Роберт ван Хюлик
Мотив с върба (11)

ГЛАВА X

Съдията Ди бе опрял лакти в грапавия камък на парапета над централния свод на моста Полумесец и наблюдаваше тъмните води на канала, осветени от четирите големи сигнални фенера под свода. Тао Ган стоеше до него и бавно навиваше на показалеца си трите дълги косъма, висящи от бузата му. Двамата чакаха. Съдията беше наредил на двама от войниците да завият тялото на Йи в тръстикова рогозка и да го отнесат с военната носилка в градското съдилище за щателен оглед от регистратора на смъртните случаи. Други двама бяха изпратени за нова носилка, с която да се приберат съдията и помощникът му.

— Колко е различно! — обади се съдията. — В друго време този мост е най-оживеното място в града и гъмжи от народ до късно през нощта. По парапетите са разтворили сергии уличните продавачи, фенерите им осветяват всичко наоколо, нагоре-надолу снове пъстра навалица, под моста се плъзгат какви ли не лодки, джонки, ладии, шарените им фенери блестят весело… Сега всичко е пусто и замряло. Усещаш ли миризмата? Водата е като в блато, съвсем застояла. Виж онези водорасли, едва помръдват!

— Долу сигурно гъмжи от комари — забеляза Тао Ган. — Оттук се чува бръмченето им. Ако…

Съдията вдигна ръка.

— Слушай! Да не би да са избухнали безредици в долния град?

Шумът, който помислиха за бръмчене на комари, се усили до глух ропот в далечината. Върху небосвода над къщите се открои червено сияние.

— Там е главният хамбар — тревожно каза Тао Ган. — Може би тълпата го разграбва.

Двамата мъже се заслушаха напрегнато. Ропотът като че затихна за миг, после отново се усили. Внезапно над замрелия град злокобно се извиси пронизителният глас на военните тръби.

— Нашите стражи пристигат — облекчено въздъхна съдията Ди. Червеното сияние се засили, изригнаха пламъци. — Надявам се, че ще успеят да предотвратят размириците, без да се пролива кръв — промърмори той и огледа внимателно моста от единия до другия край.

Наоколо нямаше жива душа. Прозорците на вилата на Ху бяха все така тъмни, нищо не помръдваше и в малките къщички на брега от другата страна на моста. Гражданите на столицата, обикновено следящи с жадно любопитство всичко, което става на улицата, през трите последни мъчителни седмици се бяха затворили в себе си и гледаха да не се набъркват в нищо. Червеното зарево отслабна, шумът стихна. Отново се възцари безмълвие. „Тежка, заплашителна тишина — помисли си съдията Ди. — Започнат ли хората да нападат складовете…“

— Присъствието на трети човек на сцената на местопрестъплението доста усложнява нещата — заговори Тао Ган.

— Трети човек ли? О, да, имаш предвид онзи, който е преплувал канала… — съдията се съсредоточи върху загадката около убийството, доволен да откъсне мислите си от другите тежки въпроси. — Хм, преплуването на канала не е проблем, разбира се. За да се изкачиш по някоя от онези колони до корниза на балкона, се изискват доста яки мускули. Освен това човекът трябва да е бил познат на Йи, иначе той би вдигнал тревога, когато на прозореца му се появи мокра до кости фигура. Дали Йи е отпратил жената и сводника при появата на третия мъж? Или новодошлият е бил свързан по някакъв начин с другите двама? И от кого се е опитал да се защити Йи с вазата? Ако предположим, че… — съдията внезапно млъкна. Поглаждайки гъстите си вежди, той се вторачи напрегнато в тъмната вила. — Касия каза, че бил голям ловец… Дали е възможно?…

— Кое да е възможно, господарю? — нетърпеливо попита Тао Ган.

— Ами — започна бавно съдията Ди — изведнъж си помислих, че Йи може да не е грабнал вазата, за да се защити. Слугинята го описа като порочен и жалък човек. Ами ако нарочно е счупил вазата, за да при влече вниманието към мотива с върбата? А това ни насочва към неговия приятел във вилата от другата страна на канала, която толкова прилича на рисунката върху порцелана.

Тао Ган замислено подръпна острата си брадичка.

— Не е изключено — съгласи се той. — Но пък онова, което прочетох в досиетата, потвърждава думите на прислужничката, че хората от стария свят образуват сплотена общност, и вътре в нея никой не би вдигнал ръка срещу традиционен предводител като Йи. Но ако Ху е имал много силен мотив…

Съдията стоеше замислен, без да откъсва очи от тъмната вила, и лекичко подръпваше бакенбардите си.

