Метаданни
Данни
- Серия
- Китайски загадки (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Phantom of the Temple, 1966 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Лиляна Андонова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Библиотеката на Александър Минковски
Издание:
ПРИВИДЕНИЕТО ОТ ХРАМА. Роман. 1996. Изд. Труд, София. Серия Китайски загадки, №8. Роман. Превод: от англ. Лиляна Андонова. [The Phantom Of The Temple / Robert van GULIK]. Формат: 20 см. Страници: 223. Цена: 230.00 лв. ISBN: 954-528-053-0
История
- —Корекция
- —Добавяне
ГЛАВА XXI
Съдията Ди разговаря с човек, прекрачил в отвъдното; една проскубана врана застива на своя клон
Едва късно през нощта съдията Ди успя да приключи с най-неотложните дела, произтичащи от разкритията в изоставения храм. Златото на ковчежника бе грижливо претеглено и стойността му — изчислена до грош в присъствието на четирима свидетели, уважавани ланфански граждани, спешно призовани в съда. Петдесетте златни слитъка бяха опаковани в пет добре запечатани пакета и при брани в голямата каса на канцеларията. Цяла нощ щяха да ги охраняват шестима стражници, а на сутринта Ма Жун трябваше да отнесе съкровището в префектурата, охраняван от цял взвод конници. От там префектът имаше грижата да достави златото непокътнато в столицата на империята.
Съдията подписа и запечата своя доклад за префекта, като нареди на сержант Хун да го пъхне в голям официален плик. Отиде до стойката с легена в ъгъла и разтърка лицето и шията си с хавлия, натопена в студена вода.
— Случаят е приключен — съобщи той на сержанта. — Не ми се вярва утре в съда Ян да каже нещо неочаквано. Според мен формално ще признае, че е бил подбудител при премахването на Ли Къ, че е убил съдружника си Сенсан и че е отсякъл главите на жертвите, за да подмени телата и да прикрие татуировката, която би ни насочила към храма и заровеното в него злато. Трябва да поеме и вината за убийството на стражника. Мисля, че самият е напълно наясно, че с него е свършено и че нищо не би могло да го спаси от най-суровата екзекуция, предвидена в закона. Докато го заключвали в килията, изглеждал напълно примирен със съдбата си — съдията млъкна. Извади от ръкава си гребен и зареса брадата и бакенбардите си. После изгледа втренчено сержанта и продължи: — И все пак, Хун, предполагам, съзнаваш, че ни остават известни празноти за попълване. Не възнамерявам да продължавам официалното разследване в каквато и да било посока, ала смятам за свой дълг да се уверя в някои предположения. Ма Жун все още е зает в храма с почистването на криптата. Ако ти не се чувстваш много уморен, бих искал да ме придружиш за едно кратко посещение в града.
— С радост ще ви придружа, господарю — отвърна тихо сержантът, — защото разговорът, предполагам, няма да е от най-приятните.
Съдията Ди се усмихна вяло. Колко тънко старият му другар умееше да отгатва неговите настроения.
— Благодаря ти, Хун. Ще тръгнем така, няма да се преобличаме, но ще излезем през задната врата на съдилището. На улицата ще наемем носилка.
Носачите свалиха двойното кресло пред Храма на бога на войната. Докато съдията Ди се разплащаше с тях, сержант Хун се запъти към двама безделници, седнали на широките стъпала пред каменната порта. Попита накъде да върви, за да стигне до старата казармена барака, в която имало евтин бардак. Те му посочиха пътя и се изкискаха мръснишки.
Съдията Ди и сержант Хун тръгнаха към бедняшкия квартал. Едно хлапе от улицата ги отведе до самата барака на ъгъла. Всички прозорци на разнебитената постройка бяха отворени в този час и от тях се бяха надвесили крещящо гримирани жени. Те си вееха с евтини копринени ветрила и с вулгарни подвиквания канеха минувачите. Но мъжете на улицата не им обръщаха никакво внимание. Събрани на групички, те оживено обсъждаха потресаващите събития в изоставения храм. Явно скитниците, лепнали се за ескорта на съдията Ди, бяха побързали да се върнат, за да разнесат навсякъде из града новината. Съдията раз позна сводестия прозорец с решетка по описанието на Ма Жун и до него — ниския тъмен вход за мазето, напомнящ преддверие на гробница. Той тръгна надолу по стръмните стъпала, следван от сержант Хун.
