Агата Кристи
Двойно убийство (10)

I

— Той убива хора — рече инспектор Бланд.

— Според мен не бива да го приемате съвсем сериозно — каза сър Джордж. — Непрекъснато повтаряше тия думи: „Той убива хора“, но не можа да ми обясни кого, кога и защо е убил. Реших, че е някакъв странен детински спомен — неприятности с туземците или нещо подобно.

— Твърдите, че не е могла да ви каже нищо определено — не е могла или не е искала, сър Джордж?

— Не мисля, че… — той замълча. — Не знам, объркахте ме. Както ви обясних, не приех приказките й на сериозно. Помислих си, че този братовчед вероятно е тормозил Хати, когато е била дете. Трудно ми е да ви обясня, защото не познавате жена ми. Аз съм й предан, но почти не я слушам какво говори, защото в приказките й няма никакъв смисъл. При всички положения обаче този тип, Де Суса, не би могъл да има нещо общо с убийството тук — да не вземете да ме убеждавате, че е пристигнал с яхтата си и е тръгнал веднага през гората да убива нещастното момиче под навеса! Защо му е?

— Не съм казвал подобно нещо — рече инспектор Бланд, — но разберете, сър Джордж, че евентуалният убиец на Марлийн Тъкър трябва да бъде търсен в много по-тесен кръг, отколкото изглежда на пръв поглед.

— По-тесен кръг ли! — зяпна го сър Джордж. — Имате на разположение всички участници в това проклето празненство! Двеста-триста души! Всеки от присъстващите е могъл да го извърши.

— Да, и аз мислех така в началото, но след като научих някои неща, си промених мнението. Навесът е със секретна брава. Никой не може да отвори вратата отвън без ключ.

— Е, ключовете бяха три.

— Точно така. Единият е бил последната улика в „Търсенето на убиеца“. Той все още е скрит на пътеката с хортензиите в горния край на градината. Вторият ключ е бил у мисис Оливър, организаторката на търсенето. Къде е третият ключ, сър Джордж? г.

— Трябва да е в чекмеджето на бюрото пред вас. Не в това, в дясното, дето са дубликатите от вратите в имението.

Той стана и започна да рови в чекмеджето.

— Да. Ето го и ключа.

— Нали разбирате — продължи инспектор Бланд — какво означава това? Единствените, които са могли да влязат при момичето са: първо, човекът, завършил „Търсенето на убиеца“ и открил ключа (което, доколкото знаем, не се е случило). Второ, мисис Оливър или някой от къщата, на когото тя е дала своя ключ, и трето, човек, на когото самата Марлийн е отворила вратата.

— Е, според третата версия това може да е всеки, нали?

— А, не — каза инспектор Бланд. — Стига да съм разбрал правилно условията на играта, ако момичето е чуело, че някой се приближава към вратата, е трябвало да легне на пода и да играе ролята на Жертвата: да чака да бъде открито от участника, намерил последната улика — ключа. Ето защо, както се убеждавате сам, единствените хора, които момичето е щяло да пусне, ако те са му извикали отвън да им отвори, са организаторите, на „Търсенето на убиеца“. Тоест все вътрешни хора от къщата: вие, лейди Стъбс, мис Бруис, мисис Оливър, а вероятно и мосю Поаро, когото Марлийн е видяла сутринта. Има ли още някой, сър Джордж?

Сър Джордж се замисли.

— Семейство Леги, разбира се — отсъди той. — Алек и Сали Леги. Теса в играта от самото начало. И Майкъл Уейман — архитектът, отседнал у нас, за да направи проекта на залата за тенис. И Уорбъртън, Мастъртънови — а, разбира се, и мисис Фолиът.

— Това ли са всички — няма ли и други?

— Не, няма.

— Ето, виждате, сър Джордж, кръгът не е много голям.

Сър Джордж почервеня.

— Според мен вие говорите глупости — пълни глупости! Да не намеквате… — какво намеквате?

— Намеквам само — каза инспектор Бланд, — че има много неща, които не знаем. Възможно е например Марлийн да е излязла от къщата по някакъв повод. Възможно е дори да са я удушили на друго място, а после да са върнали тялото й и да са го сложили на пода. Но дори в този случай извършителят е бил напълно запознат с всички подробности от „Търсенето на убиеца“. И пак стигнахме дотук — той добави с леко променен глас: — Мога да ви уверя, сър Джордж, че правим всичко възможно да открием лейди Стъбс. Междувременно бих искал да поговоря с мистър и мисис Алек Леги и с мистър Майкъл Уейман.

— Аманда!

— Ще ги извикам, инспекторе — заяви мис Бруис. — Мисис Леги сигурно още гадае в палатката. След пет часа дойдоха много хора срещу билет на половин цена, а и всички състезания продължават. Вероятно ще открия и мистър Леги или мистър Уейман — кого предпочитате да видите първо?

— Няма значение — отговори инспектор Бланд. Мис Бруис кимна и излезе. Сър Джордж тръгна след нея, а гласът му се извиси жалостиво:

— Виж какво, Аманда, трябва да…

Инспектор Бланд разбра колко е зависим сър Джордж от енергичната мис Бруис. И действително, в този момент господарят на имението му приличаше повече на малко момченце.

