Агата Кристи
Двойно убийство (16)

I

Еркюл Поаро седеше на квадратен стол пред квадратната камина в квадратната стая на лондонското си жилище. Пред него имаше различни предмети, които не бяха квадратни: бяха силно заоблени по почти невъзможен начин. Всеки от тях, погледнат поотделно, сякаш не можеше-да има приложение в живота. Предметите бяха невероятни, своеобразни и случайно подбрани. В действителност, разбира се, съвсем не бе така.

Оценени правилно, всички те си имаха точно определено място в точно определен свят. Поставени на мястото си в този определен свят, те не само че имаха смисъл, но и съставляваха цялостна картина. С други думи, Еркюл Поаро подреждаше картинна мозайка.

Загледа се в участъка, където единият от правоъгълниците все още не пасваше в очертаните улеи. За него подобно занимание бе успокояващо и приятно. То внасяше безпорядък в реда. Имаше известно сходство с професията му. В нея човек също се сблъсква с невероятни, неправдоподобни факти, които макар на пръв поглед да не са свързани, имат точно определено място при съставянето на цялостната картина. Поаро бързо взе тъмносиво парче с невероятна форма и го намести в синьото небе. Тогава разбра, че е било част от самолет.

— Да — промърмори на себе си той, — точно така трябва да се направи. Малко вероятното парченце тук, неправдоподобното — там, пасващото парченце, което не е това, на което прилича… всички те си имат определени места, а след като всяко си легне на мястото eh bien, край на играта! Всичко е ясно. Всичко е, както казват в наше време, на картинка нарисувано.

Той намести в бърза последователност парченце от минаре, друго парченце, което приличаше на част от сенник на ивици, а се оказа, че е задната част на котка, и липсващото парченце от залязващото слънце, променило моментално, сякаш с четката на Търнър, цвета си от оранжев на розов.

Ако знаеш какво да търсиш, ще е много лесно, каза си Еркюл Поаро. Но ето че не знаеш какво да търсиш. И така търсиш не там, където трябва, и не това, което е нужно. Той въздъхна ядосано. Очите му се отместиха от играта пред него и се насочиха към стола от другата страна на камината. Преди по-малко от половин час на този стол бе седял инспектор Бланд, бе пил чай с бисквити (квадратни бисквити) и му бе говорил тъжно. Бе дошъл в Лондон по служба и след като си бе свършил работата, намина да види Поаро. Очаквал мосю Поаро да има някакви добавки. После изложи своите предположения. Поаро се съгласи с всичко. Отсъди, че инспектор Бланд е разследвал съвсем честно и непредубедено случая в Нейс Хаус.

Вече бяха минали четири-пет седмици, седмици на бездействие и отричане. Тялото на лейди Стъбс не бе открито. Ако лейди Стъбс бе жива, не знаеха къде е. Според инспектор Бланд всичко показваше, че тя не е жива. Поаро се съгласи с него.

— Разбира се — заяви Бланд, — тялото може още да не е изхвърлено от вълните. Нищо не може да се предвиди, след като е попаднало във водата. Не е изключено да се появи, макар че ще е трудно да бъде разпознато.

— Има и трета възможност — посочи Поаро. Бланд кимна.

— Да — съгласи се той, — мислил съм и за това. Всъщност непрекъснато мисля за това. Според вас тялото е там — в Нейс, скрито някъде, където изобщо не сме се сетили да го търсим. Може и да е там. Така си е. В една стара къща с такива обширни площи около нея има места, за които човек никога не би се сетил, и през ум не би му минало, че ги има — той замълча, размишлявайки, сетне продължи: — Има една къщичка, за която научих едва онзи ден. През войната са направили бомбоубежище — лека постройка до стената на къщата, а от нея са прокопали проход до избата под къщата. Е, войната свършила, бомбоубежищата били съборени, били превърнати в безформени хълмчета, от които направили алпинеуми. Когато минавате през градината, никога не бихте се сетили, че някога могилата е била бомбоубежище и че отдолу е имало помещение. Сякаш винаги е била алпинеум. И през цялото време в избата е имало проход, започваш зад огромната бъчва за вино и стигащ до могилата. Ето това имах предвид. Нещо такова. Някакъв изход, който води до такова местенце и за който страничен човек не би могъл да знае. Едва ли там е имало укритие за католически свещеник.

