Христо Фотев
Белият кон

Кованото желязо на вратата

ме плашеше със десетте си копия.

А зад вратата сградата издигаше

над къщите самотната си готика,

червена във молитвата на покрива

и сребърна в очите на прозорците,

и сребърна в лицата на невестите,

наречени Исусови… Най-младата,

най-тихата, най-сребърната някога

пристъпваше спокойно до вратата.

Кованото желязо на вратата

прозвънваше със десетте си копия.

И от вратата весело излиташе

сестричката ми. Бързо ме целуваше

и заедно ний тръгвахме към къщата

единствена, при хората единствени,

които тя щастливо поздравяваше —

Бонжур ма мер.

Бонжур мон пер.

 

О, нашето отдавнашно завръщане

по улиците някога в хиляда

деветстотин четиридесет и първа

хиляда

деветстотин (четиридесет и втора хиляда

деветстотин четиридесет и трета,

четиридесет и четвърта… Господи.

И улиците се събраха на площада.

Другарю — усмихнете се, другарю.

Другарю мой. И думата растеше.

Единствената дума на площада,

която коронясвахме — и после

качихме я на коня си, най-белия…

Тя се усмихна, може би, на мене.

(Най-малкият бях аз) и ме издигна,

до себе си ме сложи… Оттогава

живота ми неспирно галопира

на коня й — и бялата му грива

се блъска във очите ми и страшно е,

и весело е…

Другарю — обърнете се, Другарю.

Вдигнете ме. Изглежда, са пречупени

нозете ми. Не срещнахте ли някъде

по пътищата коня ми — най-белия?

Как стана ли? Не мога да си спомня.

Не искам да си спомня. Помогнете ми

да го намеря. Казвате — ще дойде?

Отново ще се върне? О, Другарю,

благодаря. Не трябва да ме питате.

Повярвайте ми, вий не сте виновния.

Виновният съм аз. И после другите,

които непрекъснато ни шепнеха,

че вий не съществувате, Другарю.

Отсреща ли е болницата? В сградата

сестричката ми някога се учеше.

Наричахме го „Пансиона“, в стаите

сестричката ми учеше… Кажете ми

наистина ли съществувате, Другарю?

Благодаря.

 

И умори се болката — отиде си.

Стопи се тя и не остави спомени.

Възкръснали — отново се опънаха

на вените ми веселите мълнии.

След болката ме залюляха дланите

на някакво болезнено сънуване,

в което галопираха дърветата

и гълъбите кротко си говореха

на френски… И накрая ме събудиха.

Сестрите ми поднесоха усмихнато

ръцете си… Как светеше прозореца.

Ах, само до прозореца. Насреща ми

избликнаха дърветата. Пробляснаха

зелените им гейзери… И въздуха,

земята и небето се првърнаха

във някаква невероятна музика

от блясъци и гласове и истина.

Сестра ми се иправи до вратата.

Кованото желязо на вратата

се залюля със десетте си копия.

Сестра ми я разтвори и се смееше

и плачеше… И устните ми пламнали

от допира на слънцето, промълвиха —

Бонжур ма сьор.

Бонжур ла ви.

 

А тя заплака — бедната —

помисли, че не съм на себе си.