Христо Фотев
В памет на баща ми

Как прекрати безкрайното ми детство

ти със смъртта си на баща — в нощта!

Мълчание — единствено наследство

със бивши устни ти ми завеща…

 

Без право да го наруша… В безкрая

пак емигрира твоята душа

през мрежите платинени на рая —

с каква усмивка да я утеша?

 

Как да й върна тялото в нещата?

И как отново в хаоса им — Тя

да е с една глава над нищетата —

най-варварската нищета в света.

 

И аз вървя по пустата планета,

към тебе аз вървя — и пак лети

срещу ми, обетовано, небето

със твоята походка и черти.

 

…Как мога да те премълча, мой скъпи?

Ноември да забравя аз… Нощта…

Въздишката, с която ти пристъпи

в последната си родина — смъртта!