Агата Кристи
Двойно убийство (11)

I

В това време мисис Фолиът разговаряше в големия салон с Еркюл Поаро. Той бе я намерил полегнала на един стол в ъгъла на стаята. Когато влезе, тя се надигна неспокойно. После се отпусна отново и измърмори:

— А, вие ли сте, мосю Поаро?

— Извинете, мадам, че ви обезпокоих.

— Не, не. Не ми пречите. Просто си почивах. Вече не съм така млада, както някога. Шокът бе прекалено силен за мен.

— Разбирам ви — каза Поаро. — Напълно ви разбирам.

Стиснала кърпичката в дребната си ръка, мисис Фолиът гледаше нагоре към тавана. Заговори с едва сдържан плач:

— Не ми го побира главата. Бедното момиче! Бедното, бедното момиче…

— Зная — успокояваше я Поаро. — Зная всичко.

— Толкова млада — продължи мисис Фолиът, — едва на прага на живота. — После повтори отново: — Не ми го побира главата.

Поаро я наблюдаваше изненадан. Тя изглеждаше с десет години по-стара, откакто бе я видял в ранния следобед да посреща гостите като любезна домакиня. Сега лицето й бе измъчено и повяхнало, а бръчките и изпъкваха по-силно.

— Едва вчера ми казахте, мадам, че светът е много грешен.

— Така ли ви казах? — сепна се мисис Фолиът. — Вярно е… О, да, чак сега започвам да проумявам колко вярно е това — после продължи тихо: — Но изобщо не съм предполагала, че ще се случи нещо подобно.

Той отново я погледна с изненада.

— Тогава какво сте предполагали, че ще се случи? Нещо друго ли?

— Не, не. Не исках да кажа това.

Поаро настоя:

— Но вие сте очаквали да се случи нещо — нещо необичайно.

— Погрешно сте ме разбрали, мосю Поаро. Имам предвид, че това е последното нещо, което човек очаква да се случи на празненство като днешното.

— Лейди Стъбс също говореше сутринта за неприятни неща.

— Наистина ли? О, не ми споменавайте за Хати, недейте. Не искам да мисля за нея — тя замълча, после продължи: — За какви неприятни неща ви е говорила?

— Разказваше ми за братовчед си. Етиен де Суса. Каза, че е проклет, лош човек. А също, че се бои от него.

Той се загледа в нея, но тя само поклати глава недоверчиво.

— Кой е този Етиен де Суса?

— Даде, вие не бяхте на закуска. Бях забравил, мисис Фолиът. Лейди Стъбс получи писмо от този свой братовчед, когото не била виждала от петнайсетгодишна. Той й съобщаваше, че смята да я посети днес следобед.

— И дойде ли?

— Да. Пристигна към четири и половина.

— Да не говорите за хубавия мургав младеж, който се появи по пътеката откъм ферибота? А аз се чудех кой ли е той.

— Да, мадам, това бе мистър Де Суса. Мисис Фолиът рече възбудено:

— На ваше място нямаше да обръщам внимание на приказките на Хати — тя се изчерви от изненадания поглед на Поаро, после продължи: — Като дете е — тоест определенията й са като на дете: лош, добър. Никакви нюанси. Аз не бих обърнала внимание на това, което ви е казала за Етиен де Суса.

Думите й отново го изненадаха. Той бавно попита:

— Нали познавате добре лейди Стъбс?

— Вероятно колкото и другите. Дори по-добре от съпруга и. И какво от това?

— Каква е всъщност тя, мадам?

— Твърде странен въпрос, мосю Поаро.

— Нали знаете, мадам, че не могат да открият лейди Стъбс?

Отговорът и отново го озадачи. Възрастната жена не показа с нищо, че е била изненадана или загрижена, само рече:

— Значи е избягала. Ясно.

— И това ви се струва съвсем нормално, така ли?

— Нормално ли? О, не знам. Хати е доста трудна за разбиране.

— Мислите ли, че е избягала, защото съвестта й е гузна?