— Съмнявам се — не и през онзи период.

— Същото каза и мистър Уейман — според него къщата е била строена някъде през 1790 година. Няма причина свещениците да са се крили през този период. И все пак в сградата може да има някакво подобрение, за което знаят само членовете на семейството. Как мислите, мосю Поаро?

— Възможно е — отвърна Поаро. — Mais oui^[1], това наистина е идея.

Ако приемем подобна вероятност, следващият въпрос е: кой знае за това подобрение? Предполагам, всеки, който живее в къщата, нали?

— Да. Това би изключило Де Суса — инспекторът изглеждаше разочарован. Де Суса още бе неговият предпочитан заподозрян. — Както казвате, би могъл да знае всеки, живеещ в къщата, например прислужниците или членовете на семейството. И по-малко вероятно — гостите. А още по-малко — хората, идващи отвън, например семейство Леги.

— Човекът, който сигурно знае и би могъл да ви каже, е мисис Фолиът — вметна Поаро.

„Мисис Фолиът — помисли си той — знае всичко, което има да се знае за Нейс Хаус. Мисис Фолиът знае много…“ Мисис Фолиът знаеше от самото начало, че Хати Стъбс е мъртва. Мисис Фолиът знаеше още преди да умрат Марлийн и Хати Стъбс, че светът е много греховен и че в него има много грешници. Поаро раздразнено реши, че мисис Фолиът е ключът към цялата загадка. Но си спомни, че старата дама е ключ, който трудно може да се вкара в ключалката.

— Разговарях с нея няколко пъти — каза инспекторът. — Бе много любезна да отговори на всичките ми въпроси и изглеждаше твърде разстроена, че не може да помогне.

„Не може или не иска?“ помисли си Поаро. Бланд вероятно си мислеше същото.

— Тя е от онзи тип жени — рече той, — които не можеш да заставиш със сила. Не можеш да ги изплашиш, убедиш или надхитриш.

„Не — каза си Поаро, — не можеш да заставиш, убедиш или надхитриш мисис Фолиът.“

Инспекторът бе изпил чая си, бе въздъхнал и си бе отишъл, а Поаро извади мозайката, за да разсее все по-голямото си раздразнение. Защото наистина бе раздразнен. И раздразнен, и унизен. Мисис Оливър бе призовала него, Еркюл Поаро, да разкрие една загадка. Бе усетила, че нещо не е наред, и наистина бе така. И в началото тя бе убедена, че Еркюл Поаро ще предотврати бедата — а той не го стори, после бе вярвала, че гостът й ще разкрие убиеца, което той също не успя да направи. Бе като в мъгла, в мъгла, където от време на време се появяват объркващи проблясъци светлина. Струваше му се, че тези проблясъци се появяват постоянно. И при всеки от тях той не успяваше да напредне, да прецени онова, което сякаш забелязваше за миг.

Изправи се, приближи се до отсрещната страна на камината, премести втория квадратен стол, така че той да е под определен ъгъл, и седна на него. От ребуса с оцветени фигурки от дърво и картон бе преминал към ребуса със загадъчното убийство. Извади от джоба си бележник и написа със ситни четливи букви: „Етиен де Суса, Аманда Бруис, Алек Леги, Сали Леги, Майкъл Уейман“.

Бе физически невъзможно Сър Джордж или Джим Уорбъртън да са убили Марлийн Тъкър. Тъй като за мисис Оливър не бе физически невъзможно да го е сторила, Поаро остави малък интервал и добави и нейното име. Вписа и името на мисис Мастъртън, понеже не си спомняше да я е виждал на поляната между четири и пет без петнайсет. Прибави и името на Хендън, прислужникът, по-скоро защото в „Търсенето на убиеца“ на мисис Оливър съществуваше злокобен прислужник, отколкото заради някакво истинско подозрение към тъмнокосия „музикант“ с гонга. Написа и „Момчето с ризата на костенурки“, добавяйки въпросителна. После се усмихна, поклати глава, извади една карфица от ревера на сакото си, затвори очи и забоде карфицата в листа. Реши, че е все едно дали ще използва този или друг метод.

Остана ужасно ядосан, когато видя, че карфицата е пробола последните думи.

— Аз съм малоумен — реши Еркюл Поаро. — Какво общо има с всичко това момчето с ризата на костенурки?

Но си даваше сметка, че сигурно е имало причина да включи в списъка и това загадъчно действащо лице. Спомни си отново деня, в който бе седял в беседката, и изненаданото лице на момчето, когато го видя там. Лицето му бе доста неприятно, въпреки че младежът бе хубав. Нагло и жестоко лице. Бе дошъл заради нещо. Бе дошъл да се види с някого, но се оказа, че не може или пък не иска да се срещне при нормални обстоятелства с този човек. Всъщност срещата не биваше да привлича внимание. Среща между гузни хора. А дали нямаше нещо общо с убийството?

Поаро се поразрови в спомените си. Младеж, отседнал в младежкото общежитие, тоест, щеше да бъде в околността най-много два дни. Просто така ли бе дошъл там? Дали бе един от многото студенти, посещаващи Англия? Или бе пристигнал специално, за да се срещне с някого? Не бе изключено да е видял случайно някого в деня на увеселението.

„Зная доста неща — мислеше си Еркюл Поаро. — Държа много, твърде много плочки от мозайката.

Имам представа какъв вид убийство е това, но сигурно не съм се насочил във вярна посока.“

Той прелисти нова страничка в бележника си и написа: „Наистина ли лейди Стъбс е помолила мис Бруис да занесе чай на Марлийн? И ако не, защо мис Бруис го твърди?“

Замисли се върху написаното. Мис Бруис е могла да се сети и сама да занесе сладкиш и плодов сок на момичето. Но ако е така, защо не каже? Защо ще лъже, че й е наредила лейди Стъбс? Дали защото мис Бруис е отишла при навеса и е заварила Марлийн мъртва? Изглеждаше малко вероятно, освен ако самата мис Бруис не бе убийцата. Тя не бе нервна, нито пък притежаваше богато въображение. Ако бе намерила момичето мъртво, сигурно е щяла да вдигне незабавно тревога.

Поаро се загледа в написаните въпроси. Не можеше да се отърве от усещането, че някъде в тези думи се крие важно указание за истината, което му убягва. След като помисли още четири-пет минути, той добави: „Етиен де Суса заяви, че е писал на братовчедка си три седмици преди да пристигне в Нейс Хаус. Дали това твърдение е вярно, или е лъжа?“

Бе почти сигурен, че е лъжа. Спомни си за случилото се на закуска. Нямаше никаква разумна причина сър Джордж и лейди Стъбс да се преструват на изненадани, а тя — дори на изплашена. Нямаше никакъв смисъл да се държат по този начин. Но ако Етиен де Суса бе излъгал, защо му е трябвало да го прави? За да създаде впечатление, че посещението му е било предизвестено и радушно прието ли? Бе възможно, но бе и доста съмнително. Нямаше сигурно доказателство, че подобно писмо е било писано или получавано. Дали пък Де Суса не се е опитвал да си създаде алиби и да покаже, че идването му е естествено и дори очаквано? Наистина сър Джордж го бе приел твърде радушно, макар че не го познаваше.

Поаро се спря на тази мисъл: „Сър Джордж не е познавал Де Суса. Съпругата му, която го е познавала, не го е видяла.“ Може би тук се криеше нещо? Дали мъжът, пристигнал в деня на празника, всъщност е истинският Етиен де Суса? Поаро се замисли над тази възможност, но отново не откри никакъв смисъл. Какво щеше да спечели Де Суса, ако дойдеше и се представеше е това име, а всъщност не е Де Суса? Във всеки случай не бе спечелил нищо от смъртта на Хати. Както бяха установили от полицията, тя нямаше пари освен отпусканите й от сър Джордж.

Поаро се опита да си спомни какво точно бе казала тя оная сутрин. „Той е лош човек. Върши лоши неща.“ А според Бланд била казала на съпруга си: „Той убива хора“.

Тук имаше нещо много съществено, заради което трябваше да се претеглят всички факти. „Той убива хора“.

В деня когато Етиен де Суса бе се появил в Нейс Хаус, със сигурност бе убит един човек, а вероятно и двама. Мисис Фолиът бе заявила, че не бива да обръщат внимание на мелодраматичните твърдения на Хати. Беше го казала твърде настойчиво. Мисис Фолиът…

Еркюл Поаро сбърчи вежди, после шумно стовари ръка върху облегалката на стола.

— Все се връщам към мисис Фолиът. Тя е ключът към цялата загадка. Де да знаех каквото знае старата дама… Не мога повече да си седя тук на стола и само да разсъждавам. Не, трябва пак да хвана влака за Девън и да се видя с мисис Фолиът.

II

Еркюл Поаро спря пред голямата порта от ковано желязо на Нейс Хаус. Отправи поглед към извитата алея. Лятото вече бе отминало. От дърветата тихо падаха златистокафяви листа. Тревистите тераси наоколо бяха осеяни със ситни бледи циклами. Поаро въздъхна. Въпреки всичко той не можеше да устои на красотата на Нейс Хаус. Не беше голям любител на дивата природа — обичаше нещата да са спретнати и подредени, но пак не можеше да не остане възхитен от меката дива красота на туфите храсти и дървета.

Вляво от него бе бялата къщичка на пазача с ниска ограда. Следобедът беше чудесен. Мисис Фолиът едва ли си бе у дома. Сигурно бе излязла с градинарската кошница или бе отишла на гости при приятели в околността. Имаше много приятели. Бе живяла тук толкова години. Какво бе казал старецът на кея? „В Нейс Хаус винаги ще има Фолиътови.“

Поаро почука тихо на вратата на къщичката. Не след дълго отвътре се чуха стъпки. Стори му се, че са бавни и почти несигурни. После вратата се отвори и на прага застана мисис Фолиът. Поаро бе изненадан, че тя изглежда толкова остаряла и крехка. Жената се взря невярващо в него, после каза:

— Мосю Поаро? Вие!

За момент му се стори, че в очите и пробяга уплаха, но вероятно това бе плод на въображението му. Той рече любезно:

— Мога ли да вляза, мадам?

— Разбира се!

Тя вече бе се съвзела, покани го с ръка и го въведе в малката всекидневна. Върху камината бяха подредени няколко изящни статуетки, двата фотьойла бяха облечени с фина дамаска, а върху масичката имаше скъп сервиз за чай. Мисис Фолиът каза:

— Ще донеса още една чаша.

Поаро вдигна ръка да я възпре, но тя не му обърна внимание.

— Разбира се, че ще изпиете един чай.

Мисис Фолиът излезе от стаята. Той се огледа още веднъж. На масата лежеше плетка — калъфка за стол, от която стърчеше кука. До стената имаше етажерка с книги. На стената висяха няколко миниатюри и сложена в сребърна рамка избеляла фотография на мъж в униформа с щръкнали мустаци и нерешителна брадичка.

Мисис Фолиът се върна в стаята с чаша и чинийка в ръка.

— Това съпругът ви ли е, мадам?

— Да.

Забелязала, че погледът на Поаро шари по етажерката, сякаш търси още снимки, тя добави бързо:

— Не обичам снимките. Напомнят за миналото. Човек трябва да се научи да забравя миналото. Изсъхналите клонки трябва да се режат.

Поаро си спомни своята първа среща с мисис Фолиът, когато я видя да реже с градинарските ножици клончета от един храст в градината. Сети се, че тогава бе споменала нещо за умрелите клонки. Погледна я замислено, опитвайки се да я прецени. „Загадъчна жена — каза си той, — жена, която въпреки че е крехка и спокойна на вид, има нещо безмилостно в себе си. Жена, която би могла да отреже мъртвите клонки не само от растенията, но и от собствения си живот…“

Мисис Фолиът седна, наля му чай и попита:

— Искате ли мляко? Захар?

— Три бучки, ако обичате, мадам.

Тя му подаде чашата и подхвърли непринудено:

— Бях изненадана, да ви видя. Изобщо не си представях, че ще минете отново по тия места.

— Аз не минавам просто така — каза Поаро.

— Така ли? — изгледа го тя въпросително с леко вдигнати вежди.

— Идването ми тук не е случайно.

Мисис Фолиът продължаваше да го гледа въпросително.

— Една от причините да дойда тук, мадам, е да се видя с вас.

— Наистина ли?

— Най-напред, няма ли нещо ново за младата лейди Стъбс?

Възрастната дама поклати глава.

— Онзи ден при Корнуол вълните изхвърлиха някакъв труп — съобщи тя. — Джордж отиде да види дали ще го идентифицира. Но не беше тя — после допълни:

— Ужасно ми е мъчно за Джордж. Много е разстроен.

— Той още ли вярва, че жена му може да е жива? Мисис Фолиът бавно поклати глава.

— Мисля — рече тя, — че вече е загубил надежда. В края на краищата, ако Хати беше жива, тя изобщо не би могла да се крие, след като я търсят и пресата, и полицията. Дори и да й се бе случило нещо, например да е загубила памет, полицаите сто на сто щяха да я открият досега.

— Да, така изглежда — съгласи се Поаро. — Полицията още ли я издирва?

— Предполагам. Не знам със сигурност.

— Но сър Джордж е загубил надежда.

— Не е казвал такова нещо — рече мисис Фолиът. — Всъщност не съм го виждала скоро. През повечето време беше в Лондон.

— А убитото момиче? И за него ли няма нищо ново?

— Не съм чувала — тя замълча. — Престъплението изглежда безсмислено — без абсолютно никакъв повод. Горкото дете!

— Виждам, още ви е тежко, когато мислите за него, мадам.

Мисис Фолиът нему отговори веднага. След малко каза:

— Когато човек остарее, смъртта на някой по-млад го разстройва повече от обикновено. Ние, старите, очакваме смъртта, но онова дете бе на прага на живота.

— Животът му може би нямаше да бъде много интересен.

— От наша гледна точка вероятно не, но за Марлийн можеше да е и интересен.

— И макар че, както казахте, ние, старите, очакваме смъртта — допълни Поаро, — всъщност не ни се иска да умираме. Поне на мен не ми се мре. Все още намирам живота за интересен.

— А на мен не ми е интересно да живея.

Тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, раменете й увиснаха още повече.

— Много съм изморена, мосю Поаро. Когато удари моят час, не само че ще бъда готова, но ще съм и благодарна.

Той хвърли бърз поглед към нея. Чудеше се, както бе се чудил и преди, дали говори с болна жена, с жена, която вероятно предусеща, дори е сигурна, че смъртта наближава. Не можеше да си обясни по друг начин прекомерната умора и отпуснатост, които я бяха обзели. Чувстваше, че старата дама едва ли някога е била отпусната. Според него Ейми Фолиът бе жена с характер и притежаваше енергия и решителност. Бе надживяла много беди: загубата на дом и състояние, смъртта на синовете си. Бе го понесла. Беше отрязала „мъртвите клонки“, както сама се бе изразила. Но сега в живота й имаше нещо, което не можеше да отреже, което никой не можеше да отреже от нея. Поаро не проумяваше какво. — вероятно някоя болест. Мисис Фолиът неочаквано се засмя, сякаш прочела мислите му.

