Агата Кристи
Двойно убийство (8)

ГЛАВА 8

— Ама пък остър език има — рече Хоскинс, когато се върна. — Заяжда се с мъжа си и тормози стария си баща. Не се съмнявам, че се е карала на момичето, а сега изпитва угризения. Не че момичетата обръщат внимание какво им казват майките. Изобщо не обръщат внимание на приказките им.

Инспектор Бланд прекъсна общите му разсъждения и му нареди да доведе мисис Оливър.

Остана леко изненадан от вида на мисис Оливър. Не бе очаквал да види жена с такива размери, в такива пурпурни дрехи и в толкова разстроено състояние.

— Чувствам се ужасно — рече мисис Оливър, докато се отпускаше на стола пред него подобно на морав желиран крем. — УЖАСНО — добави тя. Явно би написала думата с главни букви.

Инспекторът издаде някакви неясни звуци, а мисис Оливър обясни:

— Защото това е мое убийство, разбирате ли. Аз го измислих!

Бланд се обърка за миг и реши, че мисис Оливър се самообвинява за престъплението.

— Не проумявам защо изобщо ми хрумна жертвата да бъде жената югославянка на атомния физик — каза мисис Оливър, трескаво заравяйки пръсти в сложната си прическа, от което на Бланд му се стори, че тя е леко пийнала. — Ужасно глупаво от моя страна. Жертвата съвсем спокойно можеше да бъде и помощник-градинарят, който не е такъв, какъвто изглежда — щеше да е все същото, защото в края на краищата повечето мъже умеят да се пазят. Ако не умеят, би трябвало да се научат, а в този случай нямаше значение. Мъжете ги убиват и никой не го е грижа — е, никой освен съпругите, приятелките, децата им и така нататък.

В този момент инспекторът се усъмни, че мисис Оливър не е съвсем наред. Подозренията му се засилваха от факта, че от нея се разнасяше лек мирис на бренди. Щом се върнаха в къщата, Еркюл Поаро твърдо настоя приятелката му да вземе от това ефикасно средство за успокояване.

— Не съм луда, нито пък пияна — заяви мисис Оливър, усетила интуитивно какво е впечатлението на Бланд, — макар че вие мислите като онзи човек, дето твърди, че съм пиела като смок, а и другите смятат така.

— Какъв е тоя човек? — попита инспекторът, който не можеше да проумее неочакваното предисловие за помощника на градинаря и последвалото го изказване за някакъв неизвестен човек.

— Луничав и с йоркширски акцент — допълни мисис Оливър. — Но както ви казах, не съм пияна и луда. Просто съм разстроена. Напълно разстроена — повтори тя, като отново прибягна до главните букви.

— Сигурен съм, мадам, че ви е много неприятно — каза инспекторът.

— Най-ужасното е — продължи мисис Оливър, — че тя искаше да бъде жертва на сексуален маниак, и вече си мисля, че е била… или е… кое време да използвам?

— Изобщо не става въпрос за сексуален маниак — каза инспекторът.

— Така ли? — изненада се мисис Оливър. — Е, слава Богу! Всъщност, не знам. Може би тя щеше да предпочете да е било така. Но ако не е бил сексуален маниак, защо са я убили, инспекторе?

— Надявах се — каза Бланд, че ще ми помогнете. Според него мисис Оливър безспорно бе засегнала най-важния въпрос. Защо е била убита Марлийн?

— Не съм в състояние да ви помогна — рече мисис Оливър. — Не си представям кой би могъл да го направи. Да де, всъщност си представям — аз, представям си какво ли не! Точно това ми е лошото. Сега мога да си представя много, неща — моментално. Дори ще ги опиша до най-малките подробности, но естествено, никое от тях няма да е вярно. Според мен Марлийн е могла да бъде убита от някой, който обича да убива момичета, но е прекалено просто, пък и ще бъде голямо съвпадение, ако на празника е дошъл човек, който е искал да убие момиче. Откъде ще знае, че Марлийн е под навеса? Или тя е знаела нещо тайно за любовните връзки на някого, или пък е видяла как някой заравя труп през нощта, или е разпознала някого, който се е опитвал да прикрие самоличността си — или е научила някаква тайна, свързана със скрити още през войната съкровища. Или пък човекът с моторницата е изхвърлил някого-в реката, а Марлийн го е зърнала през прозореца — а може дори да е попаднала на много важно известие с таен код и самата тя да не е разбрала какво означава то.

