Христо Фотев
България

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

В прозорците на тъмните ти влакове

душата ми се радваше на себе си…

В прозорците живота ми приличаше

на истински — приличаше на щастие!

Но се разбиха в тъмното прозорците

и вятъра ти ми разкъса дрехите.

Студено ми е — приеми ме в своите

обятия на селска Богородица!

Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме

и помогни ми да не лъжа повече!

Не позволявай да умра —

закриляй ме

от страшната магия на красивите

предмети и красивите подаръци…

Усмихвай се на масата ми дървена —

единствената маса на живота ми.

Не позволявай да умра — завинаги

да си запазя вярата в приятели…

Закриляй ми усмивката — помагай ми

да задържа до края добротата се!

И извади ме от кръга на многото

безименни жени — съпротивлявай се, —

за да заплача пред една-единствена

и майка тя да бъде на децата ми.

Не позволявай да умра —

закриляй ме

от страшното приятелство на хората,

които те изгубиха — показвай ми

измамата на техните ласкателства, —

не ме убивай с тяхното признание!

Сближавай ме със болките си, вдигай ме

с ръцете на внезапните си радости,

аз ще докосна своите съзвездия —

ще ги положа тихо пред нозете ти.

И приеме ме — издържа ли дългото

пътуване към тебе, съхранявай ме

в унесените устни на децата си,

за да живея — да живея истински!

Не позволявай да умра —

сближавай ме

и отсега с дълбоките си корени,

със корените плахи на цветята си,

с дърветата си отсега сродявай ме,

за да не мисля за смъртта — без никаква

уплаха да се върна във земята си,

да й прекрача прага с облекчение

и да замлъкна в тихите обятия

на майка ми!

 

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!