След врявата отвън тишината, която ги захлупи, им се стори тягостна. Старчето в черно все така седеше на прозореца, опряло глава на бамбуковата тояжка между коленете си. В дъното на помещението свещта хвърляше бледо зарево върху едрата глава на велика на, положена върху скръстените му ръце. Изглеждаше заспал. Щом съдията пристъпи към масата, се разнесе възбуден писък:
— Ей, Монах, виж каква брада! Събуди се, Монахо, гледай!
Тояжката изсвистя заплашително към новодошлите.
— Я стой мирно! — викна предупредително съдията към плешивото човече. — Аз съм окръжният съдия.
Старчето на прозореца се сви като попарено и притисна към решетките крехкото си тяло, а на лицето му се изписа смъртна уплаха. Главатарят бе надигнал глава и вече сочеше към столчето отпред.
— Сядайте, магистрате. Сигурно сте много изморен, защото, както разбрах, сте имали тежка нощ.
Гостът седна, а Хун се изправи зад него. Съдията безмълвно огледа широкото набраздено лице на великана срещу себе си, помръкналите очи и високото чело. После погледът му се спря на сложния рисунък, издълбан върху масата. Той въздъхна дълбоко и раз търка схванатите си колене. Цялата нощ бе прекарал на крак.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита мъжът с дълбок басов глас.
— Нуждая се от няколко съвета — тихо започна съдията. — Не ви наричат току-тъй Монах, нали? Някога наистина сте били такъв, в храма „Пурпурни облаци“. Доста отдавна, когато езотеричните ритуали още са били разрешени. След като властите опразнили храма, сте изградили в съседство скита заедно с една свещенослужителка. Всичко това ме доведе при вас като при специалист по храмовете.
Великанът бавно кимна.
— Да, магистрате, както сам се уверявам, прави са онези, които говорят за вас като за изключително умен мъж. Нито от някакво мнение се нуждаете, нито от съвети. Още по-малко дадени от човек като мен.
— Напротив, нуждая се. Във връзка с една дребна подробност. Отворите на шахтите за проветрение на една крипта нямат ли ситни решетки? За да не влизат вътре плъхове. Зайците, разбира се, дори не ги споменавам.
Главатарят запази пълно мълчание, само широките му приведени рамене се смъкнаха още повече. Той изгледа продължително съдията изпод сивите си вежди, някога рунтави, а сега доста проскубани, и накрая промълви:
— Значи знаете. Наистина сте проницателен, магистрате. Казах го вече, повтарям го още веднъж.
— Забравили сте за тези решетки, но сте допуснали и по-сериозна грешка. Тази работа с кутията не е убедителна. Едно издъхващо от глад и жажда момиче едва ли ще добави и годината след датата. Веднага разбрах, че зовът за помощ не е истински. Освен това, след като схванах, че нефритовият орнамент е трябвало да подскаже къде е затворена пленницата, се убедих, че всичко е измама. Дори да допуснем, че е намерила абаносовата кутийка сред другите отпадъци в криптата и че е разполагала с огниво и свещ, за да си свети, съвсем невероятно е една девойка, обезумяла от страх за живота си, да е в състояние да измисли толкова сложно послание — той кимна към фигурите на масата и продължи: — Много по-вероятно е такава главоблъсканица да се роди в мозъка на човек, дълго размишлявал върху значението на разни магически фигури.
— Че защо ще ми е да пращам фалшиви послания от умиращи девойки, магистрате?
— За да изнудвате убиеца й. Един от вашите просяци е занесъл кутията на Ли Къ и е заявил, че му е по паднала в една заешка дупка на склона зад храма. По този начин престъпникът е трябвало да разбере, че от криптата излиза шахта за проветрение и че онзи, който изпраща кутийката, е в течение на всичко. С други думи, че злодейският план е разкрит, тъй като Нефритова Звезда не е издъхнала на място при пада нето, а преди да умре, е написала това съобщение със собствената си кръв и след това е хвърлила кутийката през шахтата. Оттук обаче разбрах и още нещо: фалшификаторът със сигурност е знаел, че убиецът е пропуснал да се увери в смъртта на блъснатото момиче. Отговорете ми как го научихте?