Докато чакаше, инспекторът вдигна телефона и поиска да го свържат с полицейския участък в Хелмът, където се разпореди да вземат мерки за яхтата „Есперанс“.

— Сигурно ви е ясно — обясни той на Хоскинс, явно неспособен да проумее какво става, — че тази проклета жена може да бъде само на едно място, на яхтата на Де Суса.

— Как открихте, сър?

— Никой не я е видял да минава през обичайните изходи, а тя е облечена така, че е изключено да е тръгнала пеша през нивите или гората, затова пък е възможно да се е срещнала по предварителна уговорка с Де Суса долу, при навеса, той да я е закарал с моторницата до яхтата, а после да се е върнал на празненството.

— И защо ще го прави, сър? — попита озадачено Хоскинс.

— Нямам представа — отговори инспекторът — и наистина не е за вярване да го е направил. Ала е възможно. И ако мисис Стъбс е на „Есперанс“, ще се погрижа да не слезе незабелязано.

— Но нали не можела да го понася… — Хоскинс допълни някаква ругатня.

— Знаем само, че е твърдяла така. Жените — поучително рече инспекторът — казват какви ли не лъжи. Никога не го забравяйте, Хоскинс.

— Ъхъ — одобрително закима Хоскинс.

II

Разговорът им бе прекъснат, тъй като вратата се отвори и в стаята влезе висок млад мъж с доста неугледен вид. Бе облечен в приличен вълнен костюм, но яката на ризата му бе смачкана, вратовръзката бе изкривена, а косата му бе щръкнала във всички посоки.

— Вие мистър Алек Леги ли сте? — попита инспекторът, като вдигна поглед към него.

— Не — отвърна младежът, — аз съм Майкъл Уейман. Разбрах, че сте искали да ме видите.

— Точно така, господине — каза инспектор Бланд. — Защо не седнете?

Той посочи стола от другата страна на масата.

— Не ми се седи — рече Майкъл Уейман, — обичам да се разхождам. Но какво правите вие от полицията тук? Какво ce е случило?

Инспектор Бланд го погледна учудено.

— Сър Джордж не ви ли е съобщил? — понита той.

— Никой не ми е съобщавал нищо. Не се въртя непрекъснато около сър Джордж. Какво се е случило?

— Доколкото знам, сте отседнали в къщата.

— Естествено, че съм отседнал в къщата. И какво от това?

— Просто си помислих, че всички, които са отседнали там, вече трябва да са информирани за днешната трагедия.

— Трагедия ли? Каква трагедия?

— Момичето, което играеше ролята на жертвата, е било убито.

— Не! — Майкъл Уейман изглеждаше крайно изненадан. — Да нямате предвид, че е било убито наистина? Да не е някаква измислица?

— Не знам какво имате предвид под „измислица“. Момичето е мъртво.

— Как е било убито?

— Удушили са го с въже. Майкъл Уейман подсвирна.

— Точно както по сценария! Е, покрай този сценарий на човек му хрумват някои идеи — — той пристъпи към прозореца, обърна се рязко и каза: — Значи всички ние сме заподозрени? Или е било някое от местните момчета?

— Не виждам как би могло да е някое от местните момчета — рече инспекторът.

— Всъщност и аз — съгласи се Майкъл Уейман. — Е, инспекторе, много от приятелите ми ме смятат за луд, но не съм от тоя вид луди. Не обикалям провинцията, за да душа недоразвити пъпчиви момичета.

— Разбрах, че сте тук, за да проектирате зала за тенис в имението на сър Джордж, така ли е, мистър Уейман?

— Безобидно занимание — рече Майкъл. — От гледна точка на криминалиста, де. От архитектурна гледна точка обаче не съм толкова сигурен. Резултатът вероятно ще бъде престъпление спрямо добрия вкус. Но това, инспекторе, не ви интересува. От какво всъщност се интересувате?

— Ами бих искал да знам, мистър Уейман, къде точно бяхте между четири и петнайсет и да кажем, пет часа днес следобед.

— Как да го разбирам — като медицинско удостоверение ли?

— Не съвсем, сър. Един от свидетелите е видял момичето живо в четири и петнайсет.

— Кой е тоя свидетел — или не бива да питам?

— Мисис Бруис. Лейди Стъбс й е наредила да занесе на момичето поднос със сладкиши и плодов сок.

— Нашата Хати ли го е наредила? Не мога да повярвам.

— Защо не вярвате, мистър Уейман?

— Защото не е в нейния стил. Тя не се сеща за такива неща. Мислите на уважаемата лейди Стъбс се въртят единствено около нея самата.

— Мистър Уейман, a? все още чакам отговор на въпроса си.

— Къде съм бил между четири и петнайсет и пет часа? Наистина не мога да кажа веднага, инспекторе. Бях някъде тук — нали.

— Къде тук?

— На много, места. Помотах се на поляната, гледах как се забавляват местните хора, поговорих със суетната кинозвезда. После, когато ми писна, отидох на тенискорта и мислих върху проекта за залата. Помислих си също за колко ли време някой ще се сети, че на първата улика в играта — снимката, е показана част от мрежата на тенискорта.