— Моля ви се!

Инспекторът вдигна ръка. Бе замаян.

Мисис Оливър послушно млъкна. Явно би могла да продължи в същия дух още доста дълго, макар на Бланд да му се струваше, че тя вече е изчерпала всички възможни версии — правдоподобни и неправдоподобни. От целия богато изложен материал той се хвана за едно-единствено изречение.

— Мисис Оливър, какво имахте предвид, когато казахте „човекът с моторницата“?

— Някой спомена, че е дошъл с моторница — отвърна мисис Оливър. — Не помня кой. Става въпрос за човека, за когото говорехме на закуска — добави тя.

— Моля ви!

В гласа на инспектора вече се долавяше молба. Досега не бе имал представа как изглеждат авторите на криминални романи. Знаеше, че мисис Оливър е написала четирийсет, че и повече книги. Но в момента му се струваше странно, че не е сътворила сто и четирийсет. Попита я с глас, който не търпеше възражения:

— Каква е тая история с човека, дошъл с моторница по време на закуска?

— Не е дошъл по време на закуска с моторница — уточни мисис Оливър, — ас яхта. Но нямам предвид това. Става въпрос за едно писмо.

— Е, хайде да се разберем! — настоя Бланд. — За яхта или за писмо?

— За писмо — рече мисис Оливър, — адресирано до лейди Стъбс. От братовчед й с яхтата. И тя изглеждаше изплашена.

— Изплашена ли? От какво?

— От него, предполагам — каза мисис Оливър. — Всички го забелязаха. Бе ужасена от него и не искаше той да идва тук, мен ако питате, затова се крие сега.

— Крие ли се? — попита инспекторът.

— Ами няма я никъде — рече мисис Оливър. — Всички я търсят. И според мен се крие, защото се страхува от него и не иска да го види.

— Кой е този човек? — настоя инспекторът.

— По-добре питайте мосю Поаро — предложи мисис Оливър. — Защото не аз, а той говори с него. Името му е Естебан — не, не е така, Естебан е името на героя от моя сценарий. Казва се Де Суса, Етиен де Суса.

Но вниманието на инспектора бе привлечено от другото име.

— Кой, казахте? — попита той. — Мистър Поаро ли?

— Да. Еркюл Поаро. Беше с мен, когато открихме трупа.

— Еркюл Поаро… Колко интересно. Дали не е същият човек? Дребен белгиец с много големи мустаци, нали?

— С огромни мустаци — съгласи се мисис Оливър.

— Да. Познавате ли го?

— Не съм го виждал от доста години. По онова време бях млад сержант.

— При разследване на убийство ли сте се запознали?

— Да. Той пък какво прави тук?

— Трябваше да връчи наградите — обясни мисис Оливър.

Преди да каже това, се поколеба за малко, но инспекторът не го забеляза.

— И той беше с вас, когато открихте трупа — продължи Бланд. — Хм, бих искал да поговоря с него.

— Да го извикам ли?

Мисис Оливър прихвана с надежда пурпурните си одежди.

— И нищо повече ли не можете да добавите, мадам? Нищо което според вас ще ни помогне по някакъв начин?

— Мисля, че не — отвърна мисис Оливър. — Не знам нищо. Както ви казах, бих могла да си представя някакви подбуди…

Инспекторът я прекъсна. Нямаше желание да слуша и занапред въображаемите отговори на мисис Оливър. Бяха прекалено объркани.

— Благодаря ви много, мадам — бързо рече той. — Ще ви бъда твърде задължен, ако помолите мосю Поаро да дойде и да си поговорим.

Мисис Оливър напусна стаята. Полицаят Хоскинс попита с интерес:

— Кой е този Поаро, сър?

— Вие сигурно бихте го описали като, много забавен човек — каза инспектор Бланд. — Прилича на смешен французин от някой мюзикъл, но всъщност е белгиец. Ала въпреки смешния вид мозъкът му работи. Сигурно вече е доста възрастен.

— А какво ще правим с този Де Суса? — попита полицаят. — Мислите ли, че е замесен, сър?

Инспектор Бланд не чу въпроса. Бе поразен от факта, че едва сега започва да осъзнава нещо, което му бе споменавано на няколко пъти.

