където да скрие трупа. А може да е успяла да хвърли трупа в реката и по-късно. Кой знае? В случай, разбира се, че именно тя е извършила убийството — добави Инспектор Бланд, след като помисли малко. — Но всъщност, сър, все пак смятам, че е Де Суса…

Майор Меръл си отбелязваше нещо в бележника. Вдигна очи и се изкашля.

— Значи пак се връщаме в началото. Ако обобщим, има пет-шест души, които са могли да убият Марлийн Тъкър. Някои от тях са по-вероятни убийци, но това е всичко, което знаем. По принцип знаем защо е била убита. Убили са я, защото е видяла нещо. Но докато не установим какво точно е видяла, няма да знаем и кой е нейният убиец.

— Казано но този начин, всичко изглежда доста трудно, сър.

— Ами трудно е. Но в края на краищата ще успеем.

— И междувременно онзи тип ще напусне Англия, като ни се присмива и остане ненаказан за две убийства.

— Вие сте доста сигурен, че той е убиецът. Не казвам, че грешите. И все пак…

Началникът на полицията мълча известно време, после рече, свивайки рамене:

— Все пак така е по-добре, отколкото ако беше някой от онези психопати убийци. Досега сигурно щяхме да се занимаваме и с трето убийство.

— Има поговорка, че нещата обикновено се потретват — мрачно отбеляза инспекторът.

Повтори същата забележка й на следващата сутрин, когато му съобщиха, че на връщане от любимата си кръчма в Гичъм, на другия бряг на реката, старият Мърдъл явно е превишил обичайната си доза и е паднал във водата, докато е слизал на кея. Намерили лодката да се носи по течението, а вечерта открили и тялото на стареца.

Дознанието бе кратко и просто. Нощта е била тъмна и облачна, старият Мърдъл е бил изпил три пинти бира, а все пак е бил на деветдесет и две години.

Заключението бе, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай.