Агата Кристи
Двойно убийство (13)

ГЛАВА 13

След като мисис Мастъртън си тръгна, Поаро излезе и закрачи между дърветата. Нервите му бяха доста опънати. Той изпитваше непреодолимото желание да надникне зад всеки храст и да провери дали зад туфите рододендрони не е скрит труп. Накрая стигна до беседката и след като влезе вътре, седна на каменната пейка, за да починат краката му, които както винаги бяха обути в тесни островърхи лачени обувки.

Между дърветата се виждаха неясните очертания на реката и на гористия бряг на другата страна. Поаро установи, че е съгласен с младия архитект, според който тук не бе място за подобна архитектурна приумица. Сред дърветата можеха да се изсекат просеки, но дори и тогава гледката нямаше да е добра. А както бе казал Майкъл Уейман, на затревената площадка близо до къщата би могло да се построи беседка, пред която да се открива чудесен изглед надолу по реката чак до Хелмът. Мислите на Поаро се отплеснаха: Хелмът, яхтата „Есперанс“ и Етиен де Суса. Сигурно имаше някаква връзка, но каква точно, Поаро не си представяше. Мяркаха му се неясни нишки, и толкоз.

Погледът му бе привлечен от някакъв лъскав предмет и той се наведе да го вдигне. Бе попаднал в малка пукнатина в бетонната основа на беседката. Поаро го взе в шепата си и го заразглежда: стори му се, че го е виждал някъде. Беше златна фигурка на самолет. Докато бърчеше вежди над фигурката, в главата му се появи нещо познато. Една гривна. Златна гривна със закачени дрънкулки. Спомни си как е седял в палатката на мадам Зулейка, тоест Сали Леги, и е слушал как тя разказва за тъмнокоси жени, морски пътувания и добри вести в писмо. Да, Сали Леги бе с гривна, на която висяха множество дребни златни украшения. Една от днешните приумици, които повтаряха модата от младостта на Поаро. Може би затова му беше направила впечатление. По някое време мисис Леги вероятно е седяла тук, в беседката, и едно от украшенията е паднало от гривната й. Тя сигурно дори не бе забелязала. И може би се бе случило вчера следобед.

Поаро се замисли върху последното си предположение. После чу стъпки отвън и рязко вдигна глава. Някой се появи пред беседката и спря изненадан при вида на Поаро. Поаро се загледа с изучаващ поглед в слабия русокос младеж, облечен в риза, на която бяха щамповани различни земни и морски костенурки. Тази риза не можеше да се сбърка. Той бе я изучавал отблизо вчера, докато притежателят й хвърляше топки.

Забеляза, че младежът е съвсем разтревожен. Заговори бързо с чужд акцент:

— Извинете… Аз не знаех…

Поаро му се усмихна мило, но рече с укорителен тон:

— Боя се, че минавате през чужд имот.

— Да, извинете.

— От общежитието ли идвате?

— Да. Оттам. Реших, че може би се минава през гората по този път надолу за кея.

— Страхувам се — спокойно каза Поаро, — че трябва да се върнете по пътя, по който сте дошли. Оттук няма пряк път.

Младежът заговори отново, усмихнат широко, сякаш се съгласяваше:

— Извинете.

Поклони се и тръгна обратно.

Поаро излезе от беседката и пое по пътеката, без да изпуска от очи отдалечаващия се младеж. Когато стигна края на пътеката, момчето се обърна и погледна назад. Щом видя, че Поаро го наблюдава, ускори крачка и изчезна зад завоя.

— Eh bien — каза си Поаро, — убиеца ли видях сега или не?

Явно това бе младежът, с когото се сблъскаха вчера на празненството и който безспорно знаеше, че през гората няма пряк път за ферибота. Ако наистина търсеше пътека за ферибота, нямаше да тръгне към беседката, а щеше да върви долу покрай реката. Нещо повече, той бе дошъл при беседката с вид на човек, който очаква да се срещне с някого, и остана силно изненадан, когато се натъкна на съвсем друг.

— Значи така — рече си Поаро, — идваше да се срещне с някого. С кого ли? — помисли малко и добави:

— И защо?

Тръгна към завоя на пътеката и се загледа нататък, където тя се губеше между дърветата. От младия човек с ризата на костенурки нямаше и следа. Явно бе сметнал за разумно да се оттегли по възможно най-бързия начин. Поаро забави крачката и поклати глава. Потънал в мисли, се приближи тихо към беседката и спря на прага, изненадан на свой ред. Сали Леги бе застанала на колене и разглеждаше пода и пукнатините по него. Тя скочи уплашена.

— О, мосю Поаро, как ме стреснахте. Не ви чух.

— Търсехте ли нещо, мадам?

— Аз ли… Не, не търсех нищо.

— Може би сте загубили нещо — предположи Поаро.

— Изпуснали сте нещо. Или може би… — той заговори закачливо и любезно: — Или може би, мадам, сте имали среща. За най-голямо съжаление аз не съм човекът, с когото сте дошли да се срещнете, нали?

Тя бе успяла да се съвземе.

— Че кой си определя среща сутрин? — попита учудено мисис Леги.

— Понякога — каза Поаро — сме принудени да си провеждаме срещите, когато е възможно. Съпрузите — назидателно продължи той — понякога са ревниви.

— Съмнявам се, че това се отнася за моя — отвърна Сали Леги.

Тя изрече думите си доста небрежно, но Поаро усети в тях горчивина.

— Той е толкова зает със своите проблеми.

— Всички жени се оплакват от това — заяви Поаро. — Особено в Англия.

— Е, вие, чужденците, сте по-галантни.

— Знаем — рече Поаро, — необходимо е да казваме на жените поне веднъж седмично, а за предпочитане три-четири пъти, че ги обичаме, знаем и че е разумно да им поднасяме цветя, да правим малки комплименти и да им повтаряме, че изглеждат добре с новите си рокли или шапки.

— И вие ли го правите?

— Аз, мадам, не съм съпруг — обясни Поаро. — Уви!

— Сигурна съм, че не съжалявате и ви е съвсем добре да бъдете безгрижен ерген.

— Не, не, мадам, ужасно е, че в живота ми не се случи подобно нещо.

— Според мен е глупаво човек да се жени — каза Сали Леги.

— Съжалявате ли за дните, когато сте рисували в ателието си в Челси?

— Май знаете всичко за мен, мосю Поаро.

— Обичам клюките — успокои я Поаро. — Обичам да слушам разни неща за хората — после продължи: — Наистина ли съжалявате, мадам?

— О, не знам.

Тя седна нетърпеливо на пейката. Поаро се отпусна до нея.

И отново стана свидетел на нещо, с което вече започваше да свиква. Привлекателното червенокосо момиче се готвеше да му каже неща, за които би премислила два пъти, преди да ги изрече пред англичанин.

— Надявах се — рече тя, — че когато дойдем тук на почивка, далеч от всичко познато, нещата пак ще се оправят… Но не се получи.

— Наистина ли?

— Не. Алек си е все така мрачен, ох, не знам — затворен в себе си. Не знам какво му става. Все е нервен и сприхав. Хората звънят по телефона и му казват разни странни неща, а той не споделя с мен нищо. Ето това ме подлудява. Нищо не споделя! В началото си мислех, че има друга жена, сега знам, че няма. Действително няма…

Но в гласа й се усещаше известно съмнение, което не убегна на Поаро.

— Приятно ли ви беше вчера, когато си пиехте чая, мадам? — попита я той.

— Дали ми е било приятно да пия чай ли? — Сали Леги се намръщи, сякаш мислите й идеха някъде отдалеч. После заобяснява бързо: — О, да. Нямате представа колко изморително беше да седя в палатката, увита във всичките тия була. Беше задушно.

— В павилиона за чай сигурно също е било задушно?.

— Ами да, беше. Но няма по-приятно нещо от една хубава чаша чай, нали?

— Нали преди малко търсехте нещо? Дали не е това? Той и подаде малкото златно украшение.

— Аз… а, да. Благодаря ви, мосю Поаро. Къде го намерихте?

— Беше тук, на пода, в оная пукнатина.

— Сигурно съм го изпуснала.

— Вчера ли?

— О, не, не вчера. Сигурно преди това.

— Но, мадам, аз си спомням, че видях точно това украшение на ръката ви, докато ми предсказвахте бъдещето.

Никой не можеше да лъже по-добре от Поаро. Той говореше напълно убедително и Сали Леги наведе очи.

— Наистина не помня — продума тя. — Едва тази сутрин открих, че ми липсва.

— В такъв случай съм щастлив — галантно изрече Поаро, — че мога да ви го върна.

Тя прехвърляше нервно дребната висулка в ръцете си. После се изправи.

— Е, благодаря, мосю Поаро, благодаря ви много — рече Сали Леги.

Дишаше запъхтяно, погледът й бягаше нервно встрани.

Тя изтича от беседката. Поаро се облегна на пейката, поклащайки бавно глава.

„Не — рече си той, — не, ти не си ходила да пиеш чай вчера. Не заради чая си питала така нетърпеливо дали е четири часът. Именно тук си дошла вчера следобед. Тук, в беседката. На средата на разстоянието до навеса. Дошла си, за да се видиш с някого.“

И отново чу стъпки. Забързани и нетърпеливи стъпки. „А сега — помисли си Поаро и се усмихна в очакване — сигурно идва човекът, с когото е трябвало да се срещне Сали Леги.“

Но когато край беседката се появи Алек Леги, Поаро възкликна:

— Пак сгреших!

— А? Какво беше това? — Алек Леги изглеждаше изненадан.

— Казах — обясни Поаро, — че сгреших пак. Не бъркам често — продължи той — и това ме вбесява. Не очаквах да ви видя тук.

— А кого очаквахте да видите? — попита Алек Леги, Поаро веднага му отговори:

— Един младеж — почти момче, облечен с онези, шарените ризи на костенурки.

Остана доволен от въздействието на думите си. Алек Леги пристъпи крачка напред и заговори доста объркано:

— Откъде знаете? Как сте… какво искате да кажете?

— Аз съм психолог — отвърна Еркюл Поаро и притвори очи.

Алек Леги направи още две крачки напред. Поаро усещаше, че пред него стои доста разгневен човек.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — настоя той.

— Мисля, че вашият приятел — обясни Поаро — се върна в общежитието. Ако искате да го видите, трябва да отидете там.

— А, така значи — промърмори Алек Леги и се отпусна на другия край на каменната пейка. — Ето защо сте дошли тук. Не за да „връчите наградите“. Трябваше да се досетя — той се извърна към Поаро. Лицето му бе измъчено и мрачно. — Знам какво ви минава през главата. Знам как изглежда всичко отстрани. Но нещата не са такива, каквито си мислите. Изиграха ме. Да ви кажа, щом веднъж попаднеш в ноктите им, няма отърване. А аз искам да се измъкна от тях. В това е въпросът. Искам да се измъкна от тях. Човек започва да се отчайва, нали разбирате. Решаваш, че трябва да предприемеш нещо отчаяно. Чувстваш се като плъх в капан и не можеш да направиш нищо. Ех, за кой ли дявол ви говоря! Сигурно вече сте научили това, което сте искали да знаете. Имате и доказателства.

Той стана, залитна, сякаш не можеше да намери пътя, после се втурна бързо, без да погледне назад.

Еркюл Поаро остана сам с широко отворени очи и вдигнати от учудване вежди.

— Всичко това е много любопитно — промърмори той. — Любопитно и интригуващо. Имал съм доказателствата…? Доказателства за какво? За убийството ли?