Ядосаният и възбуден сър Джордж пръв бе казал: „Не знам къде е жена ми. Напълно ми изчезна от погледа“. После мис Бруис бе подхвърлила презрително: „Не зная къде е лейди Стъбс. Тържеството сигурно й е омръзнало“. А ето сега и мисис Оливър с нейната теория, че лейди Стъбс се крие.

— А? Какво? — разсеяно рече Бланд. Полицаят Хоскинс се прокашля.

— Питах ви, сър, дали мислите, че е замесен Де Суса — който и да е той.

Полицаят очевидно бе доволен, че се е намерил конкретен чужденец, когото да обвинят, вместо многото неопределени чужденци. Но мислите на инспектор Бланд бяха насочени другаде.

— Трябва да видя лейди Стъбс — рязко каза той. — Намерете я. Ако я няма, започнете да я търсите.

Хоскинс бе леко озадачен, но послушно излезе от стаята. Спря се на прага и отстъпи малко назад, за да пропусне Еркюл Поаро. Преди да затвори вратата, полицаят изгледа с неприкрит интерес новодошлия.

— Предполагам — каза Бланд, като се надигна и подаде ръка, — че не ме помните, мосю Поаро.

— Разбира се, че ви помня — отвърна Поаро. — Вие сте — нека помисля малко, един момент. Вие сте младият сержант — да, сержант Бланд, с когото се запознахме преди четиринайсет, не, преди петнайсет години.

— Точно така. Каква памет!

— Няма нищо чудно. След като ме помните вие, защо да не ви помня и аз?

Бланд си помисли, че би било трудно човек да забрави Еркюл Поаро, и то без да го ласкае.

— И така, ето ви и вас, мосю Поаро — рече той. — Отново ще си сътрудничим при разследване на убийство.

— Прав сте — съгласи се Поаро. — Повикаха ме тук да помогна.

— Извикаха ви да помагате ли?

Бланд изглеждаше озадачен. Поаро бързо обясни:

— Тоест бях поканен да връча наградите на участниците в търсенето на убиеца.

— Мисис Оливър ми каза вече.

— Нищо друго ли не ви каза? — попита Поаро уж нехайно.

Много му се искаше да узнае дали мисис Оливър е загатнала на инспектора за истинските причини, накарали я да го повика в Девън.

— Дали ми е казала нещо друго ли? Непрекъснато ми разправяше разни неща. Всякакви възможни и невъзможни причини за смъртта на момичето. Главата ме заболя от нея. Уф! Какво въображение!

— Тя си изкарва хляба с въображението си, mon ami^[1] — сухо подхвърли Поаро.

— Спомена за някой си Де Суса — и той ли е плод на въображението й?

— Не, такъв човек действително има.

— Разправяше ми нещо за някакво писмо, получено на закуска, за някаква яхта и че някой е дошъл по реката с моторница. Нищо не разбрах.

Поаро се зае да му обяснява. Разказа му за случилото се на закуска, за писмото и за главоболието на лейди Стъбс.

— Мисис Оливър твърдеше, че лейди Стъбс е била изплашена. И вие ли мислите така?

— И аз останах с такова впечатление.

— Изплашила се е от братовчед си ли? Защо? Поаро сви рамене.

— Нямам представа. Тя ми каза само, че той е лош — много лош човек. Разбирате ли, малко особена е. Не е достатъчно интелигентна.

— Да, този факт, изглежда, е добре известен тук. Но не каза защо се бои от този Де Суса, нали?

— Не.

— Вие обаче смятате, че наистина се страхува.

— Ако не се страхува, е невероятна актриса — сухо отвърна Поаро.

— Почват да ми хрумват разни странни предположения за това убийство — заяви Бланд. Изправи се и започна да се разхожда неспокойно насам-нататък. — И мисля, че е виновна оная проклета жена.

— Мисис Оливър ли?

— Да. Наприказва ми какви ли не мелодраматични истории.

— А вие смятате, че може и да са верни, така ли?

— Не всичките, естествено, но една-две от тях сигурно не са толкова далеч от истината, както изглеждат. Зависи от много неща…

Бланд замълча, тъй като вратата се отвори и в стаята отново се появи полицаят Хоскинс.

— Май няма да открием госпожата, сър — каза той. — Няма я никъде.

— Това вече го знам — раздразнено рече Бланд. — Заповядах ви да я намерите.

