Роберт ван Хюлик
Мотив с върба (4)

ГЛАВА III

Момичето, притиснало китарата към голата си гръд, отново изпищя. Черната качулка на първия мъж се отметна назад и разкри червено подпухнало лице, изпъстрено с големи сини петна. Той вдигна ръчищата си, черните му ръкави се развяха и мъжът се надвеси над момичето. Девойката отчаяно се оглеждаше в тясната, едва осветена уличка. Изведнъж вторият закачулен дръпна другаря си за ръкава. Иззад ъгъла се бе подал слаб мъж, облечен в скъпа дреха от син брокат. Двете черни сенки се стопиха в мрака на съседната уличка. Момичето се хвърли към мъжа в синята дреха.

— Те са болни! Лицата им бяха страшни!

Мъжът я потупа успокоително с дългата си тясна длан. Върху бледото му лице играеше усмивка на човек, който се забавлява. Мустаците му бяха катранено черни, брадичката — къса и заострена. На главата си носеше квадратна шапка от черна коприна.

— Не се страхувай, мила! — с приветлив нежен глас каза той. — С мен си в безопасност.

Момичето се разплака. Мъжът придърпа краищата на разтворилия се, закърпен на места жакет от зелен брокат и оправи дългата й плисирана пола от избеляла черна коприна. После докосна плоската червена кутия от свинска кожа, която притискаше към гърдите си, и добави:

— Успокой се, аз съм лекар!

Момичето избърса лицето си и за пръв път вдигна очи към мъжа. Изглеждаше порядъчен и възпитан господин с благородна осанка въпреки тесните, леко приведени рамене.

— Съжалявам, ваша милост. Мислех, че поне тук, до двореца, ще бъда в безопасност. Тази нощ вече ме изплашиха толкова… Тъкмо се бях посъвзела и запях една песничка, когато тези ужасни събирачи на трупове…

— Бъди по-внимателна — меко каза мъжът. — На лявата ти гръд има лоша синина.

Момичето бързо прикри гърдите си.

— Това е нищо… — заекна тя. — Трябва да се намаже, аз ще се погрижа за теб, мила. Ти си много млада, на шестнайсет години си, нали?

Момичето кимна.

— Много ви благодаря, господине, но по-добре да си вървя.

Той направи крачка напред и сложи ръка на рамото й. После се приближи още повече и каза:

— Я виж, че ти си била хубавица! — тя се дръпна назад, но той я стисна за рамото. — Не, не, ще дойдеш с мен, скъпа! Повярвай на доктор Лю, той добре ще се погрижи за теб. Живея съвсем наблизо и може и да си изкараш някой сребърник…

Тя го отблъсна.

— Оставете ме на мира! Аз не съм уличница, аз съм…

— Недей да се правиш на толкова благоразумна, миличка — остро я прекъсна мъжът.

Тя се помъчи да се отскубне. Жакетът й отново се разтвори.

— Оставете ме! — извика тя.

Той хвана здраво яката й с една ръка, а с другата похотливо стисна гръдта й. Момичето извика от болка. По калдъръма прокънтяха стъпки на железни ботуши. Никой извика:

— Какво става тук?

Лекарят побърза да пусне девойката. Тя огледа появилия се великан със заострен шлем, притисна китарата още по-плътно към гърдите си, прибра дългата си пола и бързо изчезна в уличката. През съдраната й пола Цяо Тай зърна голо бедро.

— Не може човек да изпълнява лекарските си задължения! — троснато заяви слабият мъж. — Смятах, че тези долни същества от помийните ями нямат право свободно да се разхождат по улиците!

Цяо Тай погледна през рамо към двамата пазачи от вратата на двореца, които го бяха придружили, и им нареди да се върнат. Измери неодобрително с очи лекаря, дланта му легна върху дръжката на меча.

— Името ви моля? — вежливо попита той.

— Аз съм доктор Лю, живея в източната част на този квартал. Би трябвало да се оплача от тази жена, че се опита да ми се натрапи, но много бързам и…

— Доктор Лю ли казахте? Чудесно! Върховният съдия желае да поговори с вас.

— Голяма чест е за мен, полковник. Може би утре рано сутринта…

— Не, още сега! Той е в кабинета си, докторе.

— Отивах при пациент, ваша милост. Много е вероятно да се е заразил, а е влиятелна личност… Той…

— Ще си измрат като плъхове, все едно влиятелни или не. Следвайте ме!