Роберт ван Хюлик
Привидението от храма (17)

ГЛАВА XVI

Ма Жун пренебрегва разучаването на един план заради по-съдържателни занимания; край храма отново има труп

 

 

Ма Жун реши, че този път ще е по-добре да стигне до изоставения храм по пътеката отзад. Затова излезе от града през Северна та врата. Откри пътечката по стръмния склон без затруднение. Ала на половината път се озова пред кръстопът и му се наложи на няколко пъти да се връща, докато налучка вярната посока и най-сетне излезе на малката полянка горе. Остана за минутка, колкото да си поеме дъх и да се наслади на гледката към града с множеството му трепкащи светлинки.

След като навлезе в гората, откри младия Фан, седнал на един пън. Той съобщи на Ма Жун, че другарят му наблюдава горния край на каменното стълбище от другата страна на храма. Фан му показа как да стигне до скита, и се върна на поста си.

Скоро помощникът зърна боядисаната в червено порта. Външната стена не представляваше препятствие за него. Доколкото успя да различи в тъмното, керемидите отгоре бяха съвсем нови и следователно здрави. Нямаше да е трудно да се прехвърли, но той реши да изчака, докато облаците, затулили луната, се разнесат: беше достатъчно и една керемида да бутне, за да прокънти оглушително в тихата нощ. Той опипа слепешком храсталака и измъкна няколко камъка, които струпа в основата на стената вляво от портата. Веднага щом луната изплува, стъпи на купчината и се метна на ръба. Под него беше покривът на слугинската пристройка, точно както му бе казал главатарят. Той скочи чевръсто в застлания с калдъръм двор. Хвърли бърз поглед към светлеещия прозорец на игуменката, пристъпи на пръсти до слугинската стаичка и потропа на вратата четири пъти. Отвътре не се чу никакъв шум и той повтори сигнала, опрял ухо на вратата. Сега вече долови шляпане на боси крака. Вратата се открехна и той се шмугна в малкото помещение, осветено само от евтин свещник върху бамбукова масичка.

— Ти пък кой си? — прошепна съненото момиче, след като затвори безшумно.

Беше облечена в тънка нощна роба и той забеляза само кръглото й лице и разрошената коса. Ма Жун извади дървената плочка от ръкава си, постави я в малката й топла длан и каза:

— Аз съм Шаопа, братовчед на Сенсан. Праща ме главатарят, каза да ти викам Пролетно Облаче.

Тя пристъпи до масичката встрани и се взря в плочката на светлината на свещта. На масичката имаше още кръгло огледало в метална рамка, до него — счупен гребен. Явно това беше тоалетката й. Ма Жун набързо огледа оскъдната мебелировка. До стената се виждаше просто дъсчено легло, покрито с доста протрита тръстикова рогозка, а до него — паянтов стол от плетен бамбук. На висока лавица край стена та бяха наредени чайник, месингов леген и малък фенер. В задушния въздух се носеше дъх на евтин парфюм.

— Тясно, но уютно — отбеляза одобрително той.

— Гледай си твоята работа! — тя се наведе и измъкна изпод леглото ниска масичка, намести я върху рогозката отгоре и след като седна със скръстени краха, направи знак на Ма Жун да се настани от другата страна. Той събу обувките си и последва примера й. Рогозката още пазеше топлината на нейното тяло. Седяха така и се гледаха мълчаливо през масичката за чай.

Той отбеляза със задоволство, че сега, когато бе отметнала кичурите от лицето си, изглеждаше доста хубавка, съвсем от неговия тип: мило закръглено лице, големи влажни очи, трапчинки на бузите и кораловочервени пухкави устни. А когато зърна през прозрачната нощница примамливите извивки на налятата й млада гръд, гостът отправи безмълвна благодарност към бога воин. Внезапно тя се разсмя.

— Не си много млад, но изглеждаш по-добре от повечето таткови приятели, Шаопа.

— Виж ти, виж ти! — възкликна Ма Жун. — Значи си била дъщеря на главатаря. За мен е чест да работя с теб, принцесо. Нали се сещаш, че съм дошъл да ти помогна да измъкнеш златото. Кажи ми сега как баща ти е научил за него? Сенсан беше доста потаен, поне приживе.

— Много просто. Баща ми го е учил някога да се боксира. Затова братовчед ти се отбиваше от време на време при него, а обеща и дял от съкровището.

— Колко щеше да получи самият Сенсан?

