Роберт ван Хюлик
Мотив с върба (8)

ГЛАВА VII

Облегнат в креслото си, съдията Ди внимателно наблюдаваше високата стройна жена пред себе си. Тя стоеше сковано, ръцете й, скрити в широките ръкави, бяха повдигнати почтително, очите смирено гледаха надолу. Носеше дълга траурна дреха от обикновена бяла коприна, пристегната в кръста с дълъг пояс, чиито краища висяха до земята. Косата й беше прибрана на висок кок. Дълги златни обици със сини камъни освежаваха бледото й красиво лице. Съдията реши, че е трийсетина годишна. Направи знак на Тао Ган да й налее чай и каза:

— Не биваше да се притеснявате да идвате дотук, госпожо. Просто трябваше да ми изпратите съобщение. Много съжалявам, че ви се е наложило да изкачите всичките тези стъпала.

— Сметнах, че е мой дълг лично да благодаря на негово превъзходителство за любезността — отвърна жената с нежен мелодичен глас. — Трябва да се свършат толкова много неща… Благородният Йи щеше да изпрати някои от своите хора да ми помогнат и, разбира се, господин Ху. Те бяха най-близките приятели на съпруга ми. Но при сегашното извънредно положение цялата прислуга е заминала… — гласът и се задави.

— Напълно ви разбирам. Тао Ган, нареди на старши писаря да придружи госпожа Мей с още четирима чиновници — после се обърна към жената и продължи: — Моите хора ще съставят нужните документи за смъртта на съпруга ви, госпожо. Имаше ли покойният някакви по-специални изисквания относно заупокойната служба?

— Съпругът ми желаеше будистки ритуал, ваше превъзходителство. Доктор Лю любезно ми предложи да отиде в будисткия храм, за да се извърши необходимото. Според настоятеля на храма утре вечер е най-благоприятното време за започване на службата.

— Аз лично ще дойда на службата, госпожо. Дълбоко се възхищавах от вашия съпруг, той беше единственият представител на тукашните така наречени стари родове, който вземаше дейно участие в живота на града. Създаде и много благотворителни организации и щедро отпускаше пари за тях. Разбира се, вие сте най-жестоко засегната от загубата, госпожо. И все пак мисълта, че целият град тъгува с вас, донейде ще облекчи, надявам се, дълбоката ви скръб. Позволете ми да ви предложа чаша чай.

Жената се поклони ниско и пое чашата с две ръце. Съдията забеляза, че носи пръстен със същия син камък в златен обков като обиците. Изпитваше дълбоко състрадание към тази изискана достойна жена.

— Трябвало е да напуснете града, госпожо. Повечето жени го сториха, когато това ужасно бедствие връхлетя върху нас, и аз мисля, че така е разумно… — говорейки, той й поднесе бяла порцеланова чиния, пълна с курабии.

Тя посегна да си вземе, но внезапно дръпна ръката си, вторачила широко отворените си очи в оризовите курабийки. Стъписването й продължи само за миг, тя се окопити бързо, тръсна глава и отвърна меко:

— Нямаше да постъпя добре, ако бях оставила съпруга си сам, ваше превъзходителство. Знаех колко присърце взема страданията на хората, и се боях, че не съм ли с него тук, ще се преумори и ще се разболее. Но той не ме слушаше и сега…

Тя закри лице с ръкава си. Съдията Ди й остави време да се съвземе, после попита:

— Мога ли да изпратя съобщение до членовете на вашето семейство в планинското имение, госпожо?

— Проявявате такова внимание, ваше превъзходителство! Един братовчед на съпруга ми остана тук и ще направи каквото трябва. За съжаление двамата синове на съпруга ми от първата му жена са починали млади, тъй че той няма пряк наследник.

Тао Ган се появи заедно с възрастен мъж, облечен в черна роба.

— Четиримата чиновници са долу при главната врата, господарю — съобщи той. — Те ще поръчат военна седяща носилка за госпожа Мей.

Съдията се изправи.

— Простете, че не съм в състояние да ви предложа закрита носилка, госпожо Мей. Но както знаете, всички граждански носачи са заети с извозването на труповете.

Жената се поклони ниско и заслиза по стълбите, следвана от писаря.

— Хубава жена — отбеляза Тао Ган.

Съдията като че ли не го чу, Той държеше в ръце чинията със сладки и ги изучаваше една по една.

— Какво не е наред с тези курабии, господарю? — учудено попита Тао Ган.

— И аз това се опитвам да разбера — отвърна съдията и раздразнено свъси вежди. — Предложих на госпожа Мей от тях, а тя изведнъж се сепна, щом ги погледна. Най-обикновени оризови курабии за чай.

Тао Ган погледна чинията и посочи изрисувания синьо-бял пейзаж в средата.

— Може би причината е в тази рисунка. Но пък в нея няма нищо особено, може да се види на сума ти порцеланови съдове, правени в цялата страна. Нарича се мотив с върба.

Съдията изсипа курабиите на масата и внимателно се вгледа в рисунката. Представляваше изискана извънградска вила с множество извити стрехи и пристройки край река. На брега бяха израсли върби. От лявата страна тесен извит мост водеше до малък павилион, построен над водата. Три изящни фигури се виждаха на моста — две вървяха една до друга, третата, малко по-назад, размахваше нещо като пръчка. В небето се рееха птици с дълги пера.

— И каква е историята на този мотив? — запита съдията.

— Има поне десетина версии, господарю. Най-популярната може да бъде чута по пазарите от професионални разказвачи. Според нея някога си вилата с върбите принадлежала на богат мандарин. Той имал само една дъщеря, която бил обещал да омъжи за свой по възрастен колега, също много заможен мъж. Но дъщерята се влюбила в секретаря на баща си, беден млад студент. Бащата разкрил тайната им връзка, те се опитали да избягат и той ги последвал по мостчето. Един от вариантите гласи, че младите влюбени скочили във водата и се удавили от отчаяние, а душите им се превърнали на две лястовички или мандаринови птици. Според друг вариант под павилиона била закотвена малка лодка и двамата успели да избягат с нея. Заселили се някъде далеч и живели дълго и щастливо.

Съдията Ди сви рамене.

— Прекрасна романтична история, но не виждам какво в нея би могло да изплаши една изискана дама. Естествено, тя е разстроена от нещастието, сполетяло съпруга и… Какво толкова си се разбързал, Ма Жун?

Ма Жун вземаше по три стъпала наведнъж и стремително изскочи на терасата.

— Убит е господин Йи, господарю — съобщи той. — В собствената му къща. Цяо Тай сега е там.

— Йи? Искаш да кажеш — така нареченият маркиз Йи?

— Точно така, господарю, двамата с брат Цяо срещнахме вратаря от неговото имение, когато отивахме в стария град.

— Преобличам се и веднага отиваме там с Тао Ган. Ма Жун, ти изчакай тук Цяо Тай! Двамата огледайте тия клоаки, защото и това не търпи отлагане. Дай ми тънката памучна роба, Тао Ган!