Роберт ван Хюлик
Привидението от храма (4)

ГЛАВА III

Ма Жун се възмущава от алчността на един антиквар; съдията Ди показва познанията си за изкуството

 

 

Щом слязоха по широките стълби на главния вход, съдията Ди и Ма Жун установиха, че улицата към Южната врата вече е пълна с народ въпреки ранния час и изнурителната жега. Тънкият пилон на пагодата сред езерцето с лотосите едва се виждаше през влажната мараня, затиснала, целия град.

Съдията крачеше отпред. Никой не разпозна в него окръжния магистрат, тъй като беше в семплата синя роба и вместо официалната шапка от черен сатен носеше на главата си обикновена дневна шапчица. Ма Жун, който го следваше по петите, беше с униформата на офицер от окръжния съд — кафява роба с черен колан и кантове, както и плоска черна шапка.

След като повървяха известно време, Ма Жун внезапно спря. Изневиделица го бе приковал погледът на две големи пламенни очи, вторачени от няколко метра в него, без да мигат. Успя да зърне бледо красиво лице, наполовина забулено от пребрадка в татарски стил. Жената изглеждаше необичайно висока. Той тъкмо се канеше да я запита какво иска от него, и между двамата се изпречиха хамали, понесли на раменете си голям дървен сандък. Когато отминаха, непознатата беше изчезнала в тълпата. Съдията Ди се извърна към него и посочи към високия покрив на храма на Конфуций, който изникна пред тях.

— Магазинът е на ъгъла на втората пряка вдясно зад храма — после забеляза отнесеното изражение на Ма Жун и попита: — Какво има?

— Видях една много странна жена, господарю. С много особени, невероятно големи очи…

— Май няма да е зле по-малко да се зазяпваш подир всяка фуста — подхвърли раздразнено съдията. — Хай де, нямаме много време.

В тясната пресечка зад храма минувачите бяха по малобройни. Лъхна ги приятна хладина, щом престъпиха прага в малкия сумрачен дюкян на антикваря. Възрастен мъж с отдавна нересана дълга брада при тича бързо иззад тезгяха, явно разпознал съдията.

— С какво мога още да услужа на негово превъзходителство? — профъфли той с беззъба усмивка.

— Когато дойдох тук преди малко — отвърна знатният клиент, — забравих да попитам за някакво нефритово украшение. Може би чифт гривни или пък дълга игла за коса?

Антикварят измъкна изпод тезгяха правоъгълен поднос с накити.

— Ето ви цяла една отбрана колекция, ваше превъзходителство!

Съдията порови из бижутата, избра чифт старинни гривни от бял ахат, изваяни във формата на разцъфнали сливови клонки. Остави ги настрана и попита за цената.

— Един сребърник. Специална цена за специален клиент.

— Вземам ги. А дали ще можете да си спомните как се е озовала у вас онази абаносова кутия, която купих сутринта? Винаги ми е интересно да науча произхода на скъпоценностите, които съм харесал.

Старецът побутна назад шапчицата си и се почеса по посивялото теме.

— Как се е озовала у мен?… Негово превъзходителство ще изчака ли да проверя в регистъра? Само за минутка!

— Защо не се опитахте да отбиете от цената, господарю? — гневно попита Ма Жун, когато антикварят излезе. — Цял сребърник! Да се чуди човек как този стар негодник е още жив!

— Но гривните си струват цената. А съм убеден, че ще се понравят и на първата ми съпруга.

Антикварят се измъкна от склада на дюкянчето. Положи върху тезгяха дебел опърпан регистър. По сочи с пръст някаква записка и промърмори:

— Открих. Купил съм кутията преди четири месеца от господин Ли Къ.

— Кой е той? — запита съдията.

— Ами Ли Къ е… тъй да се каже, посредствен художник, ваше превъзходителство. Специализирал се е в пейзажите. По цял ден ги рисува, а купувачи няма. На кого ли наистина ще му хрумне да си купува съвременен пейзаж! Разни планини, които човек може и сам да види в натура извън града, при това безплатно. Е, ако ставаше въпрос за старинни гравюри…

— Къде живее този господин Ли?