— Една трета, а Ян — две трети. Напълно логично, тъй като Ян привлече братовчед ти. Ян не искаше сам да търси златото, защото разправят, че онзи, който стои в дъното на този план, бил много кръвожаден. Ян се плашеше от него. Имало е защо: виж как този негодник премахна братовчед ти и прати самия Ян кой знае къде. След всичко, което се случи, казах на баща ми, че вече няма да ходя сама нощем да търся из храма. Не отивам и толкоз!

— Много ми се иска да пипна кучия син, който е убил Сенсан. Брат му Лаоу си живее живота в Тонкан, та трябваше аз да дойда, за да уреждам сметките.

— А мен баща ми ме прати да се главя за прислужничка на тази бабичка, за да наглеждам храма. Не че искам да кажа нещо за братовчед ти, ама татко си мислеше, че Сенсан трябва да бъде държан под око.

— Прав е бил. Само не мога да разбера защо негодникът, който е скрил златото в храма, не си го е изровил сам, за да отпраши после, накъдето му видят очите. Защо е изчаквал, докато са се намесили Ян и Сенсан?

Тя сви закръглените си рамене.

— Изглежда, го е заровил някъде наблизо, защото е било крадено, а после по някаква причина не е могъл да си го вземе. Явно е опитвал многократно. Напоследък често разглеждах храма отвътре и мога да ти кажа, че доста труд е хвърлил: на много места е разкъртил подовете. А, успя да претърся и при игуменката.

— Е, откъде пък, принцесо, ти е дошло наум да подозираш една толкова благочестива жена?

— Докато не се знае чие е всъщност златото, не мога да имам вира никому. Викаш „благочестива“, а само да знаеш колко е проклета тази вещица, братко Шао. Ядоса ли се за нещо, на мен си го изкарва, бие ме с палмови пръчки. Сваляй панталоните, вика, поклони се пред бог Буда и се моли за усъвършенстването на твоя характер! А после започва да ме налага, като отмерва всеки удар с броеничката на лявата си ръка. Това й е на нея благочестивостта, братко Шао — тя се изплю гневно на пода. — Е, щом сега си дошъл, нямам нищо против да потърсим отново из храма. Ето, разучи плана му — тя измъкна изпод рогозката нагъната скица и я разстла на леглото. — Гледай, това тук е главната зала, точно в средата. От нея ще започнем.

Ма Жун разгледа плана на храма. Той напълно съвпадаше с описанията, дадени от съдията Ди и Хун.

— Наистина, справила си се чудесно, принцесо!

— Че ти какво си мислиш? Много ме бива да направя план на някоя града. Обикновено се хващам като прислужничка в богатска къща и скоро след това скицата е готова. С всичките му подробности, за да могат двама-трима таткови приятели да пошетат нощем като у дома си. Ти се опитай сега да запомниш чертежа. Разполагаме с един час докато игуменката заспи.

Ма Жун сгъна листа и се ухили предизвикателно: — По ми се иска да използваме този час, за да се опознаем по-отблизо, принцесо. Нали казват: не се захващай с нещо, преди да си наясно що за човек ти е съдружникът!

— Първо работата, после удоволствието — сопна се тя. — Ставай от леглото ми и върви да разучаваш чертежа. Аз в това време ще се преоблека. Обърни се нататък и си гледай плана.

Ма Жун спусна нозе на пода и отиде до тоалетната масичка, обърнал гръб на дъсченото легло. Тя изхлузи нощницата си и застанала на колене, потършува под леглото, докато измъкна чифт тъмносини панталони и жакет. Започна да ги облича, но после се разколеба, загледана изпитателно в широкия гръб на Ма Жун. Усмихна се леко, сложи дрехите настрана, коленичи върху нощницата си и започна да си оправя косата. Реши, че сега представлява неустоима гледка, и му подвикна престорено:

— И да не си посмял да се обърнеш!

— Че защо да го правя? — засмя се Ма Жун. — И без това виждам всичко в огледалото. Да знаеш, дори и така гледана, много те бива.

— Ах, ти, негоднико! — тя скочи от леглото и се хвърли към него, опитвайки се уж да му издраска лицето. Той властно я придърпа в обятията си.

Когато накрая наистина се облече, тя взе от лавицата малкия фенер.

— Ще го запалим чак когато влезем в храма. Днес следобед видях двама непознати да се навъртат около портата, изглежда, са пратени да пазят тук след смърт та на братовчед ти. При това положение едва ли убиецът ще посмее да се яви тази вечер. Ала може да налетим на привидението.

