Христо Фотев
Луната

Въглища във планината

между Сливен

и Елена.

И е черна планината,

а луната е зелена.

 

Във бараките витае

спомена за градовете.

И на наровете — пусти

са телата ни големи.

Ний — мъжете — сме хиляда,

а са няколко жените…

Самотата ме принуди

да се влюбя във луната.

 

И е черна планината,

а луната е зелена.

 

Влизаме във асансьора.

 

Скачаме във тъмнината.

И галерията свършва —

трябва да я продължиме.

Шествие от вагонетки

до стената ни притиска.

Аз прегръщам до стената

рамената на луната…

 

И е черна планината,

а луната е зелена.

 

Виждате ли я? Мълчеше

най-разсеяния, който

си спестяваше парите

и ги пращаше на някого.

Никога не ще забравя

на другаря си лицето.

Казваше ми, че е тъмно,

а не виждаше луната.

Виждате ли я? Мълчеше

най-потиснатия, който

излежаваше присъда

за убийството на някого.

Никога не ще забравя

на другаря си лицето.

Казваше ми, че е тъмно,

а не виждаше луната.

Виждате ли я? Мълчеше

най-потиснатия, който

излежаваше присъда

за убийството на някого.

Никога не ще забравя

на другаря си ръцете.

Казваше ми, че е тъмно,

а не виждаше луната.

Виждаше ли я? Мълчеше

 

най-усмихнатия, който

ще загине след неделя

от нехайството на някого.

Никога не ще забравя

на другаря си очите.

Казваше ми, че е светло,

а не виждаше луната.

 

Въглища във планината

между Сливен

и Елена.

И е черна планината,

а луната е зелена.

 

Във бараката отново

печката ми тя запалва.

И отново ми полива

хубаво да се измия.

После — падаме в леглото

и леглото засиява…

Ще умра над раменете

и бедрата на луната.

И е черна планината,

а луната е зелена.

 

Уморена — тя заспива,

а не мога аз, отново

спомена за градовете

във бараката изгрява…

Да се върна? Ще се върна.

И тогава ми се струва,

че луната ме излъга…

че не е луна луната —

 

О, къде е планината?

И луната ми къде е?