— Какво имате предвид, мосю Поаро?

— Братовчед й ми разказа за нея днес следобед. Спомена между другото, че винаги е била умствено недоразвита. Сигурно знаете, мадам, че хора, които са умствено недоразвити, невинаги си дават сметка за своите действия.

— Какво имате предвид, мосю Поаро?

— Както казахте, такива хора са устроени много просто — като деца. При неочакван изблик на гняв дори могат да убият.

Мисис Фолиът се обърна към него с внезапно бликнал гняв.

— Хати никога не е била такава! Няма да ви позволя да говорите подобни неща. Беше мило и сърдечно дете, макар и да бе малко… изостанала умствено. Никога не би убила човек.

Тя го изгледа сурово, запъхтяна и все още ядосана. Поаро остана изненадан. Много изненадан.

II

Именно в тази обстановка внезапно се появи полицаят Хоскинс.

Той изрече, сякаш се извиняваше:

— Вас търся, мадам.

— Добър вечер, Хоскинс — мисис Фолиът вече бе спокойна и отново бе станала господарката на Нейс Хаус. — Какво има?

— Инспекторът ви поднася своите почитания и ще бъде щастлив да поговори с вас — ако искате, естествено — побърза да добави Хоскинс, забелязал, както и Еркюл Поаро преди това, последиците от шока.

— Разбира се, че искам.

Мисис Фолиът се изправи и последва Хоскинс навън. Поаро, който бе се надигнал учтиво, седна отново и се загледа в тавана със смръщени от учудване вежди.

Когато мисис Фолиът влезе и полицаят й подаде стол, инспекторът се надигна от мястото си.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мисис Фолиът — започна Бланд. — Но сигурно познавате всички живеещи в околността и реших, че бихте могли да ни помогнете.

— Струва ми се — рече мисис Фолиът с колеблива усмивка, — че познавам хората наоколо по-добре от всеки друг тук. Какво ви интересува, инспекторе?

— Познавате и Тъкърови, нали? Семейството и момичето?

— О, да, разбира се, винаги са живели под наем в имението. Мисис Тъкър е най-малкото дете в многобройно семейство. Нейният най-голям брат ни бе главен градинар. Тя се омъжи за Алфред Тъкър, селскостопански работник — глупав човек е, но пък е добряк. Мисис Тъкър е малко опърничава. Оправна домакиня, поддържа къщата си идеално чиста и не позволява на Тъкър да стигне с калните си ботуши по-далеч от кухнята. Ето такива неща. На децата се кара още повече. Доста от тях вече са семейни и работят. Останаха само горката Марлийн и три по-малки деца. Две момчета и едно момиче, които още ходят на училище.

— Е, наглед като познавате така добре семейството, мисис Фолиът, смятате ли, че има причина Марлийн да бъде убита днес?

— Не. Всичко е толкова нелепо, инспекторе. Нямаше приятел, поне аз не знам да е имала. Не съм чувала.

— А хората, участвали в „Търсенето на убиеца“? Можете ли да ми кажете нещо за тях?

— Не познавам мисис Оливър. Тя изобщо не се покрива с представата ми за авторка на криминални романи. Естествено, е много разстроена, горката, от случилото се.

— А другите, които й помагат — например капитан Уорбъртън?

— Не виждам причина той да убива Марлийн Тъкър, ако имате предвид това — спокойно рече мисис Фолиът. — Не ми е симпатичен. Според мен е лукав, но нали е политически доносник, сигурно трябва да е наясно с разните политически ходове. Несъмнено е енергичен и работи усърдно но подготовката на празника. И все пак не мисля, че е убил момичето, защото цял следобед бе на поляната.

Инспекторът кимна.

— А семейство Леги? Какво знаете за тях?

— Ами доста приятно младо семейство. Той често изпада в настроения. Не го познавам добре. Тя се казваше Карстър, преди да се омъжи, познавам някои от роднините й. Наеха за два месеца Мил Котидж и май прекарват добре тук. Всички се сприятелихме с тях.

