Христо Фотев
Ода в чест на един поет — и неговия кораб „Аполония Понтика“

Ти — лято стръмно — и осемдесето!

Ти — събото, родена за покой!

За спускане на кораби в морето…

как потрепера с тъмна тръпка. Той —

мечтаният — от мачтата до кила —

прекрачи той деветата греда

и затрептя от красота и сила

най-после в съвършената вода

и в съвършеното — до болка — синьо…

А аз крещя към всички небеса —

о, майко на моряците — богиньо,

светицо от стомана и роса,

бъди му Ти най-святата закрила!

Води го от вълна ти на вълна,

в моретата опасни на дактила

и по-коварни от една жена…

Компаса му благослови ти, свята!

Над картите му светлина бъди!

И в цезулата страшна между двата

внезапни урагана — го води!

Метафорично-златните му мрежи

Ти приеми във свойта глъбина!

Изпълвай ги със люспести копнежи —

спасен, пред смъртта, имена

и спомени — щастливо заредени

със бъдеще… На края си спомни!

Спомни си Ти на края и за мене!

От пясъка — Богиньо — ме вдигни!

Да тръгна аз обратно към безкрая,

под знака на тракийските съдби…

Там — към последната колония на рая,

в която ще изчезна може би…