Христо Фотев
Из „Спомен за един жив“

И ето — аз вървя срещу легендата за себе си.

(Прости ми ти, провинциална митологийо.)

Над спомените и над думите е мойта биография —

в агонията на мечтата ми за щастие.

Останалото е банално досие… Наистина

да се скърби е престъпление — предателство

след тая царствено завършена история —

монументалното ми детство… Нищетата ни

— над нея ний… Аз помня — тя излъчваше величие.

Квадратната конструкция на масата ни дървена.

В любовно-съвършеното мълчание —

семейството… Ах, как растеше блясъка

от чашата с вода… Как ний се смеехме.

(И как сияеше седефа на зъбите ни.)

Но помня — как заспивах неочаквано

с криле под бялата възглавница. И опита

(как той се пръсна в тъмното) на майка ми

да ме заключи във едно ридание…

На майка ми… Защо тя непрекъснато

ме викаше по име? Как го сричаше —

по-точно как го мяташе във въздуха

със писъка на устремено копие…

И към какво тя искаше наистина

до болка да ме прикове? Към него ли?

Когато аз вървях пред него. Целия

в небето анонимно на живота си

и в имената — хиляди, — с които вий,

прекрасни и безименни, ме викахте.