Николай Лилиев
Тихата бащина стряха…

Тихата бащина стряха!

Тамо шумяха

някога тъмни лози;

своята тайна мълвяха,

сякаш не бяха,

сънни брези.

 

Вечер, в пустинни градини,

думи невинни

ронеше ясна луна.

Слушаха, ден не видели,

чисти и бели,

бели сърца, в тишина.

 

Още зори не зорили,

гаснем немили

с първите златни лъчи.

И сред пустиня безбрежна,

плаха и нежна,

моята песен звучи.