Христо Фотев
Ний повече не сме необходими…

Ний повече не сме необходими на пейзажа!

Той се завърши до последното движение —

застина неподвижно!

Да си тръгваме!

Ний двамата участвахме в прекрасното

строителство на покриви и стълбища.

В прекрасното и лъчезарно шествие

на гларуси, на облаци, на кораби…

(Пейзажът ни превръщаше в строители.)

Ний изградихме острова — и пръстена

от приливи и отливи

съзидахме

света — във ритуала си на влюбени!

Но всичко е завършено… Да тръгваме!

Не казвай, че Дългът ни е да служиме

до края на пейзажа — тая статуя!

Какво ни обещава той? Утехата

на спомените — митове съмнителни?

Съмнителното бутафорно щастие

пред фотообективите?

Да тръгваме!

О, тия нощни августовски влакове!

Отново ний да изградим там някъде

от хаоса — и покриви, и стълбища!

Дървета да изваяме — и кораби!

И гларуси, и камъни, и залези…

Отново да участваме в прекрасното

строителство… Но не плачи! Да тръгваме!

Превъзмогни съдбатаси на статуя

и помогни ми да вървя

в нощта!