Христо Фотев
В бургаските покрайнини…

В бургаските покрайнини, където са тръстиките

посочени от вятъра, във къщата единствена

баща ми се завръща и престава майка ми

да се страхува — както винаги — от залеза.

В прозорците се утаява бавно залеза.

Червената му тишина изпълва стаята.

Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.

Дърветата отсреща са добрите му приятели.

Под свойта Богородица присяда майка ми.

И двамата са хубави — по-хубави от всякога.

Навярно от годините… Не само от годините

лицата им — особено в очите — си приличаха.

И тъмно е… Сестра ми се завръща от училище.

Изпълва огледалото и гребена разсеяно

потъва във косите й… Косите й засветиха —

отблясъка им ляга по лицата на заспалите.

И брат ми се завръща… Само аз съм някъде.

Неумолимо някъде, но моето присъствие

е винаги във въздуха и съществува в техните

движения и сънища,

усмивки и мълчание…

Най-близките ми — целия съм в светлите им

погледи —

по-истински от мойто отражение в прозорците

на влаковете и огледалата на хотелите…

 

Ах, някога, когато се погледна в огледалото

и не позная себе си, ще се завърна сигурно

в бургаските покрайнини, във къщата единствена,

при хората единствени… И ще намеря себе си

във погледа на майка си… Ще се усмихна

 

и хубавите имена на моите приятели

подобно гларуси ще се заблъскат във прозореца.

И вярвайте — разсъмването ще е много хубаво.

Ще ме повикат първи майка ми и слънцето.

Ще се събудя с детското предчувствие за щастие.

Внезапното изтръпване на тялото ми мургаво

ще ми напомни за морето… И внезапно къщата

единствена — със хората наистина единствени

ще ми омръзне дяволски, ще се отдръпне някъде…

Морето ще нахлуе във душата ми… И с някакво

сподавено безумие ще оседлая коня си.

Отново ще се впусна във великото пътуване

към щастие и слава, и усмивки, и приятели —

пътуване, единствено достойно за достойните

и истински мъже.