Николай Лилиев
Отровна мисъл ме похити…

Отровна мисъл ме похити,

бездомен, горък чужденец,

аз хлопам морен по вратите

на хора тъмни и незнайни,

чело ми не краси венец,

аз не разплитам скръбни тайни,

не съм поет, не съм мъдрец,

не нося белега на мага,

не съм от блясъци пиян,

но моята душа е нага,

но моята душа е блян.

 

И ако нявга, в тъмен час,

отвърнал погледи от бога,

подиря в твойта мисъл строга

утеха, отдих и любов,

и прозвъни далечен глас —

(о, глас безумен за тревога!) —

като въздишка безутешна

сред безответни тъмноти,

от своя златоткан алков

с какъв възторг, с каква безгрешна

любов ще ме обгърнеш ти?