— Тъй и тъй сме тук, Тао Ган — най-сетне каза той, — хайде да изненадаме господин Ху с внезапно посещение. Съгласен съм, че мотивът с върба е една доста загадъчна диря. От Ху можем да научим доста неща за Йи и така ще разберем дали приказките на Касия са верни. Да вървим!

Те се спуснаха по моста, поеха по широката улица и не след дълго се озоваха пред бамбукова порта от селски тип, закътана сред високи дървета. В горния и край бе закована дървена табела с два изящни йероглифа „Подслон на върбата“. Лъкатушеща пътечка ги отведе до входа на вилата — лакирана в червено врата с изрисувани златни върбови клонки. Тао Ган почука с кокалестите си пръсти, почака малко, но тъй като вътре не се долавяше никакъв шум, взе един камък и заблъска с него по дървената врата.

— Много дълго ни карат да чакаме, господарю — навъсено каза той. — Ще трябва да разбудим вратаря.

В същия миг вратата се отвори. Показа се нисък набит мъж с широки рамене и дълги като на маймуна ръце, който ги огледа подозрително от главата до петите. На сивеещата му глава бе кривната малка шапчица. Когато вдигна свещника, за да ги види по добре, широкият ръкав на домашната му роба откри мускулеста космата ръка.

— Приемате ли посетители, господин Ху? — учтиво попита съдията.

Набитият мъж освети лицето му и запита ядно:

— Кои сте вие, по дяволите?

— Аз съм Ди, върховният съдия.

— Велики небеса! Хиляди извинения, ваше превъзходителство! Трябваше да ви позная, разбира се, но съм ви виждал само веднъж и тогава бяхте с официални одежди. А и аз ви гледах отдалеч. Как…

— Просто се разхождахме с моя секретар господин Тао. Ще може ли да получим по чаша чай?

— Разбира се, ваше превъзходителство! За мен е голяма чест! Извинете ме за вида ми, но съм сам в къщата, както навярно се досещате. Наложи се да изпратя прислугата в планината. Само ядове с тази пасмина! Задържах една възрастна двойка, мъж и жена, но днес и тях пуснах да погребат сина си. Обещаха да се върнат тази вечер, но досега няма и помен от тях.

Съдията Ди не можеше да реши дали припряната грубост на Ху си беше негово естествено държание, или бе от нервност. Жалко, че не се бе срещал с него преди! Или може би беше? Лицето му изглеждаше някак познато. Извинявайки се за неугледния вид на дома, Ху ги преведе през запусната вътрешна градина, обрасла в плевели. После ги вкара в аскетично обзаведен салон, осветен от малка лампа. Въздухът беше застоял, носеше се дъх на влага и плесен. Ху ги насочи към една маса в дъното, но съдията побърза да каже:

— Не бихме ли могли да се качим някъде горе, за да мога да наблюдавам моста. Очаквам войниците да дойдат с носилка да ни вземат?

— Разбира се! Заповядайте в моя кабинет. Да си призная, аз тъкмо бях задрямал там. Горе е и чайникът, има и чудесен балкон — и той ги поведе по стръмна дървена стълба, добавяйки през рамо: — Събудиха ме тръбите. Предполагам, че свиреха при хамбара. Във време като сегашното сганта обича да се събира там. Надявам се да не е нещо сериозно…

— Бързо стихна всичко — отвърна съдията, — затова си мисля, че редът е възстановен.

Ху забързано ги въведе в неголяма квадратна стая и веднага отвори плъзгащата се, облепена с хартия врата към тесен балкон — същия, който съдията беше зърнал от еркера на имението на Йи отсреща. Ху запали свещите в два старовремски медни свещника върху стенната масичка и покани гостите да се настанят в две кресла около непретенциозна бамбукова маса в центъра на стаята. Наля им чай и седна на един походен стол с гръб към плъзгащата се врата.

Докато отпиваше от чашата, съдията си мислеше, че колкото и оскъдно да беше обзавеждането, в стаята цареше особен дух, усещаше се присъствието на обитателя й. Широкото легло до стената беше покрито със зверски кожи, масивният, изтъркан от времето абаносов гардероб бе истинска антика. На задната стена бе окачен старинен свитък с изображение на древен воин в пълно бойно снаряжение и блестящи доспехи върху великолепен кон. От двете страни на картината с железни куки на стената бяха закрепени два големи лъка, колчани и кожен хамут. Ху проследи погледа на госта си и каза:

— Да, ловът е любимото ми занимание. Прадядо ми използвал тази къща за ловна хижа. По онова време този многолюден квартал е представлявал чудна гора.

