Роберт ван Хюлик
Мотив с върба (14)

ГЛАВА XIII

Рано заранта веднага след изгрев слънце съдията Ди излезе по нощна роба на мраморната тераса. Един поглед към непроницаемата жълтеникава мараня, която обграждаше терасата, му бе достатъчен. Вече трета седмица сутрин го посрещаше все същата мъгла. Тя означаваше, че нямаше да има и полъх или промяна на времето, че нямаше надежда за дъжд. Поразеният град щеше да изтлява още един непоносимо мъчителен ден под тегнещия от зараза зной.

Той влезе вътре и затвори вратата зад себе си. В обширната зала с нисък таван беше душно, но трябваше да се пази от зловредната мъгла навън. Това помещение на последния етаж от губернаторския дворец през лятото се използваше за приеми в по-тесен кръг. На мраморната тераса гостите можеха да се насладят на нощната прохлада. След въвеждането на извънредното положение и след като Великият съвет предостави губернаторския дворец на съдията Ди, той го превърна в свой щаб. Нареди да подредят четирите банкетни маси в квадрат и да поставят собственото му писалище в средата. На първата маса стояха папките и документите, свързани с управлението на града, на втората бяха книжата и заповедите, отнасящи се до извънредните мерки, на третата — делата на Върховния съд, а четвъртата беше отрупана с досиета и преписи, отнасящи се до изхранването на населението. Така всичките документи му бяха под ръка, докато седеше зад писалището си.

Срещу терасата бяха поставени леглото му и маса за чай с четири стола, в ъгъла имаше семпла тоалетка. Съдията спеше, работеше и се хранеше тук, откакто беше изпратил трите си съпруги с децата в планинското имение на един свой приятел и беше заключил официалната си резиденция южно от императорския дворец.

От тази зала той ръководеше градската управа, която императорът лично му беше поверил преди три седмици. Тогава дворът, съдилището, правителството и всички други органи на властта се бяха пренесли в императорския стан на трийсет мили от столицата в прохладните поли на планината. Там бе построен временен град от палатки и бараки, който сега представляваше престолнината на необятната китайска империя. Столицата с население, намаляло до две трети от нормалното, се бе превърнала в изолиран остров, по чиито улици шестваше черната смърт. На съдията бе поверено управлението на един опустошен, завладян от ужаса град.

В обзаведения щаб на съдията Ди свита чиновници и помощници, военни и цивилни, поддържаха връзка между него и най-важните средища на градската управа, също настанени в двореца. Военното командване, поверено на Ма Жун и Цяо Тай, беше на третия етаж, градският съд заемаше целия приземен етаж, както в нормално време, на втория етаж се намираше архивът, царството на Тао Ган.

В стаята влезе прислужник с купичка ориз и поднос със солена риба и зеленчуци и го постави на чайната масичка. Съдията седна пред нея, взе пръчиците за храна и внезапно осъзна, че няма никакъв апетит. С Тао Ган бяха съставяли официални заповеди и съобщения до късно през нощта, двата часа сън след това бяха изпълнени с кошмари и той се бе събудил още по-уморен. Болеше го гърло и изгълта чаша чай. Докато си сипваше втора чаша, влезе Цяо Тай. Поздрави съдията, наля си и той чай и докладва:

— В горния град нощта мина, общо взето, спокойно, господарю. Стана само едно по-сериозно престъпление преди час. Гнусна история! Четирима от качулатите, повикани в къщата на един капитан, починал от чумата, изнасилили вдовицата и двете му дъщери. За щастие виковете им привлекли патрулите, които минавали наблизо, и престъпниците били арестувани на място. Съгласно вашата заповед наредих на военната полиция да ги откара на площада при общинската клада, където се навъртат повечето събирачи на трупове, и там бяха обезглавени публично. Както си бяха с черните качулки и всичко останало.

Съдията Ди кимна.

— Надявам се това да послужи за назидание. Колко събирачи на трупове има в момента?

