Христо Фотев
Вълната (Опит за портрет)

Когато вятъра притисне с хълбоците си водата, е тласъка —

началото на нейното движение. Безшумното движение на горната вода — по-точно плъзгане над

долната (а тя лети обратно) нараства и в дълбочина

И по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко тя усвоява

скоростта си до мига на първата пукнатина…

Вълната — зародиша й се изправя срещу въздуха.

И под небето — на хиляда километра започва тя да осезава

себе си, да се изгражда в скоростта си под небето,

по-здраво, по-зелено от стомана. И под небето — под

звездите с неизменните си корпуси, внезапно разрушавана се вдига тя, строи тя свойте мускули и в

косите й се надига фосфора на най-дълбоката вода.

Сама — между водата и небето — на деветдесетата минута,

след толкова прекрасни поражения, в часа — когато

прекосява фокуса на Лебеда, тя получава първата си

сянка, а сянката й подчертава тялото, което е…Не

е вода или небе — това е тя. И как прилича тя на себе

си. Неповторима и трагично концентрирана в посоката си към брега.

Преди да се изостри, да намери тя свойта съвършена геоме

трия, тя знае, че върха на скоростта й е някъде пред

нея и над нея… Тя помни още своето начало. Но тя

лети — лети тя и се готви за скока си в секундата, когато и вятъра ще падне — и нощта. Тогава тя внезапно нажежава върха си и под тая звънка плоча

на въздуха тя се издига рязка — прекрасна, заплашителна, сама.

Завършена открай, започва тя свойта фантастична

премиера. Дълбоко в нея скоростта живее, вълната

носи себе си — гласа си и от вика и въздуха трепери.

Сама — над всички свои псевдоними. И имена. Кой ще

узнае? Никой — как тя пресова всяка своя капка, във

името на своето единство. На своето движение — и

сила.

Зелена — а ъглите й нажежени. Високо над страха ми тя се

блъсна далече там пред мен, но ти не вярвай, че тя

умря завинаги — не вярвай. Кажи ми не усети ли как

нещо премина през лицата ни, как нещо — неназовимо

и прекрасно, — нещо, което никой никога не може да назове и умъртви, премина — и озари сърцето на деня.