Христо Фотев
Елегия II

Сега ще Ви забравя — и завинаги.

Завинаги ще Ви спася във себе си.

Ще Ви спася във себе си… Не в спомена.

Не в жалката, печална деформация

на спомена — с която отмъщаваме,

прощаваме, променяме,

изгубваме…

Ще Ви забравя с удоволствие. Бъдете Вий

над паметта ми, както там във времето

под голите дървета, под закрилата

на дъждовете… Помня Ви във въздуха.

По-силна и от въздуха бъдете Вий.

Неразрушима, лъчезарно хубава.

Отникъде не идвайте — за никъде

не ме водете Вий… По-мощна винаги

от мене — от тъгата ми — и мъката.

Бъдете постоянна и безмилостна.

С очите си тогавашни —

с ръцете си

държдовни — с ръцете си тогавашни.

С нозете си по-гъвкави от прилива.

Над пометта ми винаги бъдете Вий.

Над моето умиране във делника…

Неразрушима, лъчезарно хубава.

С ръцете си, с нозете си, с очите си.

И с рамене — унесени във споме

за бившите криле…