Мъжът срещу съдията не бързаше да отговори. Изглеждаше потънал в размисъл. Когато най-сетне отвори уста, гласът му прозвуча крайно уморено:
— Тала умря, аз самият бера душа. Защо да не ви кажа всичко, магистрате? Тя е била там в храма онази нощ, на десети. Мистични нишки я свързваха със сърцевината на храма — свещения лотосов цвят, вечен символ на жизнения извор, почитан с жертвени ритуали. При всяко пълнолуние ходеше там да пали свещено дърво. Тала видяла, когато младото момиче влязло в залата, и го последвала. Пред отворената крипта стоял Ли Къ. Блъснал вътре неканената свидетелка и незабавно спуснал капака. Това ми го раз каза Тала. Не попитала Ли защо го е сторил, Тала не задаваше въпроси.
— Но вчера го е направила — вметна съдията. — Когато моят помощник я посетил, тя се обърнала към своя бог с питане за девойката, след като научила името и. Отговорът бил, че Нефритова Звезда е починала на десети с прекършен врат. И това е самата истина, понеже тази нощ прегледах лично тленните останки. Освен това божеството на Тала добавило, че самата тя ще загине днес. И това се сбъдна.
— Тала беше корава жена, магистрате. По-корава и от мен, и от Ли, и от Ян. Ала нейният бог е още по корав. Тя бе неразривно свързана с него чрез чудно ватите за вас обреди, прехвърлящи границата между живота и смъртта. Попитахте ме преди малко за онази кутийка. Да, изпратих я на Ли, за да го подплаша. И като го подплаша, да ми даде златното съкровище. Ако то беше мое, и Тала щеше да е моя. След своя бог тя принадлежи на мен. На другия ден изпратих при Ли Кривогледия, стар мой помощник, ей го там на прозореца. Но Ли нищо не беше проумял от посланието и отказал да се яви тук.
— Не е трябвало да цапате кутията с хал. Тогава на вратата излязъл Ян и наистина я купил, но нито той, нито Ли и обърнали внимание. По-късно Ли я дал заедно с други вехтории на един антиквар, от когото пък я купих аз. Отначало…
Монахът го спря с ръка.
— Стига вече с тази проклета кутия, магистрате. Да поговорим за Ли. Тала го беше захвърлила, както се хвърля сдъвкано парче захарна тръстика. И се захвана с Ян. Оня ден дойде и каза, че сте по следите и, но това нямало значение. Ян знаел къде е скрито златото, и освен това бил премахнал Ли и помощника му Сенсан. Възнамерявали да избягат през границата. Крайно време било, защото нейните хора се настроили срещу нея, а богът и разкрил, че тя скоро ще умре, за да се слее завинаги с него. Ала този път не му вярваше. Смееше се, докато ми разказваше за предсказанието му. И ето, вече не е сред живите. Последни се смеят боговете. Винаги те, магистрате! — той се вторачи напред с невиждащи очи, после стрелна съдията с поглед и попита: — Какво направих те с трупа и?
— Кремирахме го и пръснахме праха. Това беше последното и желание.
Мъжът вдигна безпомощно ръце:
— Значи съм я изгубил завинаги. Ветровете ще развеят праха и над равнината и ще я превърнат в бяла вещица, която препуска из въздуха. Гола и бяла, на черен жребец до своя господар, червения бог. Ще се носят двамата с вихрушката, когато се надигне внезапно над пустинята, и чуят ли нейния писък, татари те ще се гушат уплашено в шатрите си и ще се молят за пощада. Трябваше да погребете праха и, магистрате.
— Обичаят е — сухо отвърна съдията — прахът на лица без родственици да се разпръсва в полето.
— Вие май не вярвате на думите ми, магистрате? — Нито вярвам в тях, нито ги отхвърлям. Задавате ми безсмислен въпрос. Кажете ми по-добре откъде е дошло в храма златото?
— Не знам. Тала знаеше, но на мен не каза. Някой трябва да го е скрил там миналата година. По мое време го нямаше.
— Ясно. Тала и Ли Къ в храма ли са се запознали?