— Чух, че е привлекателна жена.

— О, да, доста привлекателна е.

— Смятате ли, че сър Джордж може да се е увлякъл по нея?

Мисис Фолиът изглеждаше доста изненадана.

— О, не, сигурна съм, че не е имало нищо подобно. Сър Джордж наистина е погълнат от своята работа и много обича съпругата си. В никакъв случай не е донжуан.

— И според вас между лейди Стъбс и мистър Леги не е имало нищо?

Мисис Фолиът отново поклати глава.

— О, сигурна съм, че не е имало. Инспекторът продължи да настоява:

— А знаете ли да е имало някаква разправия между сър Джордж и жена му?

— Убедена съм, че не е имало — натърти мисис Фолиът. — Ако е имало, щях да зная.

— В такъв случай бягството на лейди Стъбс не е заради някакво семейно неразбирателство.

— О, не! — възкликна веднага тя. — Доколкото разбирам, това глупаво момиче не е искало да се види с братовчед си. Някаква детинска фобия. Избягала е, както би избягало едно дете.

— Значи това е вашето мнение. Имате ли да добавите нещо?

— Не. Хати сигурно ще се появи всеки момент. И ще се срамува от себе си — после добави разсеяно: — А какво стана с тоя братовчед? Още ли е в къщата?

— Казаха ми, че се е върнал на яхтата си.

— А тя е в Хелмът, нали?

— Да, в Хелмът.

— Ясно — рече мисис Фолиът. — Наистина е неприятно, че Хати се държи така детински. Но ако той остане тук още някой ден, трябва да я накараме да се държи прилично.

Инспекторът реши, че въпросът е, отправен към него, но не сметна за нужно да отговаря.

— Вероятно си мислите — рече той, — че всичко това няма връзка с разследването. Но нали разбирате, мисис Фолиът, че сме длъжни да включим в него доста широк кръг от хора. Например мис Бруис. Какво знаете за нея?

— Ами че е отлична секретарка. Нещо повече от секретарка. На практика се грижи за домакинството. Направо не знам какво щяха да правят без нея.

— Била ли е секретарка на сър Джордж и преди той да се ожени?

— Мисля, че да. Не съм съвсем сигурна. Познавам я едва откакто дойде тук с тях.

— Май не обича много лейди Стъбс.

— Не — отвърна мисис Фолиът. — Боя се, че не я обича. Според мен всички тия добри секретарки никога не се привързват към съпругите, сигурно разбирате какво имам предвид. Може би е естествено.

— Коя от вас двете помоли мис Бруис да занесе сладкишите и сока на момичето под навеса? Мисис Фолиът изглеждаше леко изненадана.

— Спомням си, че мис Бруис събра малко сладкиши и нещо друго, а после каза, че ще ги занесе на Марлийн. Не зная някой да я е молил изрично или пък да й е нареждал да го прави. Със сигурност не съм аз.

— Ясно. Казахте, че от четири часа сте били в павилиона за чай. Вероятно и мисис Леги е пила чай по същото време.

— Мисис Леги ли? Не, не мисля. Поне не си спомням да съм я виждала. Всъщност съвсем сигурна съм, че не е идвала. С автобуса от Торки бяха пристигнали доста нови гости, аз се огледах и си помислих, че сигурно всички са курортисти — нямаше нито едно познато лице. Мисис Леги вероятно е дошла да пие чай по-късно.

— Добре де — реши инспекторът, — не е толкова важно. — После тихо добави: — Това май е всичко. Благодаря ви, мисис Фолиът, бяхте много любезна. Да се надяваме, че лейди Стъбс ще се върне скоро.

— Дано — каза мисис Фолиът. — Колко неразумно от страна на милото дете да ни тревожи така — тя го изрече бързо, но оживлението в гласа й не изглеждаше много естествено. — Сигурна съм, че всичко е наред. Наистина.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе привлекателна млада жена с червена коса и луничаво лице, която каза:

— Разбрах, че сте ме викали.

