Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (54)

2.

Бе на осемнайсет години, лежеше гол под звездите на калифорнийското небе. Небето сякаш пламтеше. Имаше чувството, че може да протегне ръка и да откъсне звезди от небесата.

Да бъде бог. Да притежава Вселената.

Обърна се към нея. Тялото й бе хладно и стройно, малко напрегнато. Обхвана гърдите й. Плъзна ръката си по плоския й корем. Тя потръпна и тихо въздъхна:

— О, Дик!

Да бъде бог, помисли си той. Целуна я нежно, а сетне по-настойчиво.

— Почакай — рече тя. — Не съм готова.

Той изчака. Помогна й да се приготви или поне направи онези неща, които смяташе, че ще й помогнат; малко след това тя вече задъхано повтаряше името му. Колко звезди може да посети човек през живота си? Ако всяка звезда има средно по дванайсет планети, а в галактическия свод с хикс на брой светлинни години в диаметър има сто милиона звезди… Тя разтвори бедра. Той затвори очи. Усети меките борови игли под коленете и лактите си. Не му беше първата жена, но бе първата, която имаше значение. Когато светкавица проряза съзнанието му, той едва усети отговора й — внимателен, в началото колеблив, а сетне — енергичен. Изплаши го силата му, но само за миг, и той стигна с нея до края.

Да бъдеш бог сигурно ще да е нещо подобно.

Преобърнаха се. Той й показа звездите, каза й имената им, половината ги сбърка, ала тя не бе длъжна да знае това. Сподели мечтите си с нея. По-късно се любиха още веднъж и този път бе дори още по-хубаво.

Беше се надявал да завали в полунощ, за да танцуват под дъжда, ала небето бе ясно. Вместо това отидоха да поплуват, излязоха треперещи, но засмени. Когато я заведе у дома, тя изпи хапчето си с шартрьоз. Каза й, че я обича.

Няколко години наред си изпращаха коледни картички.