— А, не, без такива шегички, принцесо!

— Какви ти шегички! Наистина има привидение. На жена. Виждала съм го вече няколко пъти със собствените си очи. Носеше се безплътно сред дърветата. Една такава висока фигура с нагънато бяло наметало. Не обичам призраци, но този специално не е зъл. Веднъж едва не се сблъсках е него, или по-скоро с нея, а тя не ми стори нищо, само ме изгледа тъжно с големите си очи и отмина.

— Тъжна или не, не ми се иска да я срещам. Сега да тръгваме. С мен ще минеш незабелязано покрай стражниците, на младини бях от горските братя.

Девойката духна свещта и предпазливо открехна вратата.

— Интересно — прошепна тя, — в стаята на старата вещица още свети.

— Сигурно си чете религиозните книги.

— Да, и то на висок глас, както чувам. Е, ако се усети, че ме няма, ще и кажа, че напускам. Да си намери друга, която да пердаши по задника.

Прекосиха двора на пръсти. Тя вдигна внимателно резето, отвори портата и я подпря отдолу с няколко камъчета, за да стои открехната и да не се хлопа. Тръгнаха по пътечката към гората. Когато наближи ха, той и нареди да върви плътно след него и да прави същото, каквото прави той. Ма Жун се вгледа през дърветата в горния край на стълбището, опитвайки се да открие фигурата на стражника. Щеше да бъде много неловко войникът да ги забележи. А, ето къде бил този ленивец! Заспал под един кипарис. Всъщност така беше по-добре, щяха да се вмъкнат безпрепятствено в храма. Той понечи да поведе момичето за ръка, но изведнъж застина. Нещо не беше наред в позата на мъжа: свил колене и разперил настрани ръце. Ма Жун тръгна решително към проснатото тяло и се наведе над него.

— Той… да не е умрял? — прошепна девойката зад него.

— Удушен е отзад с тънка връв — отвърна мрачно той. — Връщай се в стаята си, принцесо! Става опасно за жени. Убиецът явно отново е тук.

Тя стисна уплашено ръката му.

— Ще остана с теб. И преди съм попадала в опасни положения. Ако започнете да се биете, все ще успея да го халосам с тухла по главата.

— Добре тогава. Убиецът сигурно вече е в главната зала и не бива да влизаме през централния вход. Ще опитаме отзад да се прехвърлим през зида.

— Аз знам една дупка недалеч от главната зала. Ела, ще те заведа.

Тръгнаха покрай външния зид, заобиколиха ъгъла и продължиха по пътечката към задната стена на храма. Щом стигнаха до малката полянка в североизточния край на градината, Ма Жун спря.

— Почакай ме за малко — прошепна той, — ще хвърля едно око.

Той се промъкна край високите дървета, оглеждайки се за Фан, но макар че стигна чак до мястото, където пътечката тръгваше надолу по склона, не от кри следа от него. Подсвирна леко, но никой не отговори. Започна тихичко да проклина. Да не би убиецът да бе премахнал и Фан? Внезапно го обхвана неприятното чувство, че никой го наблюдава. В този миг луната отново се скри зад един голям облак. Ма Жун напрегна очи, но не долови никакво движение под високите дъбове. Тръгна обратно към мястото, къде то бе оставил Пролетно Облаче.

— Няма никой — съобщи и Ма Жун. — Остани тук, по добре първо да огледам и западната стена. Ако е чисто, ще дойда да те взема и ще ме заведеш при онази дупка.

Той заобиколи ъгъла, опирайки се с ръка о ронещи те се тухли. Тясната дълга пътека край задната стена на храма беше пуста. Отдясно стръмно се спускаше склонът, обрасъл с гъсти шубраци, а между тях — разхвърляни едри камъни,покрити с мъх.

Застанал на ъгъла, той огледа горния ръб на стена та. На няколко места тухлите бяха изпопадали, но дупката, за която бе споменала новата му приятелка, не се виждаше. В далечината зад силуета на западната кула видя купчината зидария, която бележеше от- срещния ъгъл на външната стена, близо до стария кладенец. Ако се наложеше, можеше да заобиколят оттам и после… Той рязко се приведе към земята. В сенките при отдалечения ъгъл се мирна бяла фигура. Невярващ на очите си, Ма Жун тръгна бързо към нея, но изведнъж застина. Призрачнобялата жена му махаше подканящо с дългата си тънка ръка.