— — Това е мисис Леги, инспекторе — представи я мисис Фолиът. — Мила Сали, не знам дали си научила за ужасното нещастие…?

— О, да! Какъв ужас! — възкликна мисис Леги, после щом мисис Фолиът напусна стаята, въздъхна облекчено и се отпусна на стола. — Страшно съжалявам — съобщи тя. — Струва ми се направо невероятно. Боя се, че едва ли ще ви помогна. Гледах на ръка цял следобед, така че не съм видяла нищо.

— Знам, мисис Леги. Но задаваме на всички обичайните въпроси. Например къде бяхте между четири и петнайсет и пет часа?

— В четири часа ходих да пия чай.

— В павилиона за чай ли?

— Да.

— Предполагам, е бил претъпкан?

— О, беше ужасна блъсканица.

— Видяхте ли някои познати?

— О, само неколцина възрастни хора. Нямаше с кого да си поговоря. Господи, колко ми се пиеше чай! Както казах, беше в четири часа. В четири и половина се върнах в палатката на гадателката и продължих да гледам на ръка. Един Господ знае какво съм обещавала накрая на жените. Съпрузи милионери, филмова кариера в Холивуд… Презморските пътешествия и загадъчните мургави жени ми изглеждаха прекалено обикновени.

— Случи ли се нещо през този половин час, докато отсъствахте — сигурно е имало хора, които са искали да им гледат на ръка?

— А, закачих на палатката бележка, на която пишеше: „Ще се върна в четири и половина“.

Инспекторът си отбеляза нещо в бележника.

— Кога видяхте за последен път лейди Стъбс?

— Хати ли? Наистина не знам. Беше съвсем близо до палатката, когато отивах да пия чай, но не сме говорили. После не си спомням да съм я виждала. Някой ми каза преди малко, че е изчезнала. Вярно ли е?

— Да.

— Е, нищо — весело каза Сали Леги, — тя не е наред, нали знаете. Сигурно се е изплашила, щом е научила за убийството.

— Благодаря ви, мисис Леги.

Мисис Леги се възползва и бързо се упъти към вратата. Докато излизаше, пропусна край себе си Еркюл Поаро.

III

Загледан в тавана, инспекторът каза:

— Мисис Леги твърди, че е била в павилиона за чай между четири и четири и половина. Мисис Фолиът твърди, че е помагала да сервират там чая от четири нататък, но казва, че мисис Леги не е била сред посетителите — той замълча, после продължи: — Мис Бруис разправя, че лейди Стъбс я е помолила да занесе таблата със сладкиши и сок на Марлийн Тъкър. Майкъл Уейман заявява, че е изключено лейди Стъбс да направи подобно нещо — би било съвсем не характерно за нея.

— А! — обади се Поаро. — Противоречиви показания! Е, винаги е така.

— И колко досадно, когато трябва да отсееш истината — съгласи се инспекторът. — Понякога имат значение, но в девет от десет случая нямат никакъв смисъл. Ясно е, че ни предстои къртовска работа.

— И какво мислите, mon cher? Какво решихте?

— Смятам — мрачно каза инспекторът, — че Марлийн Тъкър е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Мисля, че точно заради това, което е видяла, е трябвало да бъде убита.

— Няма да ви противореча — рече Поаро. — Въпросът е какво е видяла?

— Може да е присъствала на убийство — предположи инспекторът. — Или пък да е видяла човека, извършил убийството.

— Убийство ли? — попита Поаро. — Кого са убили?

— Вие как смятате, Поаро? Жива ли е лейди Стъбс, или е-мъртва?

На Поаро му бяха нужни няколко мига, преди да отговори:

— Смятам, mon ami, че лейди Стъбс е мъртва. И ще ви кажа защо. Защото мисис Фолиът мисли, че тя е мъртва. Да, каквото и да ни говори сега или да се преструва, че мисли, мисис Фолиът смята, че Хати Стъбс е мъртва. Мисис Фолиът — добави той — знае доста неща, които ние не знаем.