— Знаете ли, мосю Поаро, не виждам защо трябва да живея — каза тя. — Имам много приятели, но не и близки роднини, не и семейство.

— Ала имате своя дом — изтърси Поаро, без много-много да му мисли.

— За Нейс Хаус ли говорите? Да…

— Къщата е ваш дом, макар че на практика е собственост на сър Джордж Стъбс. Сега той е в Лондон и вие я управлявате вместо него.

И отново забеляза, че в очите й се прокрадва страх. Когато тя заговори, в гласа й се долавяше леденостудена нотка.

— Не разбирам накъде биете, мосю Поаро. Благодарна съм на сър Джордж, че ми отстъпи под наем тази къщичка, но наистина си плащам наема. Плащам му веднъж в годината за това, че ми дава право да се разхождам из имението.

Поаро разпери ръце.

— Извинете, мадам. Не исках да ви обидя.

— Явно не съм ви разбрала правилно — хладно каза мисис Фолиът.

— Имението е хубаво — продължи Поаро. — Хубава къща, хубави градини. Тук царят спокойствие и тишина.

— Да! — лицето й се оживи. — Винаги сме смятали, че е хака. Усетих тая атмосфера още когато дойдох за първи път като дете.

— Но все още ли усещате същото спокойствие и тишина, мадам?

— Защо не?

— Неотмъстено убийство — започна Поаро, — проливане на невинна кръв. Докато не изчезне тази сянка, не може да има спокойствие — после продължи: — Мисля, че го знаете, мадам, не по-зле от мен.

Мисис Фолиът не му отговори. Нито помръдна, нито каза нещо. Седеше спокойно, а Поаро не можеше да разбере за какво си мисли. Той се понаведе напред и заговори отново:

— Мадам, вие знаете доста неща — може би всичко, свързано с това убийство. Знаете кой е убил момичето, знаете и защо го е убил. Знаете кой е убил Хати Стъбс, а сигурно и къде е трупът и.

Мисис Фолиът проговори. Гласът й бе висок и почти груб.

— Не знам нищо — заяви тя. — Н-и-щ-о.

— Вероятно не се изразих правилно. Не че знаете, но мисля, че се досещате, мадам. Съвсем сигурен съм, че се досещате.

— Но вие ставате вече — извинете — смешен!

— Не е смешно, а нещо съвсем друго — опасно.

— Опасно ли? За кого?

— За вас, мадам. Докато премълчавате това, което знаете, вие ще бъдете в опасност. Познавам убийците по-добре от вас, мадам.

— Казах ви вече: не знам нищо.

— Може би тогава имате подозрения…

— Нямам никакви подозрения.

— Извинете, но не е вярно, мадам.

— Да се говори само по подозрения е неправилно — дори е греховно.

Поаро се наведе.

— Толкова греховно, колкото извършеното преди повече от месец ли?

Възрастната дама се облегна и се вглъби в себе си.

— Не ми говорете за това — почти прошепна тя, сетне добави след дълга покъртителна въздишка: — Всичко вече е минало. Няма връщане назад.

— Откъде знаете, мадам? Мога да ви кажа от опит, че с убийците нещата не са толкова прости.

Тя поклати глава.

— Не. Това е краят. Във всеки случай аз не мога да направя нищо. Нищо.

Той се изправи и я изгледа. Старицата изрече почти заядливо:

— Дори полицаите се отказаха. Поаро поклати глава.

— О, не, мадам, тук грешите. Полицаите не се отказват. А и аз — добави той. — Запомнете, мадам, че аз, Еркюл Поаро, не се предавам.

Изказването му бе напълно в негов стил.