— Разбрах, че е бил велик воин — добави съдията.

— Така е, ваше превъзходителство! Невероятен ездач и способен пълководец! Той и прадядовците на Йи и Мей са поддържали мира в тази част на страната, когато васали и военачалници са били в непрестанни междуособици. Е, времената се промениха, слава на небето! Та тогава Йи владеел земята, прадядо ми водел войската, а старият Мей управлявал парите. Когато генерал Ли — моля за извинение, имах пред вид, разбира се, августейшия родоначалник на днешната династия, — та когато той обединил империята, тримата възрастни мъже се събрали на съвет. Историческа среща, ваше превъзходителство, записана е в нашата семейна хроника. Дядо ми казал: „Да спрем дотук и да се помъчим да спасим каквото можем. Йи ще кандидатства за губернатор в някоя отдалечена провинция, аз ще постъпя с хората си в императорската армия, а Мей ще си събира рентите.“ Мъдър бухал е бил дядо ми! Но старият маркиз Йи, дъртият инатлив пръч, не искал и да чуе. „Трябва само за известно време да се затаим — казал той. — Един ден ще ни излезе късметът и ще си възвърнем предишното!“ Страхотен късмет, няма що! Тук била установена императорската столица, стекли се хиляди хора от цялата страна, придворни, висши и нисши чиновници, военни, стражници и какви ли не още. Сега, по дяволите, трудно ще намерите човек, който дори да е чувал името Йи! — и той поклати тъжно голямата си глава.

— А какво е станало с вашия род? — попита съдията.

— Ние ли? Ами ние малко по малко разпродадохме земите си. Сега ми е останала само тази къща, а и тя е ипотекирана! При това едва ли ще ме надживее. Нямам ни дете, ни коте. Ловувам по малко наоколо, отбивам се на чашка при стария Йи. Той изгуби всичките си земи, но още е богат. Веселяк е тоя Йи Обича около него да се въртят по няколко женички, а и аз нямам нищо против да е така. Това е. Комай единствено семейството на Мей успя да съхрани богатството си. Тия хора винаги са били дяволски оправни с парите — с горчивина продължи Ху. — Подмазваха се на новите управници, сдружиха се с големите търговци от юга. Така се става богаташ. Но и това, изглежда, не може да те предпази от падане по стълбата и от счупване на врата!

— Смъртта а Мей е голяма загуба — сухо отвърна съдията Ди. — Споменахте за вечерите у Йи. А познавате ли младата танцьорка, която го е посещавала тези дни?

Лицето на Ху помръкна.

— За Порфир ли говорите? Зная, слухът вече е плъзнал. Да, видях момичето веднъж-дваж. Много добра танцьорка, а и хубаво пее!

Но този път като че ли не му се впускаше в дълги обяснения. Съдията попита:

— От кой публичен дом е момичето?

— Тоя потаен мръсник не ми каза! Никога не ми позволи да говоря с нея или със сводника й насаме.

— Имате предвид високия бияч, който винаги я придружава?

— Висок ли казахте? Дори не съм го поглеждал, както трябва, но не бих казал, че е висок. Дъртак някакъв, със стърчащи нагоре рамене. Но много добър барабанист.

Съдията Ди допи чашата си.

— Ставало ли е нещо необичайно тази нощ в имението на Йи? — небрежно попита съдията. — Нищо ли не сте забелязали? Тук от балкона много добре се вижда галерията отсреща.

Ху поклати глава.

— Бях заспал на това легло. Когато проклетите тръби ме събудиха, отсреща беше тъмно като в рог.

— Танцьорката Порфир е била с Йи. Станало е произшествие.

Домакинът им седна и сложи широките си ръце върху коленете.

— Какво произшествие? Какво точно е станало? — запита той. — Да не би да са убили Йи? — Ху се понадигна от стола си. — Йи е убит! — извика той. Съдията кимна и Ху отново седна. — О, небеса! — промърмори той. Внезапно стрелна Ди с поглед и попита напрегнато: — Загубил ли е окото си?

Съдията Ди вдигна вежди, замисли се за миг над въпроса и отвърна спокойно:

— Да, би могло и така да се каже. Лявото око.