Дълго време Монаха не каза нищо. Едрата му глава сякаш хлътна между раменете, пръстът му безцелно шареше по издълбаните на масата фигури. Най-сетне проговори:
— Ли беше учен мъж и голям художник, но искаше да знае много, прекалено много. А има неща, които дори умник като вас, магистрате, не бива да научава. Ще ви кажа само едно. Преди двайсет години, когато аз бях четирийсетгодишен, а Тала — двайсетгодишна, двамата бяхме първожреците на храма. Когато след пет години властите ни разгониха, се престорихме, че се отричаме от вярата си, но продължихме тайно да я изповядваме в скита. Бяхме от оглашените, посветени във всички тайнства. Знаехме много за онова, което поради липса на подходящи думи хората нари чат „начало и свършек на житейската искра“. Знаех ме наистина твърде много, но за основното не подозирахме, магистрате — че човекът е обречен винаги да обикаля в кръг. Тъкмо когато мислиш, че си стигнал до края, че вече докосваш голямата тайна, изведнъж отново се озоваваш там, откъдето си тръгнал. Тала, върховната жрица, обладателката на всички тайни, се влюби в Ли Къ и ме напусна.
Той внезапно се засмя и цялото празно мазе се огласи от екот. Старчето на прозореца се замята възбудено нагоре-надолу. Монаха престана да се смее и изрече мрачно:
— Вие не се смеете с мен, магистрате. И правилно! Защото най-смешното тепърва предстои. Може би си мислите, че аз, първожрецът на езотеричната любов, съм свил рамене пред безумието й и съм отминал?
Не. Когато реши да се премести от скита в града, я молих да не ме изоставя, магистрате. Молих я! — той се надигна с нечовешко усилие, опрян на яките си ръце,и викна: — Смейте се сега, магистрате! Смейте се на мен!
Съдията посрещна спокойно обезумелия му поглед:
— Не знам какво е изпитвала Тала към вас. Зная само, че е обичала своята дъщеря. Снощи тя подмамила моя помощник до зида в градината, за да го затрупа Ян с тухли. Но в последния миг, когато из веднъж видяла дъщеря ви зад него, тревожно вдигна ла нагоре ръце. Този отчаян жест уплашил моя помощник, той спрял на място и останал жив.
Монахът извърна очи.
— Толкова се надявах — с отпаднал глас каза той, — че Тала ще се откаже от Ян също както се отказа от Ли. Но първо трябваше той да открие златото. Надявах се също да я отвлека далеч от нейния ужасен бог. Защото, макар житейската искра да е почти угаснала в мен, все още владея тайните обреди и знам страшни заклинания — той въздъхна дълбоко и широките му гърди се повдигнаха и отново се свиха. — Да, надявах се да я освободя от оковите и, да я отведа заедно с нашата дъщеря оттатък границата, при народа ни. Ех, как ми се иска пак да пояздя през безкрайната степ! Да летя и да летя дни наред в бистрия сладък въздух на пустинята!
— Спомних си изведнъж — промълви съдията Ди, — че говорих на Ян за коня, отскубнал се от общия впряг, за да препуска на воля, свободен и неукротим. Но идва ден, когато той неизбежно ще се почувства самотен и изгубен — дирите са заличени от вятъра, колесницата се е изгубила зад хоризонта.
Потънал в мисли, Монаха, изглежда, не го чуваше. Когато отново се обади, гласът му прозвуча почти нежно:
— Без своя бог Тала щеше да представлява само една куха обвивка също като мен. Боговете велико душно ни позволяват да пилеем на воля живота си, но никога нищо не връщат обратно. Ала и две кухи стари черупки като нас, стига да се обичат, могат поне заедно да дочакат смъртта. Аз загубих моята Тала и ще трябва да я дочакам сам. Няма да е за дълго — гласът му така заглъхна, че едва се долавяше. Той повдигна глава и прошепна дрезгаво: — Става късно, магистрате. По-добре да си вървите. Освен ако смя тате, че трябва да предприемете срещу мен някакви съдебни мерки или… или пък да ме призовете официално да свидетелствам…
Съдията Ди се надигна, поклати глава и каза:
— За мен случаят е приключен. Няма какво повече да се направи, нито пък да се каже. Нищичко! Сбогом!
Той тръгна към стълбището, следван от сержант Хун. Дребното старче, кацнало под свода на прозореца, се бе загърнало в дрипавата си черна роба с прегърбени рамене и обронена гола глава. Проскубана врана на своя клон.