— Наблизо, ваше превъзходителство. В уличката до камбанарията. Стара разнебитена къща. Да, сега си спомням. Кутията се намираше в един кош с разни трошляци, които господин Ли искаше да изхвърли. Беше цялата изцапана с кал. Да бе видял само този прелестен нефритов орнамент… — беззъбата му уста се разтегли в лукава усмивка. После побърза да до бави: — Всъщност му дадох добра цена за целия куп, ваше превъзходителство. Братът на господин Ли притежава златарски магазин, не особено голям, но… Не бих искал да обидя достойните представители на тази фамилия. Нищо чудно един ден да имам делови отношения с никой от тях.

— Щом Ли Къ има заможен брат, защо самият той живее в бедност? — запита съдията Ди.

Събеседникът му сви рамене.

— Разправят, че миналата година се скарали жестоко. Негово превъзходителство знае какви са сегашни те нрави… хората престанаха да тачат свещената връзка между бащи и деца, между братя. Винаги съм казвал, че…

— Правилно. Ето ви парите. Не, няма нужда от опаковка — съдията пъхна ахатовите гривни в ръкава си. Щом излязоха навън, каза на своя помощник: — От тук до камбанарията са десет минути път. Тъй или иначе, направихме някаква крачка. Защо пък да не се запознаем и с господин Ли Къ?

Те отново пресякоха главната улица и заобиколиха издадената кръгла основа на камбанарията. Бронзовата повърхност на огромната камбана, провесена от боядисаните червени греди, проблясваше матово. Всяка сутрин оттук се разнасяше звън, който будеше гражданите на зазоряване. Един отзивчив разносвач на вода ги упъти как да стигнат до паянтовата дървена къща в тясна уличка, явно обитавана от дребни занаятчии. Входната врата беше от обикновени чамови дъски, чиито пукнатини някой се бе опитал да запълни без особено усърдие. Прозорците на фасада та бяха със спуснати кепенци.

— Ако съдя по къщата, този Ли не изглежда да е в особено цветущо състояние — отбеляза съдията Ди, докато чукаше на вратата.

— Грешката му е, че не е станал антиквар — кисело отвърна Ма Жун.

Отвътре се разнесоха тежки стъпки. Никой отмести резето и вратата се открехна. Висок небрежно облечен мъж се дръпна сепнато назад.

— Кой… какво…? — заекна той.

Явно бе очаквал, че е никой амбулантен търговец. Съдията Ди мълчаливо се вглеждаше в изпитото лик с тънки черни мустаци и големи неспокойни очи Дълга кафява роба, изпоцапана с боя, висеше свободно около мършавото тяло, черната кадифена шапка беше доста протрита.

— Вие ли сте господин Ли Къ, художникът? — запита учтиво съдията Ди и когато мъжът кимна мълчаливо, продължи: — Аз съм съдията Ди, а това е моят помощник Ма Жун — лицето на Ли Къ пребледня и съдията подхвана по-приветливо: — Посещението ни е съвсем импровизирано, господин Ли. Аз съм любител на пейзажите и ми казаха, че вие сте майстор. Разхождайки се тази сутрин, попаднах във вашия квартал и ми се прииска да разгледам картините ви.

— За мен е голяма чест, ваше превъзходителство. Наистина голяма чест! — изрече бързо Ли. После лицето му помръкна. — За съжаление точно сега къщата ми е в ужасно безредие. Снощи домашният ми помощник не се прибра. Иначе редовно чисти. Ако негово превъзходителство благоволи да дойде някой друг път…

— За мен това няма никакво значение! — прекъсна го с фамилиарен жест съдията и престъпи прага.

Художникът въведе двамата в обширна стая с прихлупен таван, заемаща вътрешната част на дома. Тя бе сумрачна, тъй като се осветяваше само от два широки прозореца, облепени отвътре с копринен та пет. Домакинът примъкна разнебитено кресло с висока облегалка до статива в средата, а на Ма Жун предложи бамбукова табуретка.

Докато Ли приготвяше чая, приведен над малка масичка до стената, погледът на съдията обхождаше небрежно нахвърляните рула хартия и коприна, както и вазите с четки от всякакъв размер. Боята в малките дървени купички беше засъхнала и напукана като пръст, тънък слой прах покриваше и блокчето неразтворен туш. Самият художник явно току-що бе закусил: в края на големия статив бе закрепена пукната купа с оризова каша, а до нея — къс промаслена хартия с малко мариновани зеленчуци.

