Ърл Стенли Гарднър
Ленивият любовник (8)

ГЛАВА VIII

В седем и трийсет вечерта специалният телефон в апартамента на Мейсън зазвъня.

Адвокатът, който се бе вглъбил в „Предварителните заключения“, затвори брошурата и вдигна слушалката.

В гласа на Патриша Факсън имаше паника.

— Провалих се, мистър Мейсън!

— В какво?

— Мистър Олрид успя да ме надхитри.

— Какво означава това?

— Излязъл е, не е тук. Сама съм в къщата. Но не е взел колата си от гаража, тя си е там. Чудя се как се е измъкнал.

— Имаше ли външни посетители у вас? — попита Мейсън.

— Да, но не в къщата. Струва ми се, че ви казах, че той има канцеларии в южното крило. Късно следобед беше там и прие един посетител.

— Знаете ли случайно кой?

— Не, някакъв мъж, разговаряха известно време, после мъжът запали колата си и си тръгна. В кабинета му светеше и… просто, за да проверя, реших да почукам и да го попитам нещо… сега съм там.

— И лампите светят?

— Да.

— Вероятно възнамерява скоро да се върне.

— Предполагам, само че…

— Ако не бяхте отишла лично — досети се Мейсън, — щяхте да смятате, че все още е там, защото свети.

— Да.

— Това не ми харесва.

— И на мен. Затова ви телефонирах. Като че ли… се опитва да си осигури алиби.

— Добре, Патриша, не се паникьосвайте. В случай на нужда обадете се в частното детективско бюро „Дрейк“. Ще намерите телефона в указателя. Там ще има човек цяла нощ. Ако нещо се случи, позвънете и им кажете коя сте.

— Не искам да оставам повече тук, мистър Мейсън:

— Защо?

— Защото, ако планира нещо… Аз съм свидетел… Разбирате ли, аз зная защо замина мама. Не искам да остана тук сама с него. Способен е на всичко, боя се от него.

— Знае ли адреса ви в Лас Олитас.

— Не, само мама.

— Е, добре, отидете там и не излизайте. Лека нощ.

Мейсън затвори и позвъни на Пол Дрейк:

— Пол, става нещо. Не зная точно какво, но не ми харесва.

— Какво има, Пери?

Мейсън му каза с две думи за изчезването на Олрид.

— Навярно не е напуснал града. Иначе щеше да вземе собствената си кола.

— Освен ако има друга, гарирана някъде. Нещо ново за мисис Олрид?

— Не.

— Проверихте ли къмпингите?

— От двете страни на магистралата. От десет часа тази сутрин може да са изминали около триста мили. Опитваме се да открием местата, където биха се скрили за през нощта.

— А по-близките къмпинги?

— Какво разбираш под „по-близки“?

— Около града.

— Имай милост, Пери. Премного са. Проверяваме само онези, които са на стотина мили оттук и…

— Пренебрегваме нещо важно.

— Как така?

— Олрид е прекарал нощта срещу неделя в мотела в Спрингфийлд. Миналата нощ е прекарал в същия мотел. Имам усещането, че мисис Олрид не желае да остава сама с Флийтуд, без съпруга си. Това означава, че е някъде на два-три часа път оттук. Провери мотелите около Спрингфийлд още веднъж. Преди всичко близките, Пол.

— Не ни е възможно, Пери. Дяволски много са около града, на различни пътища…

— Добре. Накарай своя човек в Спрингфийлд да се поизпоти. Проверете мотели в Спрингфийлд, както и онези край пътищата близо до Спрингфийлд.

— О’кей — уморено каза Дрейк. — Ще се помъчим да направим всичко възможно, Пери.

Мейсън остави слушалката и се заразхожда из стаята. След около час, изтощен физически, отново се отпусна в голямото кресло до настолната лампа. Беше изнервен, припрян, в лошо настроение, раздразнителен, След още два часа беше полузадрямал.

Телефонът иззвъня.

Мейсън сграбчи слушалката:

— Ало, кой е?

— Червя се от срам, Пери — каза Пол Дрейк.

— Изплюй камъчето.

— Сече ти ума. Честно казано, на мен не ми хрумна тази възможност.

— За близките къмпинги? Открихте ли ги?

— Да.

— Къде?

— В малък къмпинг на около трийсет и пет мили от Спрингфийлд. Горе в планината, край един път, който пресича високата планинска верига и слиза към пустинята от отвъдната страна. Малък къмпинг, известен като „Гнезденцето“. Регистрирали са се пак, както в Спрингфийлд — „Р. К. Флийтуд и сестра му“.

— Стаите?

— Двойно бунгало с три легла.

— Там ли е колата на мисис Олрид?

— Не знам, Пери, дали точно сега е там, но регистрационният номер е нейният. Това е тайфата, която търсим.

— Защо не знаеш дали колата е там сега, Пол?

— Защото моят човек не е ходил дотам. Той е в Спрингфийлд. Невъзможно му е било да обходи всички къмпинги и започнал да телефонира на всеки поотделно с молба да му продиктуват направените през деня резервации.

— За колко време ще стигнем дотам?

— Около три часа, Пери.

— Тръгваме! — възбудено извика Мейсън. — Ще мина да те взема. Вземи пистолет.

— Ще вземеш ли Дела?

— Не, обстановката може да стане напечена.

— Искаш ли моят детектив да отиде там и да чака, като ги държи под наблюдение?

— Не, това може да ги подплаши. Кажи му да остане в Спрингфийлд. Може да се наложи да го извикаме при нас.

— Кога ще дойдеш?

— Докато слезеш по стълбите! — отвърна Мейсън, остави слушалката и грабна шапката и палтото си от стола.

Колата му беше пред къщата с пълен резервоар. Мейсън стремително потегли към агенцията, където Дрейк, навлякъл дебело палто, се качи, мърморейки:

— За Бога, Пери, смили се над мен! Не карай така ужасяващо бързо и се опитай да не летиш на завоите. От Спрингфийлд нагоре пътят е страхотен. Минавал ли си друг път?

— Три-четири пъти — отвърна Мейсън.

— Опасен е. Изкачваш се право нагоре, после край поток и след това зигзаговидно по склона на каньон, докато стигнеш платото. Адски противен път.

— Дръж се! Ще се помъча да стигнеш невредим.

— Защо толкова си се разбързал? — попита Дрейк.

— Имам чувството, че това е само върхът на айсберга, Пол. В едно съм сигурен: Олрид се е разбързал.

— Да получи развод ли?

— Може би му е по-изгодно да остане вдовец. Както разбирам, голяма част от парите на жена му са инвестирани в мини.

— Струва ми се, че самият Олрид печели добре — възрази Дрейк. — Май има доста мангизи.

— Обзалагам се, че Олрид е подправил чека за 2500 долара, който получих.

— С каква цел?

— Това е едно от нещата, които искам да го попитам — мрачно продума Мейсън.

— Мислиш ли, че е в „Гнезденцето“?

— Аха — отвърна Мейсън и се загледа съсредоточено напред.