— Велики небеса! — лицето на Ху беше пребледняло под загара, широките му плещи се изгърбиха. — Велики небеса! — повтори той. Като забеляза, че съдията и Тао Ган го наблюдават, направи опит да се усмихне: — Кой ли пък обръща внимание на тази глупава песничка — продума той, като се стараеше да изглежда спокоен. — Главата ми си е още на раменете! — и прокара ръка по лицето си, лъснало от пот.

Съдията го изгледа изпитателно и поклати замислено глава. Ху се беше преобразил.

— Нерядко тези улични песнички казват повече, отколкото може да предположи човек, господин Ху. Имате ли някаква представа, кой може да е убил Йи?

— Да е убил Йи? — механично повтори Ху. — Ами той даваше понякога пари на заем. Може да е станал доста отвратителен към някой закъснял длъжник. А притиснете ли някого много жестоко… — сви рамене той.

Съдията бе поразен от липсата на интерес и желание за разговор у Ху. Той пъхна длан в ръкава си и извади обицата. Показа я на Ху.

— Познавате ли тази дрънкулка?

— Разбира се, Порфир носеше такива. Заради името си може би — той се почеса по брадата и добави: — Няма да се учудя, ако момичето е замесено по някакъв начин в тази работа. Изглеждаше невинно пиленце, разправяше се, че била и девствена. Представяше се за стажантка. Какво ти стажуване, тя всичко си знаеше! Тия превземки, детинската невинност и всичко каквото трябва… Отвътре си беше гнила! — той отново избърса лицето си, по което обилно се стичаше пот. — Малкото съкровище изобщо не се притесняваше да танцува голо в галерията. И докато се фръцкаше, какви погледи ми хвърляше зад гърба на Йи! През цялото време x играеха очите. А сводникът x веднъж ми подшушна от нейно име, че Йи се отнасял много зле с нея и не можело ли аз да направя нещо по този въпрос. Ама и аз на негово място сигурно щях да гледам да я държа по-далеч от мръсните лапи на стария пръч, колкото и обиграна да беше! — раменете му потръпнаха и той добави: — Добре, сега, след като Йи вече не е жив и родът му угасва с него, си мисля, че мога да ви разкажа как стояха нещата. Любимото занимание на Йи беше да изтезава жени, ваше превъзходителство. То си му е по наследство. Не е и за разправяне какво са вършили дядо му и баща му. Но времената се промениха и трябваше да внимава. Задоволяваше се с никаквици от долния град, отломки от стария свят. Но Порфир беше по-друга, от класа! А как му се искаше да я докопа! О, небеса, да бяхте видели как я зяпаше Йи, докато тя танцуваше! Този ужасен гаден поглед! Но хитрата малка мръсница го държеше на разстояние.

— Йи знаеше ли, че вие също сте запленен от танцьорката?

— Запленен, казвате. Как улучихте точната дума! Мен много не ме бива по обясненията, както виждате, но може и така да се каже. Побъркваше ме тази жена всеки път, когато я виждах. Но когато не беше пред очите ми, не се сещах за нея. Може и да не ми вярвате, но точно така беше. Дали Йи е знаел? Много добре знаеше, по дяволите! — Ху се обърна и посочи тъмната къща на Йи от другата страна на канала. — Напоследък старият пръч беше измислил нещо ново. Нощем тази част на града опустява напълно. Мръсникът не ме предупреждаваше кога ще идва момичето, а навиваше бамбуковите щори, запалваше много свещи в галерията и я караше да танцува точно в средата на еркера, за да е сигурен, че аз я виждам от балкона си. Небесата са ми свидетел, голяма гадина беше! — Ху стовари гневно юмрук на коляното си.

— Присъстваха ли и други гости на забавленията в галерията? — попита съдията.

— Само доктор Лю, макар че той не си пада много точно по този род забавления. Но Йи никога не го канеше, когато Порфир беше там. Това удоволствие той споделяше само със своя най-добър приятел, със стария Ху. О, небеса!

Той се надигна от походното столче, като се надяваше, че посетителите му ще го последват, но съдията извади ветрило от ръкава си, намести се удобно в креслото и започна да си вее.

— Направи ми впечатление, че архитектът, който е строил тази вила, е взел модела от известния мотив с върбата.

Ху седна.