На стената вляво висяха черно-бели пейзажи. На съдията Ди някои от тях се сториха доста интересни. Ала когато се обърна към платната, окачени на от срещната стена, лицето му се смръщи. На всички картини бяха изобразени будистки божества, при това не ведрите и красиви богове и богини от старата будистка религия, а полуголите демони със страховити лица от по-късната езотерична школа. Ужасяващи многоглави и многоръки фигури с чудовищни лица, изхвръкнали от орбитите очи и широко зейнала паст, гирлянди от отсечени човешки глави… Някои държаха в обятията си своите женски половинки. Картините бяха в ярки цветове, като преобладаваха златното и зеленото. След като Ли сложи на масата две чаши чай, съдията подхвърли:

— Харесват ми вашите пейзажи, господин Ли. Близки са до традиционния стил на древните май стори.

Художникът изглеждаше поласкан от тези думи.

— Самият аз обичам пейзажите, ваше превъзходителство. През пролетта и есента излизам из планини те на север или на изток от града. Мисля, че в област та няма връх, който да не съм изкачил. В моите картини се опитвам да предам същността на природните сцени, които съм наблюдавал.

Съдията Ди кимна одобрително. После се извърна и посочи религиозните изображения.

— Защо е било нужно тънък майстор като вас да пада тъй ниско, че да рисува такива варварски ужасии?

Ли седна на бамбуковата пейка до прозореца. По устните му пробяга тънка усмивка.

— Пейзажите не могат да напълнят купичката ми с ориз, ваше превъзходителство. Но сред татарите и уйгурите в града ни има голямо търсене именно на такива будистки изображения. Както сам знаете, тези хора са привърженици на противната за нас нова вяра, според която чрез сношението между мъжа и жената, аналогично на сливането на Небето със Земята, може да се постигне спасение на душата. Поклонниците се отъждествяват с тези страховити божества и техните женски половинки. Обредите им включват…

Съдията вдигна ръка, за да го възпре.

— Знам всичко за тези разюздани гнусотии, вършени под религиозно прикритие. Те водят до прелюбодейство и най-долни престъпления. Докато служех като магистрат в Ханюан, ми се наложи да разследвам няколко ужасни убийства, извършени в един даоистки манастир, където тайно се практикували подобни обреди. Дали даоистите са ги заимствали от будистите, или обратно, не знам, пък и не ме интересува — той гневно подръпваше брадичката си. Внезапно изгледа остро художника. — Нали не искате да кажете, че тези отвратителни обичаи са разпространени и в нашия окръг?

— О, не, ваше превъзходителство, вече не. Преди десетина години обаче храмът „Пурпурни облаци“, онзи на хълма отвъд Източната врата, беше обсебен от тази секта и мнозина татари, както и други вар вари будисти от другата страна на границата идваха на поклонение. Но в един момент властите се намесиха решително и монасите заедно с монахините трябваше да напуснат. Будистите от града обаче продължават да държат на вярата си. Купуват такива картини и ги окачват в домашните си олтари. Твърдо са убедени, че тези кръвожадни божества ги закри лят от всяко зло и им дават дълъг живот и много синове.

— Глупави суеверия! — гневно каза съдията. — Автентичното учение на Буда съдържа много възвишени идеи. Аз съм правоверен конфуцианец, както, надявам се, и вие, господин Ли, и не се кланям на никакви будистки божества. Всъщност защо да не ви поръчам един пейзаж? Отдавна имам желание да сложа в библиотеката си природна картина от граничния район, която да улавя контраста между планините и широка та открита степ, затова ще ви бъда много благодарен, ако изпълните молбата ми. При това с удоволствие ще ви препоръчам и на мои познати. Разбира се, при условие че престанете да рисувате тези ужасни будистки сцени.

— На драго сърце ще се подчини на заповедта ви, ваше превъзходителство.

— Добре! — съдията Ди измъкна абаносовата кутия от ръкава си. Положи я на масата и запита: — Към вашата колекция ли е принадлежала тази кутия?

Той се взираше напрегнато в лицето на художника, но установи само, че Ли е учуден.

— Не, ваше превъзходителство, никога не съм я виждал. Впрочем на пазара могат да се купят с десетки. Тукашните дърводелци ги майсторят от изхвърлени парчета абаносово дърво, а хората ги купуват, за да държат в тях печатите или визитните си картички. Но досега не бях виждал толкова изящен старинен образец. И да съм я зърнал на някоя витрина, просто не съм я разгледал, защото знам, че не мога да си я позволя.