— В общината са записани близо три хиляди, господарю. Раздадени са им номерирани значки и само ако ги представят, получават седмичната си надница от градската управа. Но се опасявам, че доста престъпници са се промъкнали сред тях, навличайки черното расо и качулката не заради парите, а за да злосторничат и да мародерстват безнаказано.

Съдията тропна чашата си на масата.

— Трябват ни инспектори, за да ги наблюдават — каза той. — Но никой не иска да се приближава до тях, а и с този недостиг на хора…

Вратата се отвори и влезе Ма Жун, следван от Тао Ган.

— Имаме новини за Ху, господарю! — обяви Ма Жун с щастлива усмивка. Той седна на един стол и разказа с подробности за нощното си приключение.

— Странна история! — възкликна съдията. — Явно нея е чакал Ху миналата нощ, когато с Тао Ган се появих ме изненадващо в дома му — после се вгледа изпитателно в Ма Жун: — Ти вярваш ли на нейния разказ?

— Нима си мислите, че се е хвърлила гола в канала просто за да се изкъпе, господарю! — докачи се Ма Жун.

— Е, не — призна съдията. Замисли се и добави: — Това момиче трябва да ни разкаже повече за връзките на Ху с баща и. Знаеш ли къде можем да ги намерим?

Ма Жун се огледа объркано.

— Живеят някъде зад даоисткия храм. Но утре по обед имам среща с нея.

Съдията Ди го погледна хитровато.

— Ясно — каза той. — Добре, след срещата я доведи тук. Заедно с баща й. Тъй или иначе, вече имаме определено обвинение срещу Ху, и то от най-тежките. Опит за изнасилване. Идва тъкмо навреме — той при стъпи до бюрото си, взе една бланка, попълни я на бързо с червен туш, подпечата я с червения печат на Върховния съд и каза на помощниците си: — Ако приберем Ху на топло, ще можем да съберем повече доказателства за убийството на Йи — и плесна с ръце. Когато се появи куриерът, той му връчи заповедта за арест и каза: — Предай веднага това на командира на охраната! Кажи му да вземе четирима души, защото Ху може да окаже съпротива. Искам го жив и непокътнат! Ясно ли е?

Чиновникът се поклони почтително и се спуска към вратата, където едва не се сблъска със старши писаря.

— Господин Фан моли негово превъзходителство да го приеме. Той е от… хм, тайните служби на градската управа.

Тао Ган се надвеси над съдията и прошепна:

— Това е началникът на отдела, надзираващ публичните и игралните домове, господарю. Чувал съм, че бил оправен мъж.

— Да влезе!

На вратата се показа дребен слаб човек, облечен в синя роба, с кръгла шапка на главата. На пръв поглед приличаше на продавач, но лицето му веднага разсейваше това впечатление. Дълбоки бръчки го разсичаха на отделни отрязъци, лявото му око през цялото време се отваряше и се затваряше поради някакъв странен тик на увисналия му клепач. Другото око гледаше студено и непроницаемо. Съдията си помисли, че мъжът много прилича на гущер. Фан понечи да коленичи, но съдията го изпревари нетърпеливо:

— Да съкратим формалностите. Кажете какво има.

— Моя отдел получи заповед да се издири танцьорка на име Порфир, ваше превъзходителство — започна спокойно дребният мъж. — Тъй като напоследък в публичните и в игралните домове има твърде малко посетители, реших да се заема лично с това издирване и им посветих една нощ. Разговарях със старейшината на гилдията и с някои от по-видните й членове, през това време тайните ни агенти се свързаха с нашите осведомители от тези квартали. Ето какво се установи: Първо, момичето очевидно не е от стажантките. На тях им е разрешено да напускат квартала само като придружителки на някоя оправомощена куртизанка, за да й помагат при преобличането, да поднасят вино на гостите, да пеят и да свирят на различни музикални инструменти. Не им е разрешено да танцуват пред хора, преди да са си взели изпита, и още по-малко без дрехи, тъй като това е специална привилегия на отделен ранг куртизанки, които получават и по-високо възнаграждение. Второ, името Порфир не е записано в нито един от официалните и неофициалните тефтери. Трето, през последните две седмици в нито един от бардаците или домовете за срещи не е получавана заявка от покойния господин Йи, докато преди това той е бил редовен техен клиент — и вторачил в съдията немигащото си око, дребният мъж заключи: — Моето мнение, ваше превъзходителство, е, че това момиче и мъжът, който се представя за неин сводник, са измамници. Старейшината на гилдията беше крайно възмутен. Той вече разгласи за случая и обяви награда. Очаквам, че скоро и двамата ще бъдат намерени — не беше ясно дали примигна с лявото си око, или това беше тикът му, когато добави сухо: — Съветът на гилдията и неговите членове не приеха радушно новината за това нарушение на установения ред.

