Христо Фотев
…Но нищо не е повече…

…Но нищо не е повече след въздуха

от нашето страдание…

О, болници!

И ний, които дишаме в леглата им.

Ний сричаме мъчителната азбука

на болката… И гледаме в часовника!

В прозорците е по-добре да гледаме.

В студеното, лъчисто милосърдие

на техните квадрати… И не казвайте,

че е случайно нашето страдание,

че болката ще ни превърне в ангели,

защото ще умра от отвращение!

Когато сме щастливи, ний се плашиме.

Убиваме ний крехкото си щастие.

Зазиждаме се в жалките си навици —

в оная тъмна орбита на мъртвите,

най-мъртвите… И нашето присъствие

е толкова случайно… Как убиваме

слуха си — и как лъжеме очите си!

Насилваме си устните — не вярваме

в езика на сърцата си…

 

Най-страшното

не е смъртта ни, може би ужасното

е, че сме приживе във тъмната й пластика!

Но нека никого не обвиняваме!

Виновните сме ний! Здравей, мълчание!

И коронясай устните ни… Моля те,

душа, не се навеждай през прозореца.)

Да сме достойни ний за нашето

страдание!

Да разгадаем шифъра му… Знаците

са пълни с тъй спасително значение!

В какво — да разбереме ний — сме сбъркали

и на какво сме изменили! Трябва ний

отново да се помириме с времето!

И жаждата възседнала телата ни,

ще ни спаси… Да стъпваме внимателно!

И само до прозореца. Да слушаме

дъжда във тишината на прозореца,

за да не видим някой ден потресени,

печални, изумени, неподготвени

безмилостното бягство на дърветата,

на птиците,

на мравките,

на въздуха…

 

И кой ще ни научи на смирение!

 

Как ми е нужно нечие мълчание

във тая нощна и бургаска болница,

в хирургията — в стая номер четири,

на първото легло…(А във душата ми

се утаява споменът за скалпела.)

Над мен — тъй ниско — погледът на майка ми

и аз — в една сълза неописуема…

Тогава там, тъй късно — на разсъмване

си спомних и заплаках аз за другите!…