Съдията Ди върна кутията в ръкава си.

— Брат ви никога ли не купува картини от вас? — попита уж небрежно той.

Лицето на Ли посърна. Той отвърна сковано:

— Брат ми е заможен търговец. Не се интересува от изкуство и презира всички художници.

— Само с домашния помощник ли живеете тук?

— Да, ваше превъзходителство. Мразя да се занимавам с домакинска работа. Ян, така се казва младежът, но бива в това отношение. Студент е по литература, но все още не е успял да положи дипломния си изпит поради липса на средства. Подрежда дома, освен това ми помага с бъркането на боите и тъй нататък. Жалко, че не можете да се срещнете с него — като видя, че съдията вече се надига, той заговори припряно: — Няма ли да пийнете още малко чай, ваше превъзходителство? Не ми се случва често да разговарям с такъв високообразован мъж и…

— Съжалявам, господин Ли, но трябва да се връщам в съда. Благодаря ви за чая. И не забравяйте да ми нарисувате пейзаж от крайграничните райони.

Ли почтително ги придружи до вратата.

— Този разпасан художник е най-долен лъжец, ваше превъзходителство — избухна Ма Жун веднага щом двамата се озоваха на улицата. — Дядката антиквар беше сигурен, че е купил кутията именно от него. А той не е от онези, дето ще сбъркат, когато се отнася до търговия.

— Отначало — заговори съдията — Ли ми се стори свестен момък. По-късно обаче като че ли се раз колебах в първоначалното си впечатление — той замълча за миг. — Трябва наистина да бързам за съда, но ти можеш да разпиташ из околните мага зини какво е мнението за Ли. И за помощника му попитай, за да добием по-пълна представа.

Ма Жун кимна. В тясната уличка се виждаше една едничка фирма на магазин. На нея пишеше с едри йероглифи, че тук се шият фини коприни и воали, прозирни като паяжина, по мярка на клиента. Шивачът разгъваше топ коприна. В задната част на помещението край дълга тясна маса бяха насядали четири възрастни жени и усърдно тропосваха или бродираха. Майсторът поздрави любезно посетителя, но лицето му помръкна, когато чу, че го питат за художника.

— Беден като църковна мишка — каза той с отвращение. — Виждам го понякога, когато минава оттук, но досега не е поръчал и една кърпичка. А помощникът му си е направо нехранимайко. Връща се в късна доба и се събира с какви ли не отрепки. Често обръща с главата надолу този почтен тих квартал, напива се като талпа, крещи и пее с цяло гърло.

— Учените младежи обичат понякога да му отпуснат края — опита се да го успокои Ма Жун.

— Учен бил, дрън-дрън! Ян е просто един обесник. Пък и обича да се труфи. За нещастие наскоро поръча при мен нова роба. Не плати и грош. Добре щях да го наредя аз него, ала…

Той се наведе през тезгяха и огледа улицата в двете посоки.

— Знаете ли, трябва да се пазя… Не ми се иска да цъфне тук с неговите разбойници и да посипят с кофи боклук фината ми коприна.

— Ако Ян е такъв нехранимайко, то защо господин Ли го държи на служба?

— Защото са от един дол дренки. Лика-прилика са, господине. И защо този Ли не се ожени, питам ви аз? Вярно, че е беден, но колкото и да е закъсал един мъж, все ще си намери момиче, по-бедно и от него самия, та да свият приличен дом като всички почтени хора. Кукуват там в оная съборетина и дори не са наели жена да им шета. Само небесата знаят какво се върши там нощем!

Шивачът изгледа Ма Жун въпросително, но тъй като едрият мъж не го попита за повече подробности, наклони глава към него и зашепна:

— Не съм от ония, дето много дрънкат, нали ги знаете? Винаги съм казвал: остави другите на мира, за да те оставят и те на мира. Само едно ще ви река: преди известно време съседът ми видял да се шмугва там някаква жена. Вика, че било към полунощ. И когато споделих с бакалина, той също ми каза, че е виждал Ли да извежда жена от дома си. На зазорява не, представяте ли си! От такива случки страда доброто име на квартала ни, господине. А това засяга пряко и моята търговия.

Ма Жун отбеляза, че светът наистина не върви на добро. След като разбра, че пълното име на студента е Ян Мудъ, той се сбогува с шивача. Прибра се в съда, проклинайки жегата.