— Благодаря ви — каза съдията. — Много полезна информация — той понечи да отпрати човека гущер, но Тао Ган се сведе над ухото му и прошепна нещо. След известно колебание съдията Ди се покашля и отново се обърна към господин Фан: — Вие умеете да боравите с поверителни сведения, нали така, господи Фан.

— Това е причината да се задържа на поста си вече двайсет години, ваше превъзходителство — отвърна с лака усмивка дребният мъж.

— Бих искал — продължи съдията — да съберете при най-голяма дискретност сведения за миналото на госпожа Мей, вдовицата на моя скъп приятел търговеца Мей. Беше ми намекнато, че някога е била куртизанка.

— Мога още сега да представя наличните сведения на негово превъзходителство. Не зная особено много, наистина. Тя не беше истинска куртизанка, а стажантка. Преди тринайсет години беше записана с професионалното име Сапфир в един публичен дом в стария град.

— Господин Мей ли я откупи?

— Не, ваше превъзходителство. Тя просто отиде да живее при него — и като видя вдигнатите в недоумение вежди на съдията, побърза да добави: — Много съжалявам, ваше превъзходителство, но това е един от малкото случаи в моята практика, които не можах да осветля напълно. Бях изправен пред две непреодолими пречки. На първо място, публичният дом, където работеше Сапфир, принадлежеше към стария свят, а аз имах изричната заповед да не дълбая в тези среди и да се намесвам само в случай на извършено престъпление. Още повече че скоро след това въпросният публичен дом изгоря заедно със съдържателя си и голяма част от обитателките. Откупена е била, но не можах да установя от кого. Второ, човекът, при когото тя отиде да живее, бе търговецът Май. Въпреки че беше твърде освободен от предразсъдъци за човек от стария свят, той умееше да бъде и изключително потаен, ако личните му интереси бяха засегнати. Освен това беше най-богатият търговец в столицата, а не някакъв обикновен човечец, в чийто личен живот е лесно да се надзърне. Затова си спомням толкова добре случая, ваше превъзходителство. Той е един от съвсем малкото неприключени в моите тефтери.

— Не се и съмнявам — каза съдията. — Имам пълно доверие във вашите способности, господин Фан. Съобщете ми веднага, когато се открие самозваната танцьорка Порфир — и когато вратата се затвори след дребния мъж, съдията възкликна ядно: — Ху ни е наговорил куп лъжи! Ако не разполагахме с тази обица, щях да повярвам, че танцьорката и нейният придружител никога не са съществували освен във въображението на господин Ху и прислужничката. И сега съм още по-доволен, че наредих да арестуват Ху, защото… — той погледна към току-що влезлия в стаята куриер: — Какво има?

— От градското съдилище съобщиха, че госпожа Йи се е обесила, ваше превъзходителство. Открил я доктор Лю. Стражниците…

— Ще се заема лично със случая — рязко се изправи съдията и се обърна към тримата си помощници: — Чудя се какво още ще ни сполети? И пак доктор Лю, този мазен любовчия! Какво има да се върши тази сутрин, Тао Ган?

— След час трябва да председателствате съвета на градските старейшини, господарю, за да се реши как да бъдат убедени чифликчиите да продължават да доставят зеленчуци в града. След това ще дойде…

— Добре, добре! Имаме един час да разберем какво се е случило в имението на господин Йи.Подай ми робата и шапката, тръгваме веднага! И четиримата.