— Мотив с върба ли? — объркано попита той, но се окопити бързо и възвърна припряно-грубоватите си обноски. — Точно обратното, ваше превъзходителство! — разпалено рече той. — Тази вила е послужила за модел на мотива върху порцелана.

Съдията Ди хвърли бърз поглед на Тао Ган.

— Аз чух различни версии за произхода на този мотив. За някакъв стар мандарин с млада дъщеря, която…

Ху го прекъсна рязко с нетърпелив жест.

— Глупости и безсмислици, ваше превъзходителство! Старец с млада дъщеря — измишльотини! Не, истинската история е друга, съвсем друга. В семейството ми никога не се говореше за това. Нали разбирате, ние не вярвахме на тази приказка. Заповядайте по още една чаша чай, ваше превъзходителство!

Съдията Ди го наблюдаваше, докато пълнеше чаши те. Настроението на Ху отново се беше променило. В очите му гореше странен вътрешен пламък, гласът му подрезгавя от напрежение.

— Историята е свързана с дядо ми. В последните години от живота си, когато империята вече била основана и той изгубил предишната си сила и власт, все още притежавал голямо богатство и живеел нашироко в родовото имение в стария град. И изведнъж се влюбил в красива проститутка от един от градските бардаци. Момичето се казвало Сапфир. Било любов от пръв поглед, нали знаете, онази страст, която подлудява възрастните мъже. Откупил я за шест златни слитъка, огромна сума, но пък тя била девствена. Построил тази къща за нея. И тъй като била с тънка, снага, каквато нашите поети наричат „върбов кръст“, дядо ми засадил върбите наоколо и кръстил мястото „Подслон на върбата“. Сигурно сте прочели надписа над вратата. Сам го е правил. Отрупал момичето с разкош. Но нали знаете, жената си е жена. Срещнала случайно младия Мей, влюбила се в него и двамата решили да избягат. По онова време в рова или канала, както му викате сега, имало воден павилион и от него до градината на вилата водел тесен дървен мост. Баща ми махна павилиона, защото коловете бяха съвсем прогнили. И така, през уречената нощ младият Мей завързал бърза лодка под павилиона. Мислели, че възрастният мъж е в града по работа. Тъкмо когато помагал на Сапфир да си събере нещата, в стаята влязъл старият генерал. Тогава бил на повече от шейсет и шест години, но все още бил як като бик и младият Мей побягнал. Момичето хукнало по петите му. Затичали се към павилиона, а побеснелият ми дядо ги погнал с тояга в ръка. В края на моста възрастният мъж ги настигнал и щял да убие и двамата, без да му мигне окото, но от вълнение изведнъж припаднал и рухнал. Младите дори не се обърнали да го погледнат, скочили в лодката и отплавали. Избягали в имението на маркиз Йе, нашия стар неприятел. Младия Мей станал негов финансов съветник, ако не се лъжа. Много го бивало да се оправя с парите, умеел да ги трупа! — Ху отметна един сплъстен посивял кичур от потното си лице. Взираше се в нощната тъмнина с примирен замътен поглед. — Старият генерал живял още шест години, но напълно парализиран. Хранели го с лъжичка като малко дете. По цял ден прекарвал тук на балкона в креслото си и можел да движи единствено очите си. И както разправят, гледал много особено, с любов или с омраза, никой не можел да каже. Дали е държал да бъде там, за да си припомня как едва не умрял, или през цялото време не е губел надежда, че Сапфир все някога ще се върне.

Настана пълна тишина, нарушавана единствено от учестеното дишане на Ху. Той продължаваше да се взира навън със стиснати юмруци. Дълбоки бръчки прорязваха ниското му чело. После избърса с ръкав изпотеното си лице и погледна притеснено двамата си посетители.

— Моля да ме извините за всички тези приказки, ваше превъзходителство — проговори той с измъчена гримаса. — Едва ли ви интересува тази стара история, все за хора умрели и забравени.

Гласът му пресипна и той преглъщаше с мъка.

— Вие никога ли не сте се женили, господин Ху? — попита съдията.

— Не, ваше превъзходителство. За родове като моя няма място в новия свят. Нашето време мина, безсмислено е да роптая. Мей вече не е жив, Йи също, идва и моят ред.

Тао Ган направи знак. Беше забелязал носачите да спират на моста. Съдията стана и оправи робата си.

— Радвам се, господин Ху, че научих истинската история за мотива с върба — каза той. — И благодаря за чая.

Домакинът мълчаливо ги изпрати до носилката.