— Сержант Фаръл и полицай Лоримър претърсват района, сър — обясни Хоскинс. — В къщата я няма.

— Питайте човека, който, къса билетите на портала, дали не е излязла от имението, Независимо дали пеша или с кола.

— Слушам, сър. Хоскинс напусна стаята.

— И проверете кога и къде са я видели за последен път — извика Бланд след него.

— Значи сте решили да вървите в тая посока — забеляза Поаро.

— Все още не съм тръгнал в никаква посока — рече Бланд, — но изведнъж осъзнах факта, че една жена, която трябва да бъде в имението, изобщо не е тук! И искам да разбера защо е така. Кажете ми какво още знаете за онзи Де Суса.

Поаро му описа срещата си с младия човек, дошъл по пътеката откъм кея.

— Сигурно още е тук, на празненството — добави той. — Да кажа ли на сър Джордж, че искате да го видите?

— Засега не — отговори Бланд. — Първо трябва да уточня някои неща. Вие кога видяхте за последен път лейди Стъбс?

Поаро се замисли. Установи, че му е трудно да си спомни с точност. Сети се, че е зърнал някъде високата, облечена в цикламена рокля жена, а огромната й черна шапка се е мяркала по поляната, докато тя е спирала да разговаря с хората. От време на време бе дочувал странния й смях, който рязко се отличаваше сред неясния шум на тълпата.

— Мисля — колебливо рече той, — че беше малко преди четири часа.

— Къде бе тя тогава и имаше ли някой с нея?

— Беше с няколко души при къщата.

— Беше ли там, когато пристигна Де Суса?

— Не си спомням. Мисля, че не, поне аз не съм я забелязал. Сър Джордж каза на Де Суса, че жена му е някъде наблизо. Бе изненадан, това си го спомням, че не се е появила да съдийства на конкурса за детски облекла.

— В колко часа пристигна Де Суса?

— Сигурно към четири и половина. Не погледнах часовника си, така че не мога да ви кажа точно.

— А лейди Стъбс изчезна преди неговото идване?

— Май да.

— Вероятно е избягала, за да не се среща с него — предположи инспекторът.

— Възможно е — съгласи се Поаро.

— Едва ли е отишла твърде далече — реши Бланд. — Вероятно ще я открием лесно, а щом я намерим… — той не довърши мисълта си.

— А ако не я откриете? — Поаро зададе въпроса си със странна интонация.

— Как така няма да я открием! — възкликна разгорещено инспекторът. — Защо? Какво според вас й се е случило?

Поаро сви рамене.

— Какво ли наистина! Не се знае. Това, което се знае, е, че тя е изчезнала!

— Дявол да ви вземе, мосю Поаро, както го казвате, звучи доста зловещо.

— Може и да е зловещо.

— Но ние разследваме убийството на Марлийн Тъкър — сурово рече инспекторът.

— Естествено. Тогава защо е тоя интерес към Де Суса? Да не мислите, че той е убил Марлийн Тъкър?

Бланд отговори без никаква връзка:

— Ох, тази жена!

Поаро се усмихна незабележимо.

— Имате предвид мисис Оливър ли?

— Да. Разбирате ли, мосю Поаро, в убийството на Марлийн Тъкър няма никакъв смисъл. Съвсем нелепо е. Някакво безлично и умствено недоразвито дете е намерено удушено без всякакъв повод и подбуда.

— А мисис Оливър подсказа ли ви някакъв мотив?

— Най-малко десетина! Едно от предположенията й бе, че Марлийн е научила за нечия тайна любовна връзка, а според друго е станала свидетелка на убийство, а също така подразбрала за някакво заровено съкровище или пък е видяла от прозореца нещо, което Де Суса е направил, докато е идвал по реката с моторницата.

— Аха. И коя от тези теории ви се струва най-правдоподобна, mon cher^[2]?

— Не знам. Но те не ми излизат от главата. Слушайте, мосю Поаро. Спомнете си внимателно. От това, което ви каза лейди Стъбс тази сутрин, с какво впечатление останахте — че се страхува от идването на братовчед си, защото той вероятно знае нещо за нея, което тя не иска да стигне до ушите на съпруга й, или, че се плаши от самия него?

Поаро изобщо не се колеба с отговора си.

— Според мен се боеше от самия него.

— Хм — каза инспектор Бланд. — Тогава няма да е лошо да си поговоря с този младеж, ако все още е тук.