— Някой разпозна ли я?

— Да, май някой мина, но вече не ме интересуваше. Дойде ми нова идея за залата — как да съчетая най-доброто от два свята. От моя свят и от света на сър Джордж.

— А после?

— После ли? Ами поразходих се и се върнах при къщата. Ходих долу на кея и си побъбрихме със стария Мърдъл, сетне се прибрах. Не мога да определя с точност всяка минута. Както ви казах в началото, бях тук!

— Добре, мистър Уейман — бързо подхвърли инспекторът, — сигурен съм, че всичко това може да бъде проверено.

— Мърдъл ще ви каже, че съм говорил с него на кея. Но беше доста по-късно от часа, за който се интересувате. Сигурно е минавало пет, когато слязох надолу. Това не ви задоволява, нали, инспекторе?

— Ще го уточним, мистър Уейман.

Бланд говореше спокойно, но в гласа му се усещаше стоманена нотка, което не убягна от вниманието на младия архитект. Той приседна върху облегалката на стола.

— Ама сериозно — рече младежът, — кой би могъл да убие момичето?

— Нямате ли някакви предположения, мистър Уейман?

— Е, първото, което ми хрумва, е, че го е направила нашата плодовита писателка, пурпурната заплаха. Видяхте ли императорската й пурпурна одежда? Мен ако питате, се е поувлякла и е решила, че за „Търсенето на убиеца“ ще бъде много реалистично, ако трупът е истински. Какво ще кажете?

— Това сериозно предположение ли е, мистър Уейман?

— Това е единствената вероятност, която ми идва на ум.

— Има още нещо, което искам да ви питам, мистър Уейман. Виждали ли сте днес следобед лейди Стъбс?

— Разбира се, че съм я виждал. Как да не я забележи човек? Облечена като манекенка на Жак Фат или Кристиан Диор.

— Кога я видяхте за последен път?

— За последен път ли? Не знам. Когато минавах през ливадата към три и половина-четири без петнайсет.

— А видяхте ли я след това?

— Не. Защо?

— Ами защото след четири часа явно никой не я е виждал. Лейди Стъбс е изчезнала, мистър Уейман.

— Изчезнала ли! Нашата Хати!

— Учудва ли ви?

— Да, доста… Какво ли си е наумила?

— Вие добре ли познавате лейди Стъбс, мистър Уейман?

— Познавам я откакто дойдох тук преди четири-пет дена.

— Имате ли някакво изградено мнение за нея?

— Според мен тя знае как стоят нещата по-добре от мнозина други — сухо рече Майкъл Уейман. — Твърде ефектна млада жена е и умее да се възползва от това.

— Но не е много умна, нали?

— Зависи какво имате предвид под умна — каза Майкъл Уейман. — Не бих казал, че е интелектуалка. Но ако си мислите, че няма нищо в главата, грешите — в гласа му се усещаше горчивина. — Мен ако питате, е доста умна. По-умна от мнозина други.

Инспекторът вдигна учудено вежди.

— Мнението на повечето хора не е такова.

— По някакви причини тя обича да се прави на глупава. Не ми е известно защо. Но както ви казах вече, по мое мнение е доста умна.

Инспекторът го изгледа, сетне попита:

— Наистина ли не можете да посочите по-точно къде сте били между часовете, които споменах?

— Съжалявам — Уейман започваше да нервничи. — Боя се, че не мога. Никога не съм имал добра памет, щом стане въпрос за време — после добави: — Свършихте ли с мен?

Инспекторът кимна и младежът напусна забързано стаята.

— А аз бих искал да знам — рече Бланд колкото на себе си, толкова и на Хоскинс — какво е имало между него и лейди Стъбс. Или се е опитвал да я сваля и тя му е отказала, или пък са се скарали — и продължи: — Какво според вас е общоприетото мнение на местните хора за сър Джордж и жена му?

— Тя е гламава — отсече полицаят Хоскинс.

— Знам, че това е вашето мнение, Хоскинс. Всички ли мислят така?

— Мен ако питате — да.

— А сър Джордж — него обичат ли го?

— Него доста го обичат. Той е свестен човек и знае как да се грижи за имението. Старата дама му помогна много.

— Коя стара дама?

— Мисис Фолиът, дето живее в къщичката на пазача.

— А, да. Имението е било собственост на Фолиът, нали?

— Да, благодарение на старата дама сър Джордж и лейди Стъбс се справят толкова добре. А тя ги запозна и с всички благородници тук.

— Мислите ли, че са й платили?

— О, не, мисис Фолиът не е такъв човек — рече възмутен Хоскинс. — Доколкото подразбирам, е познавала лейди Стъбс, преди тя да се омъжи, и е посъветвала сър Джордж да купи имението.

— Трябва да поговоря с мисис Фолиът — реши инспекторът.

— О, старицата наистина е хитра. Ако има нещо гнило, сигурно ще знае.

— Непременно трябва да говоря с нея — повтори Бланд. — Къде ли е сега?