Христо Фотев
Морето!…

Морето!

Най-голямото събитие!

Как ме издига към върха си — целия

отново ме зазижда във кристала си.

В блестящото съжителство със люспите

на рибите — с крилете на комарите…

(Как ми тежаха дрехите — и тялото,

зазидано във паметта ми… Името.)

След оскърбителното, страшното във навика

да се живее — приеми ме!

Никога

аз няма да те принизя до своите

печални средства за очовечаване.

Аз ще живея с теб, тъй както рибите,

за да си върна детското доверие

в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,

че си голямо. Може би единствено

си вярно ти във строгата абстракция

на картите… В най-мътните ми спомени.

Как въздухът изгаряше хрилете ми,

и перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми…

Море — и най-интимното движение

(с което се съблече пред очите ми

и се венча със въздуха… Ноември е.

Сезонът на легендите и чашите.)

Ти смъкна най-драстично цветовете си —

по-голо и по-истинско от въздуха

се извиси срещу ми… А делфините?

А тяхното грегорианско пеене

на старогръцки? О, море на изгрева.

Море на вечерта — и полунощите,

опитомено в толкова пристанища.

Върни ми и хрилете ти, и перките,

и радостта ми от живота в твоето

пространство, светлина…

А хоризонтите

как бягаха на пръсти по вълните ти.

Поети и моряци — в отчаяние

те гледаха — голямото събитие

в живота ни и може би единствено…

Прекрасно съчетание на толкова

несъвместими елементи — кончета,

актинии съзвездия и гларси…

На пясъците — пеещата струя

на бившите скали… Но невъзможно е

да продължа по ръста ти със думите.

Ще спра за да живея аз —

сълза съм аз

от скулите ти — тръгнала към устните.