Христо Фотев
Пристанище I

Единствено в бургаското пристанище

живота ме изпълва с възхищение!

 

Движение на влакове по релсите —

издигай ме със своята експлозия!

Чудесно електричество — обичам те!

В хилядата ти крушки е душата ми…

Гласът ми пропълзява по въжетата

и ужасява корабните плъхове!

Аз разковах сандъка с портокалите!

Наистина ли съществува Африка,

Америка, Австралия —

о, блясъци

в кристалите на каменните въглища!

Как искам да отида аз във Индия,

в Япония, в Италия —

навсякъде…

И никъде да не отида — никога

да не напусна своето пристанище!

…Ще изгоря във въздуха — а слънцето

ме вдига със металните си челюсти!

Към ноздрите ми се надига сярата!

Желязото във всичките си образи

отново ме притиска до ребрата си…

А корабите — толкова изтънчена

и женствена е формата им,

толкова

са благородни тънките им профили,

че ме изпълва тъмно отчаяние!

Но… колко са крисиви цветовете им!

И хорота по стълбите бамбукови!

Ръцете им се движат непрекъснато —

познати ми са всичките им жестове!

Речта им е дъжда по раменете ми.

И аз вървя в дъжда със удоволствои!

На всекиго разбирам аз езика му,

Почитам боговете му,

стараната му —

сърцете ми прилича на пристанище!

Пристанище, благодаря за твоето

пространство — за голямата ти работа,

в която и най-малките подробности

са пълни със огромно самочувствие!

Благодаря ти, весело движение!

Издигай ме със своята експлозия!

Чудесно електричество — обичам те!

В хилядата ти крушки е душата ми,

открила и обикнала

света!